Лиса Ангър
Несвяст (21)

20

Когато се връщам, в къщата цари атмосфера на пустота. Няма да има обедни преговори (Изяж три парчета броколи, Виктория, и след това можем да помислим за десерт.), никакви приключения в банята (Продължава гонката между господин Паток и господин Жабок), няма мигове на упоителна тишина, малко преди тя да се унесе в следобеден сън. Всички отрадни ритуали на деня са отменени.

Докато си наливам чаша кафе — не че много ми е изтрябвал допълнителен кофеин, — чувам Есперанса да трополи из пералното помещение. Викам я по име, но тя не отговаря. Решавам да я изчакам и по-късно да съобщя, че е свободна през останалата част от деня. Освен това хич не ми се остава съвсем сама в тази къща, която никога не прилича на дом в отсъствието на Виктория.

Грей е заминал в офисите на „Пауърс и Пауърс“ само преди три четвърти час. За какво — един Бог знае. Лично аз съм влизала в тях само два-три пъти. Мястото не е особено голямо и представлява просторно помещение, разделено на работни кутийки, плюс няколко зали за конференции, оборудвани с дълги дървени маси, въртящи се столове, огромни монитори и специална екипировка по последната дума на техниката. Прилича на който и да било офис, откъдето се ръководи какъвто и да било бизнес — антисептичен, безличен, с аромат на лошо кафе и прегорени в микровълнова печка пуканки. Централният принтер е задръстен, някой трябва да смени гигантската бутилка над охладителя за вода, край компютърните дисплеи се мъдрят снимки на деца и съпруги.

Работата на Грей не е чак такава „мисия невъзможна“, каквато изглежда на пръв поглед. След края на Студената война подобни фирми започват да се появяват в света на военните, за да играят роля, по принцип отредена на армията. „Пауърс и Пауърс“ се определят сами като частни консултанти по проблемите на сигурността, както отбеляза детектив Харисън, и това е самата истина. Но, от друга страна, те изпращат свои сътрудници със задача да помогнат при задушаване на революцията в Сиера Леоне, при уталожване на кризисните процеси в остатъчна Югославия или за изграждане на различни структури в Косово. Подобни приватизирани военни компании предоставят специализирани услуги, свързвани винаги по-рано с представата за държавната армейска машина. Когато работят заедно с признати и установени държавни апарати, те могат да се окажат особено ефикасни. Когато обаче действат на своя глава — а такива случаи има повече от достатъчно, за да бъдат оправдани хорските тревоги, — тези компании, разполагащи с елита на паравоенния потенциал из цял свят, могат да оказват определен дестабилизиращ ефект върху признатите и установени държавни администрации.

„Пауърс и Пауърс“ държат на служба малко по-малко от хиляда бивши служещи в специалните части, както и в органите на полиция, ЦРУ и ФБР. Услугите им варират от преговори за освобождаване на заложници до екстремни действия, от военна подготовка и тактически операции до лична охрана и фирмена сигурност. За тези услуги им плащат правителства, частни фирми и отделни лица. Дейността им предизвиква крайно противоречиви отзиви, поради което Дру и Грей предпочитат да не се приказва много-много за нея. Малцина от познатите ни знаят с какво именно се занимава компанията. Това остава неизвестно даже за останалите сънаематели на офиссградата. Дори аз не съм в течение на конкретните операции в който и да било даден момент. Установила съм, че това не ме притеснява. Изглежда се чувствам по-уютно от останалите хора в атмосфера, изтъкана от тайни и лъжи.

Като използвам отсъствието на Грей, отивам до близкото интернет кафе на плажа. Поръчвам си кафе с мляко и влизам в един акаунт, който съм създала преди много време. Сред купищата безполезни реклами откривам съобщение от Оскар. То гласи следното: „Какво има, Ани?“

Изненадана съм от това, че ме помни, макар да го бе обещал. И малко ме е страх. Нещо в мене таи надеждата той да е вече излязъл от бизнеса.

Оставам за миг неподвижна, не мога да реша какво да отговоря. Оглеждам се и виждам някакво момиче по хавлия, чиито отворени краища разкриват горната част на бикини. Тя е бледоруса и загоряла. Отпива от кутия калорична напитка и броди из Мрежата. Възрастен мъж с риза без ръкави, шорти и джапанки я наблюдава над ръба на чаша кафе. Личи си надеждата да му излезе късметът. Няма.

