Лиса Ангър
Несвяст (26)

25

Те стоят на пътя в дъжд и пек, в буря и гръм, вдигнали плакати с образи на своите дъщери, сестри, майки и скандират: „Убиец! Убиец! Убиец!“ Внимават да остават в чертите на общинския път. В повечето случаи не са склонни към насилие. Независимо от това, полицията би могла да разпръсне групата, наречена „Близки на загиналите от ръката на Франк Гиъри жертви“, но не го прави. Жителите на нашия нов град не проявяват особена симпатия към Франк. Нито пък полицията.

Виждам ги, когато тръгвам за училище сутрин, и обикновено когато се прибирам привечер. Те изглежда действат на смени, едни и същи десет или петнайсет души, които заемат местата си на пътя, точно срещу нашата ферма. На два пъти виждам Джанет Паркър, която изглежда още по-изпита и сбръчкана, отколкото бе онзи път пред караваната. Мъката и болката я изяждат и тя постепенно изчезва. Всеки път, когато я видя, си спомням за дъщерята, пусната от Франк в мътната вода.

Тук е и някакъв мъж, баща на една от жертвите на Франк, който има вид като да е пъхнал пръст в електрически контакт всеки път, когато го съзре. Внезапно се превръща от отпуснат и уморен човечец в напрегнато от омраза и гняв желязно тяло. Той започва да крещи и да сипе мръсотии.

Сутринта, след като бях наблюдавала Франк да товари неидентифицирания предмет в колата си, Гневният Мъж (както бях започнала да го наричам в мислите си) направи опит да ни замери с камък, но останалите от групата го възпряха. Той припадна в ръцете на някаква жена.

— Тези хора трябва да се махнат — казва мама същата сутрин, подразнена от тяхната скръб и страдание. Тя ме кара на училище, а редом е седнал Марлоу. — Франк дори го няма в колата. Защо им е да хвърлят камъни по нас?

— Иска да отмъсти — обажда се Марлоу. Всички впиваме поглед в огледалцето за обратно гледане.

— Иска да отмъсти на неподходящи хора — заявява майка ми. Дори да си спомня за признатото пред мен относно Франк, с нищо не го показва. Даже не съм си направила труда да й кажа какво съм видяла през нощта, защото няма да повярва и най-вероятно моментално ще го изпее пред Франк. Страхът се е притаил в мен като огромен камък, чиято тежест не ми позволява да ходя изправена. Спомням си я в употребяваната булчинска рокля да пърха наоколо като някаква Пепеляшка, с убеждението, че никой не забелязва опърпания подгъв или дупките от цигари — историята на нейния живот.

През целия този ден аз минавам от час в час, без да участвам, без да чувам какво ми се говори. Имам усещането, че съм напуснала рамките на нормалния живот, че условията, при които съществувам, до такава степен ме отделят от всички останали, че вече съм лишена от средства за общуване с този свят. Може би тогава именно започва процесът на отчуждение или алиенация, както го наричат. Нищо вече не ми изглежда истинско. Навсякъде се стеле мъгла. Тази промяна трябва да е била очевидна, тъй като мнозина от онези, които ме тормозят заради Франк, започват да ме избягват. Учителят ми по обществени науки ме кара да остана след часовете и ме разпитва за домашните условия. Всичко наред ли е? Признавам, че не те познавам достатъчно добре, Офелия, но напоследък наистина не приличаш на себе си. Обажда се на майка ми — сам ми го казва, — за да я информира относно катастрофалния спад в оценките ми, но тя не реагира. Учителят ти по английски от предишното училище съобщава, че си била изключително талантлива в съчиненията, че си прочела невероятно много за момиче на твоята възраст. Тук не ставаме свидетели на нищо подобно, Офелия. Можем ли да ти помогнем по някакъв начин? Той е видимо загрижен, та сърце не ми дава да му кажа, че никой не го е еня нито за мен, нито за оценките ми.

Това е друг от моментите, за които често си мисля. Този учител ми подаваше приятелска ръка и ако я бях поела, може би животът ми не би продължил да следва смъртоносната крива на своето развитие. Но вече съм отишла твърде далеч, прекалено много съм се отчуждила от света, за да съм в състояние да разпозная щастливата възможност за избавление, когато я съзра.

