Лиса Ангър
Несвяст (29)

28

Изпускам Грей, понеже оставам прекалено дълго изтръпнала в колата. Не знам какво да сторя: да го гоня, или направо да се прибирам? Неволно карам към мястото, където лежи бездиханното тяло на Саймън Бригс. В пристъп на безпросветна глупост излизам от колата и го приближавам. Ушите ми звънят непоносимо.

Тъмна локва кръв се процежда изпод трупа. Моторът на колата му продължава да бръмчи. И сега в съзнанието ми блясва като светкавица споменът за това, къде съм виждала този човек. Облягам се върху камионетката, за да запазя равновесие. Пореден скапан мотел нейде из Запада. Току-що излязла изпод душа, аз съм се завила в едно от маломерните и тънки хотелски пешкирчета. Той седи на кревата, захапал дебела пура. Мърляво копеле, с лекета по дрехите и черно под ноктите. От дупката на едното му ухо е протекла малко ушна кал. Убедена съм, че смърди, но вонята от пурата скрива това.

— Нямам нищо против теб — съобщава той, сякаш продължава прекъснат за миг разговор. — Той ми трябва. Помогни ми — и ще ти дам десет на сто от наградата. Освен това ще си затворя очите, докато се измъкнеш.

И това е всичко, което си спомням. Паметта ми потъва в черен облак. Помогнала ли съм? Как съм се измъкнала? Гледам мъртвото му тяло. Покоят на смъртта не може да се сбърка. Здравият разум в мене крещи да се махам веднага от това място. Но нещо по-силно от него ме кара да надникна в кабината на камионетката. Отгоре ми фучи трафикът. Шумът от гумите е като постоянен шепот. Вратата откъм шофьора зее отворена. Върху седалката на пътника виждам кутия евтини пури, червена запалка във форма на голо женско тяло, празна кутия от диетично безалкохолно и недояден сандвич със сирене. Вътрешността на кабината вони на лук, фасове и немито тяло. Светът ще стане несъмнено по-чист в отсъствието на Саймън Бригс.

Посред целия боклучарник съзирам дебел плик от груба хартия. Много ми се иска да го прибера, но не смея да пипам нищо в колата. Протягам ръка и го хващам за ръбчето с върховете на пръстите си, без да докосвам нищо друго. Докато го вдигам внимателно, струпаните отгоре му боклуци се сриват на пода.

Пликът е тежък, но аз не губя време в разглеждане, а бързам с него към колата. Влизам вътре, пъхам плячката под седалката до моята и изчезвам от това място. Когато се включвам в магистралата на път за дома, започвам да се питам защо Грей си тръгна, без да претърси камионетката. Знае, че Саймън Бригс ме издирва, че детектив Харисън е по петите ми, но въпреки това оставя всичко там, за да го намери полицията. Нещо не се връзва.

Телефонът ми звънва. Отново е Харисън. Този път отговарям.

— Какво искате, детектив? Пари ли? Кажете какво ви трябва и ще го получите, за да ме оставите на мира.

— За пари ставаше дума вчера. Сега вече не знам.

Карам прекалено бързо. Сменям лентата без мигач и една тойота отзад надава възмутен рев. Вдигам ръка за извинение.

— Клетъчните телефони убиват — съобщава детективът. — Знаеш ли, че докато караш със слушалка в ръка, си също толкова опасна, колкото и пияна?

Отказвам се да говоря. Той явно е от ония типове, които няма да кажат нищо по същество, преди да настъпи избраният от тях самите момент, независимо от това, колко реплики са изцедили от събеседника. Той следва сценарий — моето участие не е наложително.

— Да се срещнем — предлага Харисън.

— Сериозно — дразня се вече аз. — Знаеш ли какво? Я да вървиш на майната си!

— Не, не, ти върви на майната си, Офелия! — Произнася името натъртено, с вълчи хъс в гласа.

Стомахът ми се преобръща.

— Ти да не си откачил? — питам аз. — Имаш ли поне малка представа с кого разговаряш? Или изнудваш толкова много хора, та си загубил връзка с реалността?

Той въобще не ми обръща внимание. Само казва къде ще ме чака. Някакъв паркинг за почивка на трийсет километра от мястото, където се намирам. Нямам намерение да отивам там. Да не съм луда!

— Трябва да се прибирам. Отсъствието ми не може да остане незабелязано. Имам семейство, детектив.

Той надава гаден смях.

— Искам да ти кажа следното: нищо си нямаш ти, освен ако аз не реша.

И затваря. Стискам онемелия телефон в ръка. Паника и отчаяние пробиват болезнена дупка в сърцето ми. Звъня на Грей, но той не отговаря. Не му оставям съобщение. След още няколко километра, през които обмислям възможностите си, излизам от магистралата, минавам отдолу и поемам в обратна посока. Ще се срещна с него, казвам си. Ще му дам каквото поиска. И той ще си тръгне. Точно както казва Грей. А защо не отиде при него, ами застреля Саймън Бригс, един Господ знае. Сега не ми е до това. Трябва да приключа и да се прибера.

 

 

Доколкото ми е известно, майка ми продължава да живее в ранчото на Франк Гиъри, разположено в централната част на Флорида. Мисли ме за мъртва. От баща си знам, че обвинява мен за всичко, което е сполетяло нея и Франк. Превърнала е фермата в пансион за жени, които са влюбени в осъдени на смърт. Помага им в организиране на кампании с искане за нов процес, настоява за преоценка на веществени доказателства с помощта на нови технологии, утешава ги, когато настъпи най-лошото. Има си даже уебсайт: www.freetheinnocent.org.

