Лиса Ангър
Несвяст (22)

21

По време на онази тягостна първа вечеря, която провеждаме четиримата след пристигането на Франк у дома, мама се суети, Марлоу е вперил поглед в масата, а аз съм вцепенена от страх, докато новодошлият си сипва в чинията и яде с видима наслада.

— Е, сега вече сме истинско семейство — оповестява майка ми, настанена до Франк край миниатюрната ламинирана маса в нашата каравана.

— Точно така — съгласява се Франк, като потупва ръката на мама. Тя му се умилква като домашна котка.

Аз съм така потисната, че дори нямам сили да я подиграя заради това. Единственото, което успявам да сторя, е да се взирам в ръцете му и си спомням изпълнения с мъка вой на Джанет Паркър. Нито за секунда не съм допускала, че Франк е невинен. Оправдателната му присъда се основава върху лошото професионално досие на разследващия полицай, който имал навика да подхвърля улики, както и върху показанията на очния лекар, за когото прокурорът заявява, че е подкупен. Франк извади невероятен късмет. А ръцете, които са отнели живота на неустановен брой жени в хода на годините, сега сипват картофено пюре в собствената ми чиния.

Франк е висок и мълчалив мъж с присвити сини очи и дълги пръсти. Русата му коса побелява, а тънките устни се губят в месестите черти на лицето. Говори тихо, с дрезгав глас, почти шепот. Оставям го да ме наблюдава, докато се храня.

— Метнала си се на майка си, момиче — нарушава най-накрая мълчанието той. Думите му прозвучават като предупреждение и аз усещам как космите по ръцете ми настръхват. Мама ми отправя отровен поглед. Казвам си, че трябва да бъда по-ниска от тревата.

Пред караваната са се събрали неколцина протестиращи — близки на негови жертви. Те скандират невисоко, но настоятелно: „Убиец! Убиец! Убиец!“. Всички се правим, че не чуваме.

— До края на седмицата се изнасяме оттук — съобщава Франк, като става и се изправя до прозореца. С вампирските си пръсти отдръпва пердето и тежко въздъхва с устремен навън поглед. Скандирането се усилва.

Спомням си, че в оня момент ми мина мисълта за това, че ако е невинен, няма начин да запази такова спокойствие. Щеше да възнегодува срещу извършваната спрямо него несправедливост. Но той е само леко раздразнен, може би отвратен, сякаш презира тяхната мъка и гняв. Това са емоции, които не разбира. Обръща се и забелязва моя втренчен поглед. Очите му са безизразни, празни, очертани от тъмни кръгове. Навеждам ме на мисълта за ямата, в която е спуснал тялото на Мелиса Паркър. В този поглед не може да се прочете абсолютно нищо.

Щатът изплаща на Франк известно обезщетение. Около десет хиляди долара. Той ги използва заедно с още малкото пари, които има, за първоначална вноска при покупката на конеферма, разположена по средата на нищото — Флорида. Удържа на думата си и седмица след излизането му от затвора всички вече живеем на това място. Случва се толкова бързо, че нямам време да протестирам. От караваната вземаме единствено дрехите си. Всичко останало е осъдено от него да бъде изоставено като непотребен боклук.

Новата ни къща е разположена върху осемдесет декара земя, на цял километър от пътя. Напълно изолирани сме от съседите, оградени с портокалова горичка на изток и малка мандра на запад. До най-близкия град е половин час път с кола.

Докато караме по дългата алея за коли, за първи път ми минава през ума, че тук мога да си крещя, докато ми окапе главата, и никой няма да разбере.

Събуждам се първата сутрин в новата си стая. Слънцето зад прозореца блести върху росната трева. Долавям шум от приглушено потропване на конски копита. Животните обикалят отреденото им пространство, пръхтят и цвилят в умърлушен хор. Би било най-прекрасното местенце за живеене, ако го нямаше умопомрачителният страх от мъжа, който спи в едно легло с майка ми.

Намесата на Франк в нашия живот прилича на снежна пелена: всичко побелява и потъва в мълчание. Включително майка ми, която е станала крехка като замръзнала и му играе безропотно по гайдата. Бъхти се в ранчото като някаква ратайкиня, готви и чисти по начин, останал напълно непознат за мен до момента. Едва обелва някоя дума с мене, колкото да ми възложи някаква задача. Докосва ме само когато сключим ръце за молитва преди хранене.

Що се отнася до мене, аз съм като на автопилот. Навличам торбести, безлични дрехи, за да не привличам погледа на Франк. Ходя в новото си училище денем, а привечер се заемам с отредената ми във фермата работа. Всяка вечер повтарям безуспешните опити да се свържа по телефона с баща си. Желанието ми да се карам с мама е парализирано от страха пред Франк. Той сякаш обладава някаква пакостна енергия, която парализира волята на всеки един от нас.

Надявала се бях двамата с Марлоу да сме издухали, преди Франк да се настани под един покрив с нас. Но моят приятел забравя обещанията си. Присъствието на баща му го променя коренно. Той става също така неестествен като него. Няма и помен от страстта, която твърди, че питае към мен, ако изключим мрачните погледи, които ми хвърля, когато е сигурен, че никой не вижда. Аз го преследвам, опитвам се да открадна някой миг насаме. Но той ме отбягва, докато една нощ се събуждам от неговото присъствие в стаята.

Сядам в леглото, а сърцето ми се преизпълва с надежда.

— Марлоу.

Той не отговаря.