„Имам основания да приема, че миналото ме догонва — пиша аз. — Трябва ми схема за бягство.“

Изпращам съобщението и чакам, докато отпивам от кафето си. То е слабо и пенесто. Изпитвам нужда от едно нюйоркско кафе. Кафе, което да те фрасне като боксьор в носа. Над главата ми е монтиран включен на CNN телевизор. На екрана показват фотографии на убитата жена, а надписът гласи: „Подражателско убийство?“ Звукът е намален, а през екрана пробягват оградени в карета бели надписи:

„… подобно на убийствата отпреди близо десет години, на по-малко от сто километра от същото място. Обвиненият и осъден по това дело извършител обаче бе убит при…“

Отклонявам погледа си, а сърцето ми започва оглушително и бързо да тупти в ушите. Не искам да гледам повече.

Проверявам пощата. В нея вече има съобщение.

„Преминавам към режим на постоянна готовност — пише в него. — Започни да разпространяваш слуха, че имаш ново хоби. Искаш да се запишеш в курсове за леководолази. Когато си убедена, че подготовката ти е завършена, знаеш какво да сториш. Не прибързвай. Действай професионално.“

Допивам кафето и обмислям прочетеното. Седнала в кафенето, с поглед върху стареца сваляч, добивам усещане за нещо нереално, все едно съм отново завладяна от ония мои сънища. Казвам си, че още нищо не е направено. Все още съм в нормалния свят. Все още съм Ани Пауърс.

След малко излизам от кафенето и се насочвам към колата. Изпитвам ужасна болка зад дясното око. Докато пъхам ключа във вратата, забелязвам момичето от партито на Ела. Застанала е до входа на кафенето, но аз не я видях, когато излизах. Облегнала се е върху каменната стена с още по-размъкнат вид, но хубава като безстопанствено пале. Тръгвам към нея, а тя започва бързо да се отдалечава. Следвам я.

— Ей — провиквам се аз. Нямам представа нито защо го правя, нито пък какво ще й кажа, ако я спра. Отчаяно искам да науча името й. Тя свършва наляво и изчезва от погледа ми, а аз почти се затичвам. Когато стигам до ъгъла, нея я няма. Оглеждам внимателно улицата. Ни помен от момичето. Сърцето ми кънти така, сякаш току-що съм приключила маратонска дистанция. В гърдите ми напира познат страх. Връщам се при колата, влизам вътре и се заключвам. Дишането ми е затруднено, а пред очите трептят бели кръгове. Обзета съм от истинска и всеобхватна паника. Опитвам се да се успокоя посредством контролирано дишане, както ме е учил моят психоаналитик. Запалвам колата и включвам климатичната инсталация. Тя блъвва отначало горещ, а миг по-късно леден въздух. Започвам да се успокоявам. Виждам лицето си в огледалото за обратно гледане. То представлява гротескна маска на страха.

— Какво ти става? — питам се на глас. — Я се стегни.

След известно време, когато съм се успокоила и овладяла в известна степен вътрешния трепет, подкарвам към къщи. Болката зад окото се е изострила донемайкъде.

Заварвам Грей край кухненската маса.

— Къде беше? — пита ме той с престорено небрежен глас.

Сигурна съм, че е забелязал липсата на вещите под кревата. Усещам притеснението му заради мен и нещата, които съм в състояние да сторя. Онова, което най-много харесвам у него, е способността му винаги да ми осигурява свобода, да ми оставя простор за съмнение.

— До магазина — отвръщам аз, като пускам върху плота пазарски найлонов плик с неща, от които нямам нужда — шампоани, лакове за нокти и други подобни. Той се изправя и се приближава до мен. Хвърля бърз поглед върху плика и аз знам, че не мога да го заблудя с безцелните си покупки. Хваща ме за ръка.

— Седни за малко — обажда се Грей, като сочи един стол.

Докато сядам, той плъзва върху масичката пред мен долнокачествено цветно изображение от принтер. Мъжът на него е с надупчена кожа на месесто лице, счупен нос и мъртъв, гаден поглед.

— Познаваш ли го? — пита Грей.

Болката в главата ми е вече толкова силна, че започва да ми се гади. Черна пелена се спуска над съзнанието ми.

Разтривам глава с пръсти.

— Не — отвръщам.

— Сигурна ли си?

Поглеждам отново, но не мога да фокусирам погледа си.

— Мисля, че не.

Той се настанява до мен и вперил поглед в образа, потупва с пръсти хартията.