Когато слизам от автобуса този следобед, аз прекосявам незабавно пътя, за да не се натъкна на протестиращите. Трябва да призная, че обикновено не ме закачат. Вероятно са разпознали нещастната жертва в мое лице, изоставена безпомощна на същия произвол, от който са пострадали те самите. Неизменно ми хвърлят по някой изпълнен със съжаление или подозрение поглед, когато тръгвам или се връщам от училище. Днес виждам Джанет Паркър, която гледа насам. Тя бавно вдига към устните си чашка кафе. Отклонявам поглед от нея и съзирам застаналия редом Марлоу. Сякаш шепне нещо в ухото й. Бързо се извръщам и, забила поглед пред себе си, поемам по дългата отсечка до входа на къщата.

 

 

Грей Пуърс^[1] не е от хората, които грешат често. С подобно име изглежда просто невъзможно да се окаже неправ в което и да било отношение. Отива му да се прокрадва в телефонни кабини, да блести в геройски доспехи, да спасява човечеството — това фактически не е много далеч от онова, което в действителност върши. Но що се отнася до детектив Харисън, допуска грешка. Грей го преценява като незначителен селски полицай, корумпиран и не особено умен, който дебне да удари голямата печалба. А сам винаги казва, че няма по-голяма грешка в едно сражение от тази, да подцениш своя противник. И си е точно така.

Правя се на ни лук яла, ни лук мирисала, макар главата ми да бръмчи от последните събития. Изигравам цял театър за Виктория, която се устремява към мен, забелязала, че я чакам край колата след училище. Притискам я силно, докато започва да се усуква в обятията ми и да се кикоти високо:

— Мами, ще ме смачкаш на пихтия!

В колата разправя надълго и широко за принцеси и замъци, страхотни образи от рисувани филми, бургери и пържени картофи, както и за огромното й легло в дома на Дру и Вивиан. Като я слушам, започвам да забравям мрачните образи на Саймън Бригс, мъжа от плажа или заклания психоаналитик. Искам да участвам в радостта на своята щерка. Но не мога. Сигурна съм, че тя долавя това, защото ентусиазмът й стихва и тя спира повествованието.

Вероятно по същото време, докато возя Виктория към къщи, детектив Харисън прави онези асоциации, до които Грей е убеден, че не може да достигне. Има нещо, което може да свърже Ани Фаулър с Офелия Марч. И то трябва да е съвсем очевидно, след като е самият Грей. Статиите, в които се ровех, за да търся път към черните полета на своето съзнание, са горе-долу същите, с които се запознава Харисън в процеса на разучаване на личността Грей Пауърс. Естествено, има цял куп материали, свързани с военната кариера на Грей като високо декориран офицер от Специалните части на Морската пехота, а също и такива, посветени на „Пауърс и Паурс“, както и на дейността на подобни фирми по принцип. Но с малко упоритост детективът попада и на следната статия:

Разследващ открива и ликвидира серийния убиец Марлоу Гиъри

Офелия Марч, смятана за отвлечена от Марлоу или пък за негова съучастница, също загива.

Полицаят би могъл да мине метър и тази статия, но не и снимката на самата Офелия, която мигом разпознава. И вече не му е трудно да научи всичко за моето грозно минало.

Може би причината е изчезването (смъртта? убийството?) на моя (въображаем?) психоаналитик или обстоятелството, че усещам дъха на Харисън върху врата си. А може би се крие, както твърди моят доктор, в това, че вече съм готова да се изправя лице в лице срещу обстоятелства, останали дълбоко заровени в моето подсъзнание. Каквато и да е причината, отделните проблясъци, които съм имала, подобните на сънувани образи започват да се навързват едни с друг. Празнотите започват да се изпълват.

То не е толкова драматично, колкото съм си представяла, това завръщане на моето отдавна забравено минало. Очаквах да бъда сразена, да легна в постелята абсолютно безпомощна и омаломощена, докато спомените минават през съзнанието ми като подивели коне. Но то повече прилича на отново гледан черно-бял филм на ужасите, видян за първи път в детските години: образите са познати, но прекалено зърнести и лишени от сила, за да бъдат истински плашещи.

След като слагам Виктория да си легне първата вечер, започвам да си спомням. Затъквам небесносините завивки под телцето й, а после оставам край нея, докато се унесе в безметежен сън, гледам нежното движение на гърдите, докато диша. Когато се надигам безшумно и понечвам да изляза, чувам сънен гласец: „Искам си бебето.“ Откривам Клод на пода и го полагам редом с нея, но тя вече спи дълбоко. Докато напускам стаята, чувам гласа на Джанет Паркър, който кънти с непреодолима сила в ушите ми. Стигнала собствената си стая, съзнанието ми е отнесено далеч назад, в места, останали недосегаеми за мен цяла вечност.