Преди години я видях в телевизионно шоу: защитаваше се срещу група близки на загинали жертви. Изглежда остаряла и похабена. От хубостта й няма и помен. Нищо не изпитах, когато я видях, освен лека неприязън при мисълта, че е отделила толкова време и енергия на една кауза без да дари, макар мъничка частица от чувствата си, на своята собствена дъщеря. Носи снимка на Франк, инкрустирана в медальон на шията.

— Той бе невинен и загина заради дела, които не е извършил — не спира да повтаря тази старица. Прави някакво неестествено движение с цялото тяло. Видът й е жалък, внушава чувство за несигурност. Даже другите участници в предаването — приятелка на осъден на смърт, адвокат и съпруга на погрешно осъден и екзекутиран мъж — се дръпват с желание да се разграничат от нея.

Самото шоу е от онези евтини боклуци, чиято едничка цел е посредством сензация да разединят духовете. В противоположния край на студиото са събрани близки на пострадали — майка на изнасилено и убито момиче, съпруг на постигната от подобна участ жена, сестра на младеж, станал жертва на сериен убиец. Нещата започват своя ход цивилизовано, за да преминат неизбежно в плачове и взаимни обвинения. Публиката свирка и подвиква насърчително.

Най-накрая стигат до мен и Марлоу. Гледам с изострено внимание, макар да съзнавам, че не трябва. Просто нямам сили да изключа телевизора.

— Мислите ли, че става дума за генетика? Или просто е придобито? — обръща се към майка ми водещият със зле прикрито отвращение. — Как бихте обяснили съучастничеството на дъщеря си с убиеца Марлоу Гиъри?

— Смятам, че Марлоу Гиъри е също така невинен във връзка с приписваните му престъпления, какъвто бе и неговият баща — заявява старицата, като вири брадичка и мига неестествено. — Той не е изправян пред съд. Съден бе и осъден от медиите.

— Доказателствата са повече от достатъчни — отбелязва водещият, посивял мъж с изсечени като върху камък черти.

— Доказателствата често заблуждават — заявява майка ми, вперила взор право в камерата. — Всички знаем това.

Около година след смъртта на Франк, с помощта на новата ДНК технология, бе доказано без сянка от съмнение, че той е убил поне три от жените, заради които е осъден първоначално — дъщерята на Джанет Паркър, местна сервитьорка на име Лорън Митър и Сади Аткинс, камериерка в мотел. Техните близки не престават нито за миг да искат осъждането на Франк и в крайна сметка успяват. Това е слаба утеха, но все пак по-добра от нищо. Питам се как ли би се почувствала Джанет Паркър. Тя няма нужда от нови технологии, за да се убеди във вината на Франк. Собственото й тяло съзнава истината и това знание го погубва.

Често съм си задавала въпроса за останалите — общо тринайсет на брой. Жени, които изчезват в радиус от трийсет километра около дома на Гиъри, без да бъдат открити труповете им. Какво е станало с тях? Всички ли загиват от ръката на Франк?

— Не отговорихте на въпроса ми — обажда се водещият, когато публиката се поуспокоява. — Как бихте обяснили съучастничеството на дъщеря си?

— Не мога да говоря лошо за умрелите. Но моят доведен син бе добро, много добро момче. Познавам неговата нежност и мекота. Офелия бе много объркано момиче, дебелоглава и опърничава.

— Какво искате да кажете с това? — пита с невярващи очи водещият.

— Ако е сторил нещо нередно, то ще е станало под нейното зловредно влияние — отвръща майка ми и отново блещи широко отворени очи право в камерата.

Смаяна съм от дълбоката несправедливост на тези думи, от непостижимо изкривения свят, в който тя живее. Въпреки всичко образът и гласът й ми действат успокояващо. Ние обичаме родителите си толкова много, дори когато ги ненавиждаме, дори когато ни измъчват и изоставят. Така силно ни се иска да ни обичат. Само да познаваха те мощта, с която разполагат.

Предаването е закрито от един-единствен мъж в студиото, представител на организация за утеха на пострадалите от насилие, както и на техните близки. Той е дребен човечец, крехък на вид, с руси коси и блещукащи като скъпоценни камъни зелени очи. Гласът му леко ромоли, докато обяснява как пострадалите трябва да загърбят своите страхове, вместо да се загръщат с тях. Прилаганите от неговата организация техники в тази насока били „на експериментално равнище, но въпреки това много ефикасни“.

— Когато сами пострадаме от насилие или загубим близък в резултат от престъпление, нашият светоглед се променя. Отваря се огромна дупка в начина ни на живот, в нас самите и оттук нататък ни се струва, че всяко чудовище, всяко зло неминуемо ще влязат безпрепятствено при нас през нея. Сблъсъкът със страха, породен от насилието срещу вас или ваш близък, е най-тежко предизвикателство. Но ако не го погледнете в очите, ако не го преборите, той ще ви изяде клетка по клетка, също като най-злокачествен рак.

Човечецът не се разпростира върху естеството на споменатите техники, но съобщава уебсайт на организацията си: www.facethefear.com. Записвам трескаво, но когато след малко влизам в страницата, тя се оказва празна.

Дни наред съм обзета от ярост и мъка. Майчините ми думи ме изяждат вътрешно. Не мога нито да ям, нито да спя. Не мога да пропъдя от съзнанието си нейния образ, изпосталял и безсилен, който ме обвинява за деянията на Марлоу. Още няколко пъти влизам в онази страница, но тя си остава неизменно празна.

Не знам защо си мисля точно за това, докато отбивам към уреченото място.