— Отидох в офиса и се обадих на баща ти по една от специалните линии. Той ми описа неотдавнашния си посетител. Оказа се, че е оставил име и телефон. Името, разбира се, е измислено. Номерът е на пейджър. Името обаче, Бъди Браун, е едно от цял списък, използван от някой си Саймън Бригс. Той е ловец на глави. Не от ония, дето издирват нарушили условията на гаранцията заподозрени, а по-скоро нещо като частен детектив, но от безскрупулните. Такъв се наема, когато издирваш някого, без да се интересуваш в какво състояние ще ти го доставят. Списъкът на криминалните му изяви е дълъг и колоритен.

— Защо ще търси Офелия? — питам аз. Пронизалите стъклото на прозореца слънчеви лъчи са прекалено ярки и аз засланям очи с длан.

— Това именно трябва да установим — отвръща Грей. — Работата е там, че той май работи за другиго.

Взирам се в образа и отново затварям очи, за да ги разтрия.

— Какво ти е? — пита Грей след минутка. — Изглеждаш пребледняла. — Отпуска длан върху ръката ми.

— Просто главоболие. — Усещам погледа му, но отказвам да го срещна.

— Може да си го виждала, но да не си спомняш.

— Не — отвръщам аз, като отказвам да призная, че това е не само възможно, а и твърде вероятно, предвид първоначалната ми реакция на това лице. Отпускам глава в дланите си. Много ми идва. След миг ще се увия в пашкула на болката за дълги часове.

— Де да знам — признавам най-накрая.

Оставям Грей да ме заведе горе. Настанява ме в леглото и спуска щорите. Чувам го да търси хапчетата ми против мигрена в банята, да налива вода в чаша. Когато се връща при мен, аз сядам в леглото и гълтам лекарството. Много е добър в грижите по мен.

 

 

Този следобед на детектив Харисън най-подир му излиза късметът. В резултат от няколко телефонни разговора със служители в архивите на Оклахома, където е родена Ани Фаулър, по факса пристига копие от нейния смъртен акт. Загинала е заедно с невръстния си син при пътна катастрофа, само на двайсет и една годишна възраст.

— Цяла трагедия — споделя чиновничката, с която разговаря по телефона. — Ходеше на училище със собствения ми син.

— Това е ужасно — отзовава се детективът с усилие да не позволи на обзелата го радост да се прокрадне в гласа му. — Бихте ли ми казали как изглеждаше тя?

— Рижа коса и лунички, сладко миньонче, най-много метър и петдесет и пет, леко закръгленка. Прекрасно момиче. Наистина симпатична. — Това няма много общо с онази Ани Фаулър, която му е известна.

— Аз самият съм роден в малко градче — споделя детективът, макар това да не е точно така. По такъв начин предразполага хората, кара ги да се разприказват. — Знам колко тежко преживяват всички подобна трагедия.

— Точно така. Точно така — съгласна е служителката. Гласът е изпълнен с горест. — Родителите й не можаха да се оправят. — След малко добавя: — Защо се интересувате всъщност?

— Не мога да ви кажа много, госпожо — отвръща той, като имитира нейния вежлив тон. — Но имам известни основания да допусна, че някой се е възползвал от личните й данни, за да създаде нова самоличност. — В паузата долавя дълбока въздишка. — Имало ли е някакви запитвания във вашата служба по повод нейни лични документи, след като е загинала?

Имало е всъщност. Броени месеци след смъртта на Ани Фаулър в службата пристига някакъв младеж, който заявява, че е бил осиновен и е възможно Ани да е негова кръвна сестра.

— Той остана поразен, когато му съобщих за смъртта й. Но аз познавам родителите. Щях непременно да зная, ако са давали някога бебе за осиновяване. Няма начин. Както и да е, той поиска копия от кръщелното и смъртния акт. Нямах представа за какво са му, но това са общодостъпни документи.

— Спомняте ли си името му?

— Не, в никакъв случай. Но е възможно някъде да е записано. Да ви се обадя ли, ако го открия?

— Ще ви бъда признателен.

Този следобед детектив Харисън още не знае, че истинската Ани Фаулър загива само няколко месеца преди Офелия Марч да бъде убита при автомобилна катастрофа в Ню Мексико. Той не знае коя съм аз, нито какво скривам. Знае обаче коя не съм. Знае също, както това е известно на всеки комарджия миг преди да загуби всичко, че е на път да удари най-голямата печалба в своя живот.