— Какво ти е? — питам го аз, докато той остава неподвижен в ъгъла. След един продължителен момент надеждата ми повяхва, а на нейно място разцъфва черното цвете на страха. Питам се колко ли време стои така и ме гледа и главно — защо?

— Той няма как да узнае, че помежду ни е имало нещо — обажда се най-накрая Марлоу и пристъпва напред в кръга светлина, където мога да го виждам.

— Мислех, че ще се махнем — отвръщам аз. Старая се да говоря с равен и безизразен глас. Не искам да му дам възможност да проникне в моя свят, да разбере колко съм уплашена, колко съм тъжна и колко много се нуждая от него.

— Не можем — отвръща лаконично той. — Ще ни открие. А когато го стори, ще те убие. Нямам право да обичам каквото и да било.

Прекалено отчаяна съм, за да доловя ненормалното в тези думи. Разбирам единствено, че и той ме предава, както всички останали досега.

— Но ти ми обеща — проплаквам аз с детински глас, който звучи жалко дори в собствените ми уши.

— Това беше преди — отвръща лаконично той. — През ум не ми е минавало, че ще го пуснат.

Вече съм виждала как Марлоу следва баща си по петите и чака с кучешки поглед най-малкия знак на внимание.

— Ти не искаш да го оставиш — обвинявам го аз.

— Нищо не разбираш — отвръща Марлоу и присяда до мен на кревата. — Никой не може да го остави.

Той бе изглеждал толкова силен, толкова по-мъдър от когото и да било сред моите познати. А сега виждам само едно уплашено хлапе. Същото като мен.

— След седем месеца навършваш осемнайсет — промълвява той немощно. — Тогава ще можеш да си излезеш законно. Аз ще стана на толкова след месец и отивам в морската пехота. Там няма как да ме докопа.

Чувство за безнадеждност ме залива цялата и аз заравям разплакано лице във възглавницата. Той не прави опит да ме утеши. Седи си край мене, докато аз роня безутешни сълзи. Мисля си, че няма край натрупаната в мен мъка. Мисля си, че няма да ми стигнат сълзите, за да я изплача цялата.

И ето че чувам следното:

— Може би има един начин, Офелия. Питам се обаче дали ще намериш достатъчно сили.

Нещо в гласа му ме кара да настръхна, макар и донякъде обнадеждена.

— Какво имаш предвид? — питам аз все още с лице във възглавницата.

— Това е единственият начин — казва той, като се притиска към мен. Разтрива гърба ми с длан. За първи път ме докосва от седмици насам. Аз се изправям и се отпускам в обятията му, оставям го да ме прегърне. Толкова е приятно усещането отново да бъдеш близо до него, близо до някого.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — повтарям аз.

Той се надвесва отгоре ми и ме целува. Тялото ми пламва от желание. Той се пъхва под завивките и започва да го опипва. Мама допуска грешка в това отношение. Никога не съм спала с Марлоу. Още съм девствена. Само се натискаме като луди. Сега виждам какво дете съм всъщност. Колко съм жадна за ласка. Нуждая се просто от физическа близост с някого. Тя ми заменя плътската любов. След няколко минути, докато съм още разгорещена и искаща, обзета от нужда, той се отдръпва.

— Няма да стане — казва Марлоу. — Още не си готова за това. Много си млада.

Той става от леглото и се връща при прозореца.

— На този ден след един месец вече няма да ме има — казва той.

— Не съм толкова млада — заявявам. Свивам се на кълбо, обхванала коленете с ръце. — Не ме оставяй сама.

Той се връща при леглото. Вдигам пръст и проследявам с него очертанията на устните му.

— Всичко бих сторила.

— Кажи го — настоява той.

— Аз ти принадлежа.

 

 

— Ани!

Събуждам се, за да усетя, че Грей ме разтърсва за раменете.

— Нищо няма. Събуди се.

Плувнала съм в пот. Сърцето ми бие като лудо. За щастие, болката в главата е поутихнала. Но се чувствам така изцедена, като да съм пробягала току-що сто километра.

— Какво стана? — питам напълно дезориентирана аз. Не мога да кажа даже нощ ли е, или ден.

— Сънуваше кошмар — отвръща той. Маха няколко мокри кичура коси от очите ми. — Какво точно сънува?

Мъча се да прогоня мъглата от съзнанието си, да задържа избледняващите образи от моя сън, които вече го напускат. Дръпвам се от Грей и паля лампата.

— Мисля, че започвам да си спомням — казвам аз.

Той ме гледа със смесица от страх и надежда в очите.

— Какво по-точно? Какво си спомняш?

— Не знам — отвръщам след известна пауза. Вече не ми се ще да споделя с него видяното в съня. Не искам да кажа какво си мисля, че може да съм направила.

— Кажи.

Затварям очи и се отпускам върху него.

— Грей, не си ли се питал какво би било да си женен за нормална жена?

Той се засмива.

— Бих умрял от скука.

— Сериозно говоря.

— Ти си нормална — отвръща той и се отдръпва малко, за да може да вижда лицето ми. — Нищо ти няма.

Чудя се как може да каже такова нещо и дали наистина си вярва. Усещам, че не мога да издържа на погледа му. Затова се отпускам отново върху него, та да не се налага да отклонявам очи.

— Тя не бива никога да узнае коя съм била и какво съм сторила — казвам аз със свряно в рамото му лице. — Не мога да позволя на Офелия да я докосне. Знаеш това, Грей.

— Офелия никога не е била проблем.

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам — отвръща той. — Да, знам.