Въздухът е зареден с опасно напрежение. Поемам по страничен път и магистралата изчезва от огледалцето за обратно гледане. Виждам колата на Харисън, паркирана до тоалетните, в най-отдалечения край на паркинга. Питам се дали може да се измисли по-самотно и зловещо място от празен паркинг нощем.

Спирам на известно разстояние от колата му. Няма да изляза навън. Няма да отида при него. Ще остана вътре при заключени врати. Ако иска да говори, нека сам дойде при мен. Седя и чакам да ми звънне по телефона. Минава минута, сетне пет. Накрая откривам номера му в телефона си и звъня аз. Обажда се гласовата поща:

— Здравейте, свързали сте се с Рей. — Гласът е ясен и звънлив като на запевчик. — Оставете съобщение и ще ви се обадя при първа възможност.

Мнението ми за детектив Харисън не е високо, а сега пада още. Тормози ме в очакване да види как ще реагирам. Вече не издържам. Закарвам колата до неговата. Той седи вътре и пуши. Когато спирам до него, той се обръща и отваря прозореца.

— Не бях сигурен доколко си уплашена — казва той. — Сега имам представа.

— Спести ми увертюрата — отвръщам аз. — Давай по същество. — От миризмата на цигарения дим ми се допушва, макар да не съм го правила от години.

Дарява ми една безгрижна усмивка. Вероятно я е упражнявал упорито. Разбирам, че цялото това фалшиво излъчване е специално отработено, целящо да предразполага хората, да ги накара да се отпуснат. Да вземем телефонният му секретар например: гласът е приятелски, обезоръжаващ, а не сух и делови, та да уплаши по-свитите.

— Четох някъде, че си гледала, докато Марлоу Гиъри убива онези момичета. Свидетели казват, че си наблюдавала най-безучастно. Какво изпитва човек в подобен момент?

Не му отговарям. Предпочитам да преглътна удара мълчешком. Искам да премине към същината. Най-вероятно знае всичко.

— Как се понасяш сама? — иска да узнае той.

Господи, колко го ненавиждам! Ще ми се да бе той, а не Саймън Бригс, легнал в локва кръв върху бетона. А най-добре — редом с него. Мразя начина, по който гневът се отразява върху тялото: пресъхналата уста, потръпващите ръце.

— Твърде самоуверен си за продажно ченге — отбелязвам аз.

Тай криви лице в подигравателна гримаса.

— Айде бе!

Разтривам очи с юмруци, но без полза — болката в главата ми се засилва.

— Значи скачаш от постелята на Марлоу Гиъри в кревата на Грей Пауърс. От убиец — при полицай, или какъвто се пада той там. Всъщност не се различават кой знае колко, нали? Просто убиват с различни подбуди и различен тип ближни. Питам се какво следва да се мисли за теб в тази връзка.

Но аз не го слушам. Гледам младото момиче, което ни приближава. Тя е мършава и бледа като самата смърт. Косата й е мръсна и виси на фъндъци. Ръцете са целите в синини. Пристъпва бавно, почти като в унес, но погледът й е прикован право в мен. Харисън проследява моя и бръква във вътрешния си джоб.

— Какво гледаш? — пита той.

Знам, че не може да я види. Тя клати неодобрително глава насреща ми. Мисли ме за слаба и глупава. Ако зависеше от нея, детектив Харисън да е вече умрял.

— Започвам да се тревожа за теб, Офелия. Безпокоя се за психическата ти стабилност.

Ушите ми пак пищят. Затварям очи, а когато поглеждам отново, нея я няма.

— Имам пари — обаждам се аз. — Много. Кажи колко искаш.

— Вече не става въпрос за пари — отвръща оня с театрална въздишка. — Поне не за твоите пари. Да го кажем така: Офелия Марч не е забравена. Не е забравена и не й е простено. А имаш ли представа колцина са враговете на съпруга ти? Колко души на тази земя биха желали да го видят в калта? Знаеш ли с какво се занимават и какво са извършили до този момент „Пауърс и Пауърс“?

Нямам никаква представа за какво говори, а освен това главата ми ще се пръсне всеки миг. Усещам погледа му върху себе си и когато срещам очите му, с изненада виждам мъжа от първата вечер. Онзи, който ми допадна.

— Знаеш ли какво? — продължава той. — Струва ми се, че ти нямаш представа за какво ти говоря. Наистина нямаш. Защото когато те погледна в очите, не виждам онази, за която чета във вестниците. Какво е станало с теб? Защо си допуснала животът ти да се обърка чак дотам?

Затварям очи и отпускам глава назад. Твърдата опора на седалката под тила ми действа успокояващо. Дарена ми е секунда отмора.

Двамата продължаваме да седим в колите си. Говорим през отворените прозорци.

— Намерил се кой да дава акъл — обаждам се аз. — Я се виж. Корумпиран тип. И на тебе не ти отива особено.

Той свива рамене.

— И аз имам какво да крия. Също като теб.

— Ами да си помогнем взаимно: аз ти давам каквото ти трябва за едно ново начало, а ти оставяш мен и семейството ми на мира.

Казаното прозвучава хладнокръвно и благоразумно, също както би искал Грей в подобна ситуация. Освен това се чувствам значително по-спокойна отпреди. Наблюдавам Офелия: застанала е точно откъм другия прозорец на Харисън. Виждам дъха й да образува мътно петно върху стъклото. Той гледа напред, без да я забелязва.

