Лиса Ангър
Несвяст (27)

26

В музиката фугата е действие, при което различни тонове се съчетават, с цел да развият обща тема. Гласовете се преплитат едни в други, всеки допълва останалите, за да създадат заедно многопластова, но единна част от цялата композиция. В психологията същият термин се свързва с разпадане на личността, пристъпи на амнезия или объркване, обща потиснатост и обикновено е следствие от дълбока емоционална или психическа травма. Не съм надарена в никаква степен в музикално отношение, но познавам до болка фугата. Поне така казват.

Но това не е никаква фуга, това най-последно бягство от самата себе си. За първи път в живота знам с положителност коя съм и какво трябва да сторя. Това е целенасочено бягство, с цел да предпазя дъщеря си от ефекта на сторени от мен самата грешки, да я предпазя от жената, която съм била. Ако не успея да го направя, по-добре да кара нататък без мене.

Корабът е започнал да се клати страховито и аз съм се вкопчила в парапета край стената, докато се връщам назад в каютата. Вятърът вие с незнайна сила и аз си мисля за Дакс и малката му лодка: дали ще оцелее в огромния океан, ако реши да се върне за мене. В стомаха ми бушува истинска революция и едва се сдържам да не повърна, докато влизам в каютата и затварям вратата зад себе си. Отново клякам в тясното триъгълно пространство, което ще се образува при отваряне на вратата. Слушам воя на вятъра и грохота на разбунтуваните вълни.

Не след дълго дочувам бумтене на мощен двигател, а после стъпки по палубата отгоре. Изваждам пистолета от колана и неговата тежест в дланта ме успокоява. Обзета съм от всепоглъщащо усещане за облекчение, нещо като еуфорията, която ме залива след края на мигренен пристъп, когато настъпва онази чудотворна лекота, заела мястото на непоносимата болка. Не е лошо да си отново Офелия и се изправиш пред нещата, които Ани в никакъв случай не би могла да понесе. Спомените са се върнали по местата си. Знам всичко. Не че съм горда от това знание, но поне съм отново цяла.

Грей е този, който ми дава името Ани Фаулър. Някой от компанията му се погрижи за документите ми — шофьорска книжка, паспорт, социална карта, — та да мога да се подвизавам по света под чуждо име. Но аз направих от Ани нещо, което Офелия винаги е мечтала да бъде: съпруга и майка с голяма къща и хубаво дете, със съпруг, който я обожава — човек съвършено различен от собствената й майка. Миналото на Ани не е белязано от срам или съжаление, тя не е преследвана от спомена за неща, които е сторила, или за такива, които са сторени на нея самата. Превърнах се в Ани — богата и облагодетелствана, зависима от Грей като опора, зависима от Виктория като смисъл в живота. Също като всички останали, и аз изоставям Офелия, оставям я да изгори в бушуващите пламъци.

Докато тежките стъпки приближават, аз се радвам на нейното завръщане. Тя е толкова много неща, които Ани не може да бъде. Тя е темпераментна, докато Ани е уравновесена. Офелия е изпълнена с ярост, докато Ани е вцепенена от страх. И за разлика от Ани, любящата съпруга и грижовна майка, принцесата на богатските квартали, Офелия Марч е студена като камък убийца.

Вече отварят вратите с ритник. Повече от един човек има в коридора и проверяват каютите една по една. Не знам колцина са, нито колко каюти има още преди моята. Но съм готова.

Когато ритват моята врата и тя литва към стената, аз изчаквам да се затвори отново, преди да открия огън. Мъжете са двама. И двамата носят маски, очила, предпазни жилетки. Улучвам единия в рамото и той надава вик на ужасяваща болка. Вторият получава куршум в жилетката и ударът го запраща в стената. Излитам от помещението, но в коридора ме изненадват още двама. Те на бърза ръка ме обезоръжават и връзват ръцете ми. На главата нахлузват тежка качулка. Всичко става с такава бързина, че се намирам в пълен мрак, преди да осъзная какво точно ме е сполетяло. Чувам тъп удар и в мозъка ми блясват светкавици. Преди да загубя съзнание, имам достатъчно време, за да помисля дали в случващото се има нещо повече от онова, което съм очаквала. Виждам образа на дъщеря си, а после нищо.

 

 

Да се отнеме живот не е голяма философия. Или поне не е толкова трудно, колкото може да си помисли човек. Ще се намерят хора, според които не съм била на себе си, загубила съм била връзка с действителността и самата себе си в нощта, когато стигам до това заключение. Но не съм много сигурна, че е точно така. В спомените си го правя с желание. Разбира се, аз само оставям вратата отворена. Но и това е напълно достатъчно, нали?