 

 

Виждам Марлоу да излиза от къщи същата вечер. Нахлузил е слушалки на главата си и изчезва между дърветата. Както обикновено, Франк го няма, а мама е изпаднала във вцепенение пред телевизора. Не си ли задаваш въпроса къде ходи Франк нощем? — пита Марлоу. — Ходи на лов. Проследявам го без усилие. Виждам масивната му фигура да напредва бързо между дърветата. Във въздуха долавям лютивия дим от цигарата му.

Върви страшно дълго и страшно бързо. Вече не ми се вярва, че ще успея да го следвам. Докато реши да спре, аз съм останала без дъх и цяла плувнала в пот. Комарите си устройват истински пир по врата и глезените ми.

Стига до някакво поточе и нагазва в него. През дърветата съзирам каравана, поставена върху бетонни блокчета, ръждиво съоръжение, подобно на онова, в което самите ние живяхме с мама. Отваря вратата и хлътва вътре. Забелязвам светлина. Стоя в тъмното и не знам да продължа ли, или да се връщам назад. Понечвам да приближа караваната, когато той се появява отново. Връща се край поточето и кляка на брега. Вперва поглед във водата, сякаш се наслаждава на собственото си отражение. Приближавам го.

Отначало си мисля, че ми се подиграва. Смее ми се заради това че съм го проследила. Чак когато идвам съвсем близо, разбирам, че плаче. При това цялото му тяло трепери. Не зная какво да правя. Стоя и го наблюдавам не знам колко време. Слушам хлипането му, а над главите ни на три пъти буха бухал, три жабока огласят с крякането си околността.

— Марлоу — тихо го викам най-подир.

Той не трепва при звука от моя глас и аз си мисля, че може би не ме чува, понеже тътенът от музиката на някой състав го заглушава напълно.

— Трябва да се измъкнем оттук — обажда се той със задавен до шепот глас. — Всичко започва отначало. И ти видя. Сигурен съм в това.

Изпитвам силно желание да хукна надалеч от него, макар никой да не ме е карал насила да го следвам до това място. Или пък съм просто шаран, а той, рибарят, си играе с мене както си ще, придръпва и отпуска кордата, докато аз, глупава и наивна, дори не усещам забитата в бузата кука?

— Ти му помогна — отвръщам аз. Обърнатият към мен гръб не потрепва. — Коя бе тя?

Сега той се изправя, пристъпва към мен и ме хваща за раменете.

— Има ли някакво значение коя е? — съска той. — Сега ясно ли ти е?

В този момент прозрях в него. Видях кой е. Затова не мога да простя на Офелия. Тя бе наясно.

— Готова съм — казвам аз.

Лицето му се променя отново. Бяло е като отрязък от луната.

— Сигурна ли си?

— Да. — И бях.

Той ме въвежда в караваната. Там има кухня и малка тоалетна. Тя не действа. Няма ток или вода. Осветлението е на акумулатори. Разпознавам завивките, чиниите и тенджерите от старата ни каравана. Масата е цяла затрупана с книги и тетрадки на Марлоу.

— Що за място е това?

— Открих го по време на една разходка, още като пристигнахме. Изоставено и скапано. Непрекъснато го поправям. Понякога преспивам. Тук може да се живее, нали разбираш. Стига да има човек провизии, може и цял живот да изкара. Той не го знае. Никой не го знае.

Хваща ме за ръка и ме води към леглото, като изключва малките пластмасови лампи, докато вървим. Вече не виждам лицето му. Благодарна съм за това, че тъмнината е така пълна. Чувам единствено неговия глас, усещам само топлината на тялото му до моето. Обсъждаме онова, което предстои да направим. Не звучи реално. Всичко това е някакъв сън.

 

 

Когато идвам на себе си, седнала върху ръба на леглото, дъщеря ми продължава да спи в другия край на коридора. Изтекъл е цял час. Чувствам се съсипана и слаба. Не съм сигурна дали искам да си спомня забравените неща. Но вече знам, че спомените ще се върнат неотвратими като телата на мъртвите при Страшния съд.