— Нека помислим — промълвяла детективът. Видът му става неочаквано уморен и тъжен, сякаш се е заел със задача, за чието изпълнение няма вече ни сили, нито желание. Вдига юмрук към очите си и здраво ги търка. Не знае какво да стори, казвам си аз. От една страна, иска да се представи като добро ченге, като герой. Не е съумял да унищожи тази си половина. Болно му е да бъде продажен, да върши толкова очевадно неправилни неща. Затова и произнася самоуверената си реч на паркинга пред мола — за да вдъхне увереност сам на себе си.

Офелия се обръща и отдалечава, стопява се също като в мъгла. Долавям смеха й. Главоболието и звънът в ушите отслабват.

— Посещавах психиатър — уведомявам го аз.

— Така ли? — отзовава се той и ме поглежда. — Това е добре. Имаш нужда.

— Той изчезна.

— Какво искаш да кажеш?

— Кабинетът му и всичко вътре го нямаше, когато отидох там за последен път. — Изпускам епизода с кървавото убийство — нямам желание да преживявам всичко това отново.

Той накланя глава и ме гледа изпитателно.

— Защо ми го казваш?

— Питам се дали не можеш да изясниш едно обстоятелство: имало ли го е въобще? И ако да, същият ли е, за когото ми се представя?

Поглежда ме с нещо като загриженост в израза. Пита се доколко луда мога да се окажа.

— Как се казва? — пита детективът с неочаквано мек тон. Детектив Харисън е твърде сложна личност.

— Доктор Пол Браун.

Записва си в малък бележник, който измъква от жабката. Пита за адреса и аз му го давам.

— Ще проверя — обещава той. — А междувременно, убедена ли си, че домът ти е сигурно място?

— Какво искаш да кажеш? — Спомням си въпроса му в гласовата ми поща: Доколко познаваш съпруга си всъщност?

Отново онази вълча усмивка.

— Понякога хората, които най-малко познаваме, спят в леглата ни.

— Сигурно имаш предвид жена си — сопвам се аз. — Тя какво знае за теб? Едва ли е много — мога да се обзаложа.

Това не му харесва. Видимо попадението е твърде близо до десетката. Лицето му помръква и става онова, което ме плаши. Пали колата с думите:

— Ще се обадя.

— Чакай — бързо казвам аз, съжалила за неуместния сарказъм. — Кой друг ме издирва?

Той вдига стъклото и потегля, като ме оставя да гледам сама стоповете му, докато се включва в магистралата и изчезва. Питам се дали се опитва да ме изнерви, да си мисля, че и други ме преследват, че мъжът ми не е онзи, за когото се представя, та да ме направи по-податлива към изнудване. Или просто си е садист. Или пък казва истината. Търся Офелия в мрака, но тя си е отишла.

Връщам се у дома. Есперанса си е легнала. Надничам в спалнята на Виктория. Тя също спи дълбоко, прегърнала Клод през шията. Цветната рибка от нощната й лампа танцува из стаята. Грей не се е завърнал от смъртоносната си мисия. Чудя се къде може да бъде и какво ще ми каже, когато се прибере у дома. Минава ми през ума да се обадя на баща си, но това би било безразсъдно и безсмислено. Отивам в спалнята и зачаквам… Грей, Марлоу или Офелия — който дойде пръв.

Докато чакам, спомените отново подхващат своя парад. Не мога да ги спра. Лежа възнак, омаломощена от могъществото на техния безпощаден марш. Статиите съобщават, че съм гледала безучастно как Марлоу изтезава невинни момичета, че съм стояла наблизо, без да сторя каквото и да било, когато ги е убивал… продавачки от супери, от бензиностанции, камериерки в мотели. Всичко това е истина, но не цялата.

Пътуваме нощем, като открадваме по някоя кола на всеки два-три дни от паркинги пред заведения или край пътя. Избираме стари бракми с празни кутии от безалкохолно по пода, пластмасов Исус на таблото, снимки на малчугани, втъкнати в уплътнителя на предното стъкло, и купища фасове в пепелника. Всяка следваща кола има собствен дъх: на цигари или бълвоч, на евтин парфюм или секс. Докато Марлоу кара, аз ровя из жабката, за да разбера чий ден сме съсипали днес, дали имат застраховка и могат ли да си позволят друга кола.

Към края на втората седмица малкото ни пари са на привършване. Дни наред не слагаме в уста друго, освен евтини боклуци от крайпътни автомати. Изгладнелите ни тела искат белтъчини. Аз съм отчаяна — последните две нощи сме прекарали в колата. Ако изобщо успея да заспя, сънувам кошмари, пълни с образа на мама, трясък на изстрели и мирис на горящо дърво. През останалото време се намирам в някаква мъгла от изтощение, глад и страх. Това е кошмар — казвам си. — Това не може да се случва наистина.

В състояние на полусън съм, когато спираме пред някаква бензиностанция. Часовникът от таблото показва два през нощта. Знам, че вече нямаме никакви пари. Мисля, че спира за тоалетна. Но той изважда от торбата пистолет.

— Трябват ни пари — казва Марлоу.

Аз съм вторачила поглед в оръжието. То изглежда съвсем намясто в неговата ръка.

— И какво ще направиш? — питам го със смях. — Да не искаш да ограбиш бензиностанцията?

Той присвива очи.

— Ние сме бегълци — отвръща той с твърд глас. — Издирват ни за убийство. Един обир няма да влоши нещата.

Имам усещането, че ми е зашил неочакван шамар.

— Но ние не сме убивали никого — възразявам аз. — Джанет Паркър уби баща ти.

— Ти я пусна в къщата, Офелия — възразява той с мръснишка усмивка. — Това те прави съучастница.

Поклащам глава.

— Не може да бъде.