Не си спомням да съм усетила нищо особено по-малко от седмица след онази нощ в гората, докато вървя към тези врати, за да ги оставя широко отворени. Вървя като сомнамбул.

Марлоу ми е казал да изчакам цялата къща да утихне и да отида при входната врата в полунощ. Не се плаша нито от дългия път, нито от поставената ми задача. И когато оставям вратата отворена, преди да отида край оградата, където трябва да изчакам Марлоу, не изпитвам нито възбуда, нито страх — нищо. Само празнота. Даже когато една черна лека кола ме отминава със загасени светлини, бавна и смъртоносна като акула в тъмни води, аз просто приемам това обстоятелство за сведение.

Всички светлини във и около къщата са загасени, а над цялата околност тежи плътният покров на мълчанието. Даже лекият шум от моите стъпки го осквернява. Конете започват да се възбуждат в боксовете си. Чувам ги да се раздвижват и пръхтят шумно. Марлоу не се вижда никакъв. Черната кола, марка „Линкълн“, собственост на един от протестиращите, е паркирана край хамбара, а изстиващият й двигател издава едва чуто пукане.

Нещо в този звук ме връща към реалността на онова, което се готвим да извършим. Имам усещането, че току-що са ме събудили от дълбок сън. В този миг съзирам неравна оранжева светлина в прозорците, които са били тъмни миг по-рано. Миризма на горящо дърво започва да пълни въздуха. Втурвам се към къщата с натежали и неумели, също като направени от глина крака, а тя си остава все така далечна и недостижима. Когато влетявам през входната врата, въздухът вече е натежал от пушек.

— Мами! — крещя аз, като се хващам за парапета и скачам нагоре по стълбите. Затулвам с длан устата и носа си, но димът е коварен, люти ми в очите, задавя гърлото. Докато стигна горната площадка, вече се давя в кашлица, а главата ми олеква.

Намирам майка си сама в леглото, потънала в мъртвешки сън, безучастна към онова, което става наоколо. Не знам какво съм си мислила по повод нейната по-нататъшна съдба, но нямам никакво намерение да я оставя да умре тук. Разтърсвам я, но не успявам да я събудя. Най-подир я свличам от леглото, за да се стовари отгоре ми с цялата си тежест.

— Какво става? — мърмори тя.

— Пожар! — крещя аз и се мъча да я помъкна към изхода. — Къде е Франк?

Но тя не ме чува.

— Офелия — фъфли моята майка, — остави ме да спя.

Измъквам я в коридора, където през пушека съзирам две тръгнали по стълбището фигури. Едната е висока и слаба, а другата — значително по-ниска, но затова пък с пушка в ръце. По-високият е Франк, може би тръгнал за майка ми. Къде се е губил досега, представа нямам. Спрял е посред стълбите и се е извърнал назад към другия. Приближавам и го разпознавам. Има нещо диво в изражението на Джанет Паркър, отчаяно и толкова печално. Хич не я интересува какво се случва с нея — казвам си аз. Тялото й е напрегнато, сякаш е мобилизирала енергията на всеки негов мускул, та да задържи пушката насочена.

— Правите грешка, госпожо — обажда се Франк с увещаващ глас. Вдигнал е ръка, сякаш да улови с нея очаквания куршум. Погледът му попада върху нас.

Сцената отрезвява майка ми в известна степен.

— Какво става? — пита тя, омагьосана от алкохола и напълно лишена от сили. — Какво става тук, Франк?

— Оставете жена ми и нейната дъщеря да напуснат къщата — обажда се той. — Те нямат нищо общо с цялата работа.

Остър звук се разнася зад гърба ни. Посипва се стъкло. Мама изписква тихичко.

— Нека си вървят — повтаря Франк. — Те нямат абсолютно нищо общо с каквото и да било.

Джанет Паркър кимва към нас, без да ни вижда, и аз помъквам мама надолу по стълбите.

— Какво правиш ти? — крясва майка ми, докато минаваме покрай Франк. Протяга ръце към него и той я прегръща, а сетне я отблъсква и заповядва:

— Върви!

В този момент проумявам, че те наистина се обичат и тази мисъл ме поразява като гръм. Винаги са били за мене двама болни, увредени хора, сключили налудничав съюз. През ум не ми е минавала възможността наистина да изпитват нещо един към друг.

— Едничката ми утеха бе мисълта, че той ще умре заради стореното — крещи Джанет Паркър, когато стигаме до края на стълбите. Същото каза и при караваната първия път.