— Може, може — отвръща той и вади нещо от торбата. Подава ми го. Вестник от Флорида. Едно тлъсто заглавие гласи: Бегълци, издирвани за разпит във връзка с убийството на Франк Гиъри.

— Не може да бъде — повтарям аз като курдисана. Реалността на положението ни, на стореното от мен, започва бавно да прониква в съзнанието ми. Марлоу понечва да излезе от колата, но аз го хващам за ръка. — Да идем при татко в Ню Йорк. Той ще ни помогне. Няма защо да правим това.

— Няма как да стигнем до Ню Йорк — отвръща той, като се освобождава от хватката ми. — Нямаме бензин. Как си ги представяш нещата?

— Да откраднем друга кола.

Той прави широк жест към празния паркинг край бензиностанцията.

— Да виждаш някъде друга кола? Още километър — и ще виснем като паяци край пътя.

Давам воля на напиращите в гърдите ми ридания.

— Направих каквото ми нареди! — крещя аз през сълзи. — Видях те да говориш с нея. Всичко сте замислили двамата! Аз направих само онова, което ти ми нареди!

Става ми по-леко, когато ридая и крещя, освобождавам се от напрежението на своя гняв. На страха.

Марлоу притихва в отговор. Гласът му спада до дрезгав шепот, а лицето му е сега толкова близо до моето, че усещам острия му дъх.

— Заради тебе го сторих, Офелия, за да те отърва от Франк — шепти той. — Нали искаше да те спася, да те измъкна от това място? Е, направих го. Всичко сторено е заради тебе, малка, неблагодарна кучка такава.

Косата му е вързана на конска опашка, но няколко дебели кичура са се измъкнали от ластика. Тъмните кръгове под очите го правят да прилича на вампир. Извръщам се от него, а в стомаха ми се е свила топка на страх, срам и вина.

— Искаш ли да отида в затвора? Искаш ли ти да отидеш в затвора?

— Не — едва промълвявам аз, а всичкият ми гняв се изпарява.

— Тогава напълни резервоара, сядай зад волана и дръж затворена шибаната си уста. Двигателят да работи.

Той излиза от колата и се отправя към постройката. Прекарвам колата до колонката и правя каквото ми е наредено, като се стремя да не гледам към къщичката. Не искам да го виждам насочил пистолет към когото и да било. Не искам да виждам страха, изписан върху лицето на този невинен. И не искам да съм човекът, който чака отвън, докато той прави всичко това. Резервоарът е пълен и аз сядам зад волана. Веднага чувам мелодията на „Нова година“ от U2 по радиото. Припявам под острите лъчи на лампите, които безмилостно осветяват цялата грозота на положението. Почти съм готова да включа на скорост и да офейкам. Още един от миговете, в които постъпването ми по различен начин би осуетило по-нататъшното падане в бездната. Все още съм аз в оня миг, още съм Офелия. Мога да я спася. Но не го правя.

Никога не съм се замисляла защо Марлоу не си направи труда да скрие лицето си или защо не отчита факта, че аз съм като на длан в колата, под светлините на бензиностанцията. Когато отекват изстрелите, вибрациите от тях преминават през всичките ми кости. Седя си така, вкопчила пръсти във волана, и усещам как последната надежда за живота ми изтича от тялото. Дори в този миг бих могла да избягам, да отида в полицията, да направя признания. Но аз излизам от колата и минавам през стъклените врати на бензиностанцията.

Марлоу е отвъд плота: прибира парите от касата. Виждам единствено темето й, а също дългите руси коси, които попиват бързо растящата локва кръв върху белотата на линолеума.

— Какво стана?

— Връщай се в колата — отвръща той с равен глас и без да ме поглежда. — Веднага.

Правя каквото ми се казва. Дълго седя зад волана. Повече от час. Най-накрая той се появява с торби храна — шоколадови вафли, сладкиши, консерви. Когато ме избутва върху мястото на пътника и сяда пред кормилото, той ми подава шоколад, от любимите ми, с една от онези негови усмивки, които неизменно ме омайват.

— Извинявай задето ти повиших тон — казва мило той и ме целува нежно по бузата. Аз се притискам към него, към моята житейска опора, макар цялото ми същество да негодува: Какво стори той тук? — Знам, че те е страх. И аз се страхувам. Да отидем при баща ти.

— Какво направи, Марлоу? — успявам най-сетне да прошепна в ухото му. Тялото му се напряга и той бързо се дръпва от мен.

— Каквото и да съм направил, направено е за тебе — заявява той и пали колата.

Пропаднала съм в дълбока дупка, в пропаст с хлъзгави стени, и няма никакъв начин да се измъкна от мрака, който ме е обгърнал. Това е моментът, в който страхът ми от него взема връх над любовта, когато онази част от моята личност, която все още иска да оцелее, започва да го ненавижда. Но тогава съм прекалено объркана, за да се ориентирам във всичко това.

— Никой няма да те обича така, както го правя аз — уверява ме мрачно, когато излиза на магистралата.

Нямам представа колко са още жените и момичетата. В паметта ми има само проблясъци… крещящо алено червило, тюркоазена баретка, татуирано цвете, зле нанесен лъскав лак за нокти. Долавям нервен кикот, вик на ужасна болка. Това е останало в съзнанието ми.

 

 

Когато Грей се прибира, аз съм излязла на балкона, за да чуя звуците на Залива, с усилие да си спомня още неща. Той излиза при мен и сяда. За един миг минало и настояще се смесват в съзнанието ми.

— Мисля, че с проблемите ни е приключено — казва той. Не прави опит да ме докосне или погледне в очите. Той е само една тъмна фигура край мен, която е вторачила поглед в мрака над океана.

— Какво стана? — питам и очаквам със страх отговора.

Той не го произнася веднага.

— Да го кажем така: взех необходимите мерки.

— Грей.

— Имай ми доверие.

Мисля си за разговора с Харисън на паркинга и за това колко уморен и обезкуражен изглеждаше той. Може би ме е съжалявал. Може би е решил да вземе каквото му дава Грей и да се откаже. А може да има и съвършено други планове, кой го знае?

— Каза ли ти Харисън дали не ме търсят и други?

Той се смъква на място и вдига крака върху парапета.

— Никой друг не те търси.

— Той каза друго.

— Кога?

Въздъхвам с ясното съзнание, че това няма да го зарадва.

— Видях го тази вечер. Обади се и поиска среща. Отидох.

— Това е било глупаво, Ани.

Седим в мълчание. Ще ми се да му кажа, че съм станала свидетел на убийството на Саймън Бригс. Но не го правя. Страх ме е. Страх ме е от това, че го извърши той. Че стисна ръката на жертвата. Страх ме е от възможността да не го е сторил, да съм си въобразила цялата работа. Изведнъж потръпвам, макар нощният въздух да е приятно мек и леко влажен. Връщам се в спалнята. Грей ме следва, хваща ме за раменете и ме обръща към себе си.

— Всичко е наред — казва той. — Имай ми вяра. Всяка заплаха е неутрализирана.

Такива фрази използва, когато е уплашен, такива безизразни военни клишета: заплахата е неутрализирана; проблемът е разрешен. Но когато го поглеждам, не виждам и следа от страх. Погледът е празен и спокоен, устата — разтеглена в тънка, права линия. В сумрака на стаята белезите му изглеждат по-тъмни и грозни.

— Ами Бригс? — питам аз. Надявам се да каже някаква част от истина, нещо, което да ми върне опората. Искам да чуя, че е убил Бригс. Но той не го прави.

— Няма да създава проблеми — уведомява ме равнодушно Грей.

Думите му ме бодват с тънки иглици страх. Отивам към леглото.

Той не прави опит да ме последва. Спомням си думите му, според които Бригс работи за другиго. Дори да го е убил, не би ли продължил този друг с издирванията си, а самата смърт на дебелака не би ли се оказала за него доказателство за това, че е приближил целта? Изведнъж се сещам за плика под седалката в колата си. Така и не погледнах в него.

— За какво си мислиш, Ани? — пита Грей. — Къде се срещнахте?

— На един паркинг край магистралата. Каза ми следното: „Офелия не е забравена. Не е забравена и не й е простено.“

— Греши. Всичко свърши.

— Ами оня, дето ме проследи на плажа? А колието, което намерих на брега?

— Ти сама каза, че не си много сигурна в чутото и видяното. Би могъл да е всеки, включително Бригс, който се мъчи да те изнерви. А що се отнася до колието, такива има сигурно милион.

Дали е толкова лесно да се обясни всичко?

— Повярвай ми, Ани. Всичко е наред. — Той ме целува нежно по устните и ме взема в крепките си обятия. Усещам облекчението му, любовта му към мен. Познавам съпруга си и хич не ми пука какво дрънка Хари сън.

Толкова силно желая да повярвам на Грей, че в края на краищата започвам да го правя. Когато ме пуска и поглежда в очите, лицето му застава на фокус, а стаята добива отново вида си на спалня, а не на място, в което ще спя, докато издъхна. Не ме интересува убил ли е Грей Бригс, или не. Знам, че никога няма да ми каже, ако го е сторил. За миг си позволявам да повярвам, че Харисън няма до се завърти отново наоколо, че оня от плажа е бил Бригс или някой тийнейджър зевзек. Утре ще заведа Виктория на плажа, а след това — на училище, както всеки друг ден. След седмица всичко това ще бъде отдавна забравено минало, също като споменът за колата, с която си се разминал на косъм, за да останеш щастлив от късмета, който е спасил живота ти.

Ръцете на Грей започват да опипват тялото ми и аз оживявам. Чувството за облекчение в комбинация със силата на неговото тяло и топлината на кожата му до моята събуждат остър вътрешен глад. Устните му са върху шията ми, а след това върху ключицата, докато смъква ризата ми и се заема с джинсите. Аз събличам неговите дрехи, а той ме побутва нежно към леглото. Когато прониква в мене, Грей ме обгръща с две ръце, за да усетя изцяло плътния допир на тялото му до моето. Не спира да шепне името ми, бавно и нежно, също като някаква мантра. Ани, Ани, Ани. Някъде под пелената на желанието се надига друго, да чуя истинското си име. Ще ми се да ме нарече Офелия. Макар да се любя със собствения си съпруг, изведнъж ме обзема усещане за пълна самота.

По-късно, малко преди да се унесе в сън, чувам шепота му:

— Не мога да те загубя, Ани. Остани с мен.

Не знам защо казва това. Дали усеща, че Ани се разпада и потъва в небитието? Питам го какво иска да каже, но той вече спи.

Затварям очи. Когато ги отварям, Офелия седи в кресло до камината и се смее.

Има няколко въпроса, които си задавам периодически през последните години: Можеш ли да се промениш и да започнеш отначало? Ако си извършила немислими неща, можеш ли да ги захвърлиш настрани като неподходящи дрехи, да се промениш изцяло и да заживееш като някой друг? Какво мислиш за облекчението от възмездието, възродителната сила на изкуплението, мехлема на опрощението? Мислех, че съм свободна. Мислех, че съм сложила ново начало с раждането на дъщеря си. В майчинството, в отрицанието на собственото Аз, станах нов човек. Грозните страни на моя живот бяха забравени в буквалния смисъл на думата. Затъмненията, странните бягства, всичко свърши с появата на това същество. Вече не можех да бъда онова, което бях. Трябва да се превърна в стойностна личност, способна да закриля и да се грижи за мъничкия живот, който ми е поверен.