— Не съм убил детето ви, госпожо. Никого не съм убивал. Кълна ви се. — Толкова искрен звучи. Почти му вярвам.

— Франк — крещи мама, докато я мъкна навън и надалеч от къщата. Пламъците вече излитат от покрива, а в този миг прозорецът на собствената ми стая избухва и посипва земята отдолу със стъклен дъжд. Стоя като закопана и не вярвам на очите си. Къщата гори. Къде е Марлоу?

Майка ми се изтръгва от мене и побягва. Подгонвам я, но тя успява да се шмугне обратно в къщата, преди да я настигна. Чувам я да пищи, страховит вой на протест, и заставам зад нея точно в момента, когато гръдният кош на Франк се пръсва, разкъсан от куршума на Джанет Паркър. Той се завърта около себе си, сякаш е променил първоначалното решение да си тръгне от нея. Сетне пада тежко в цял ръст и се плъзва по стъпалата като талпа.

Поглеждам нагоре към Джанет Паркър и за пръв път я виждам да се усмихва. Захапва дулото и натиска спусъка. Пред очите ми лумва пурпурен облак.

Мама вие през цялото време, докато я тегля надалеч от тялото на Франк и през вратата навън. Избухват още два прозореца от втория етаж. Тя се тръшва на земята, обляна в сълзи, а пожарът бушува все по-яростно. Стоя изправена до нея, светът сякаш е пуснал на воля целия си запас от звуци, а почвата се изплъзва изпод краката ми, завива ми се свят. Разкъсват ме чувства на съжаление и страх. Какво направихме? Господи, какво направихме?! Видяното променя нещо в мен, също като единствен червен чорап в бяло пране. Целият ми живот придобива нова окраска.

И сега го виждам, застанал до хамбара, просто още една сянка в мрака, облизвана от оранжевите отблясъци на пламъците. Може би плаче, може би се смее. Не знам. Не мога да видя лицето му. Това е особеното при Марлоу: човек никога не може да види лицето му. Отивам към него, все едно ме е викал. Той е режисирал действията на всички ни. Ние до един изпълняваме съвършено своите роли. В това е неговият талант.

Сядам в линкълна и го гледам как се настанява зад кормилото. Хвърля поглед към мен, докато пали двигателя, но не промълвява и дума през цялата дълга алея към пътя. Майка ми дори не вдига глава от земята — така и не разбира, че съм си тръгнала.

 

 

— Да не ти е зле? — Това е Грей, застанал на прага на стаята.

Аз седя върху ръба на леглото в тъмното и се взирам към стената, сякаш спомените ми се прожектират върху нея.

— Нищо ми няма. Просто съм уморена.

Не искам да споделям спомените с него. И аз не знам защо.

— Виж какво — обажда се той. — Ще разберем какво точно се случва и ще сложим един път завинаги край на тази работа.

— Какво смяташ да направиш?

— Ще се срещна с Харисън, ще разбера какво иска и ще му го дам.

Идва да седне до мен и хваща ръцете ми в своите. Казаното от него ме изненадва. Звучи като акт на отчаяние. Никак не му отива. „Винаги действай от позиция на силата.“ Това е неговото неизменно мото, откакто го познавам. А сега сякаш вдига бяло знаме.

— Кой е ходил при баща ти, кой е бил онзи от плажа, какво се е случило с лекаря ти… това са все неизвестни. Може би имаш право. Може всичко това да са елементи от една и съща игра. Не знам. Но Харисън представлява заплаха, с която можем да се преборим. Плащаме — и чупката. Кой знае? Може и всичко останало да ни се махне от главата.

Усещам полъх на надежда: пишем чек и всичко приключва. Аз си продължавам като Ани Пауърс, а Офелия се връща в мрака, където й е мястото. Може пък да се окаже толкова лесно.

— Добре — съгласявам се аз.

— Скоро ще се върна — обещава Грей, целува ме по устните, а аз протягам ръце и се притискам силно към него. Той излиза и стъпките му се чуват надолу по стълбите, а после гледам как колата му тръгва по алеята. Скачам енергично и грабвам моите ключове.

— Излизам за минутка — казвам на Есперанса, докато минавам край дневната на път за гаража. — И Грей е навън.

— Вече е късно — отбелязва тя.

— Няма да се бавя. Виктория спи.

Не чувам какво мърмори, докато излизам. В края на нашата улица виждам стоповете на Грей, който завива наляво. Следвам го. И аз не знам защо.