Но сигурно е трябвало да очаквам връщането на Офелия. Докторът винаги ме е предупреждавал за това. Човек не може да се крие вечно от самия себе си. Според лекаря ужасните мигрени и кошмари показват, че подсъзнанието се стреми с все сила да потисне спомени, с които съзнанието не е в състояние да се справи. Но в крайна сметка сянката иска да излезе наяве и ще направи необходимото, за да бъде призната.

Следващите няколко дни протичат гладко и аз започвам да се самозаблуждавам, че всичко е застанало на мястото си. Ходя на плажа с Виктория, водя я на училище и я прибирам оттам, гледаме заедно видео вечер. Дру и Вивиан са заминали за кратко, така че не кръжат като лешояди над личния ми живот — Дру с неговите мрачни, подозрителни погледи и Вивиан със загрижения си майчински израз на лицето. Ние сме малко, щастливо семейство: аз, Виктория, Грей и дори Есперанса, без която никой от нас не може да си представи живота. Даже когато се разправяме с Грей по въпроса дали Виктория не е прекалено глезена, прекалено обгрижвана (тя е, разбира се, но какво от това?), то е божествено със своята нормалност. На мене свят ми се вие от чувство за облекчение. От детектив Харисън ни вест, ни кост. Офелия я няма, Марлоу — също… никакви мрачни фигури по плажа. Няма бледи, крехки наглед девойки, които да ме спохождат нощем.

Но те не са забравени. Не, това не може да стане никога. Затова продължавам леководолазните тренировки, както съм обещала на моя инструктор спасител (така го наричам в ума си). За всеки случай. Само като предпазна мярка.

Водата ме ужасява със своя оловен покой и задушаваща тежест. Щом нагазя в плитката част на басейна, и ме обзема паника, сякаш очаквам всеки миг стихията да се надигне и да ме налапа цяла в своята безпределна тишина. Колкото по-ярко е слънцето и съответно по-бистра и синя водата, толкова по-зле. Тогава добива особено предателски вид: така мамеща, така освежаваща наглед. Човек забравя колко зловеща и смъртоносна може да бъде, с каква лекота може да те прехвърли в другия свят. Когато гледам Виктория да цепи водата на басейна в къщата на Вивиан или на океана, аз й завиждам заради увереността и пълната хармония със стихията, макар едва да удържам вика на ужас при всяко нейно изчезване под повърхността за повече от две секунди.

— Не се бой, мами — вика тя, когато се появи, за да си поеме въздух. Усеща страха ми, макар никога да не съм споменавала за него и да полагам огромни усилия да потисна състоянието си. По някакъв начин усеща.

Невинаги ме е било страх. Спомням си ходенето на плажа с татко, когато бях малка, на шест или седем. Мама остава на брега и ни маха в червените си бикини. Спомням си, че съм изгълтала десетки литри солена вода, стомахът ми хваща кора от сол. Очите смъдят. Но аз обожавам океана. Обожавам да бъда при него с моя татко, да чувам кънтящия му смях. Дори теченията са голям кеф. Тези броени секунди под пенестата повърхност на океана, облекчението от възобновения допир на ходилата с пясъчното дъно, поемането на въздух, усещането на досег с пясъчните потоци, които течението прокарва между пръстите на краката, опитите му да изтръгне отново дъното изпод тях. Когато и двамата подгизнем напълно, тичаме назад при мама. Кожата ми е накокошинена, макар слънцето да препича здравата. А мама чака с пешкир в ръце, плътно ме завива в него и започва да подсушава косите ми. Спомням си за водата оттогава като за приятел, място, в което човек се чувства уютно и се забавлява. Навярно Джанет Паркър ме накара да се ужасявам от нея с образите, които извика във въображението ми. Те се почувстваха там удобно и се загнездиха завинаги. След като чух онези думи, никога повече не помислих за плуване. Каква мощ обладава тази жена! Сякаш ме прокълна и промени за цял живот.

Избраният от мене инструктор проявява безкрайно търпение. Тя е симпатично, рижо създание, което според мен е свикнало да работи с деца. Говори ми с умалителни, мами ме във водата с разнообразен набор клишета, хваща ме за ръка, когато реши, че е нужно. Екипировката, жироскопът, регулаторът и бутилките по някакъв начин успокояват, независимо от теглото и необичайността на допира с тях. Все едно съм взела частица от сушата със себе си. След като само за две тренировки се научих да контролирам положението на тялото си и дишам равномерно, вече мога да плувам без усилие в дълбокия край на басейна. Прилича на летене. Все още ме е страх, но започвам да овладявам това унизително чувство.

— Трябва да се гордееш със себе си — казва ми тя след приключване на теорията и практическата подготовка. — Повечето хора, които се страхуват, никога не постигат това, което ти успя. Готова си да продължиш в открито море за получаване на разряд.

Аз й благодаря и казвам, че ще продължа с друг инструктор, стар мой приятел. Тя ме уведомява, че винаги съм добре дошла, ако почувствам нужда от опреснителни часове в басейн. Стискаме си ръцете, а аз си мисля какво ли ще каже на следователя, ако взема да загина.

„Толкова я беше страх от водата — чувам нейния глас. — Винаги готова да изпадне в паника.“

Всеки знае, че паниката убива. Особено на двайсет и пет метра дълбочина.

След последната тренировка в басейна съзирам колата на детектив Харисън паркирана до моята. Виждам, че е мръсна, цяла в кал отдолу, сякаш е карал из нивите. Вътрешностите ми се преобръщат от разочарование и страх. Бях започнала да се надявам, че повече няма да му видим очите. Приближавам прозореца на колата. Той го смъква и през отвора навън започват да се стелят валма дим.

— Здрасти, Ани.

Не отговарям на поздрава. Той взема някаква фотография от седалката до себе си и ми я подава.

— Познаваш ли го?

Саймън Бригс. Лицето му е бледо, очите — затворени. Мъртъв. Сещам се за плика, който продължавам да мъкна в колата си. Не го отварям, с цел да поддържам фалшивото усещане за сигурност, което ме залъгва през последните дни.

— Не — отвръщам аз.

Той ми хвърля кос поглед, а чертите му се изкривяват в нещо като ленива усмивка. Знае, че лъжа. Но аз не знам откъде.

— Добре — съгласява се уж той. — Ами този?

Показва нова снимка. Това е полицейски портрет на мъж на средна възраст с приятни сиви коси и мустаци. С благ израз на лицето. Това е човекът, който ми е известен като доктор Пол Браун.

— Твоят доктор, нали?

Кимам.

— Истинското му име е Пол Брауард. Издирват го в три щата… Ню Йорк, Калифорния и Флорида. Застрахователни измами, престъпления по служба и нерегламентирано упражняване на професия. Лицензът му е отнет заради сексуална злоупотреба с пациент.

Трябва ми време, за да осмисля чутото. Двамата с полицая се гледаме право в очите, но накрая аз свеждам поглед.

— За какво говорим? — обаждам се аз.

— Трупът му е открит от рибари в езерата на север оттук. Вчера. Или поне части от него. Достатъчни за идентификация обаче.

Обзема му чувство на срам и печал. Не вярвах, че той е наистина мъртъв. Внушила си бях, че всичко от онази така далечна вечер е плод на моето въображение. Какъвто и да е бил този човек, той ми помагаше. В никакъв случай не бих му пожелала подобна смърт. И ето го главният въпрос:

Офелия ли го уби? Аз ли? Грей унищожи окървавените ми дрехи оттогава. Поглеждам ръцете си. Нямат вид на способни на подобно деяние.

— Сигурно знаеш за какво става дума, Ани.

Решила съм да не реагирам на неговите провокационни заявления.

— Значи така — обажда се той отново, след като аз зъб не обелвам. — Разполагам с два трупа и една жена с фалшива самоличност, която е свързана и с двата. Питам се какво е онова нещо около теб, което принуждава хората да се явяват пред очите на света мъртви?

— Не познавам другия — казвам аз, като соча с очи първата снимка.

— Защо тогава снимката ти е в неговата кола?

И защо Грей се ръкува с него, а след това му пръсна главата? Защо остави колата там, та да бъде открита от полицията? Твърде много въпроси без подходящи отговори.

— Нямам представа. — Иска ми се да го оставя тук сам, да седна в колата и да се омета от това място. Но нещо ме задържа. Не знам защо, но детектив Харисън ми се вижда единственият човек, с когото съм напълно наясно. Изпитвам нужда да му разкажа всичко, да му покажа плика, да го попитам какво още знае за моя доктор. Но, разбира се, не мога да сторя нито едно от тези неща.

Вместо това изтърсвам:

— Съпругът ми ви плати, нали?

— Да — отговаря той и свива рамене. — Но аз все пак трябва да свърша някаква работа.

— Какво ви кара да мислите, че няма да съобщя за вас на Вътрешния отдел или на друго подходящо място?

Той ме поглежда със съжаление.

— Както аз виждам нещата, Ани, хванали сме се един другиго за гушите. А си ме стиснала лекичко, а съм те стиснал двойно по-здраво. Това изравнява шансовете ни.

Има право.

— Виж сега — започва той и видът му изведнъж става искрен и загрижен, — мисля, че си го загазила здравата, и при това не само с властите. Може би полицията ти е най-малкият проблем.

Сърцето ми започва да бумти. Знам, че е така. Още при оня първи пристъп на паника на паркинга пред магазина разбрах, че Ани Пауърс няма да я бъде още дълго на тази земя.

— Такива като Бригс са само наемници. Той е мъртъв, но неговото място моментално ще заеме някой друг. Някой издирва Офелия Марч и то не е защото една непозната ней леля й е завещала цялото си състояние.

— И ти знаеш кой е този някой? — Приближавам неволно и опирам лакът върху рамката на прозорчето.

— Не — отвръща той и поклаща глава.

— Но нали каза…

— Излъгах. Исках да те уплаша.

И аз си тръгвам. Отивам при колата. Той смъква стъклото от другата страна.

— Започни със следния въпрос — вика подпре ми: — Кой те изпрати при онзи доктор? Как попадна на него? Който те е изпратил там, е силно подозрителен.

Не му отговарям. Влизам в колата и запалвам двигателя.

— Толкова ли си загубена, та не усещаш, когато някой иска да ти помогне?

— За колко?

— Всяко нещо си има цена, Ани. Нашият свят е материален. Ти бе следвало да знаеш това по-добре от всеки друг.

Затварям вратата и потеглям. Преди да напусна паркинга, обръщам глава назад. Детективът ми сочи с пръст очите си, а после мене самата. Не те изпускам от поглед — казва ми той. Вероятно не цели да ме успокои по този начин, но, колкото и да е странно, именно това прави.