Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Black Out, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Павел Главусанов, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- Elinor(2021)
Издание:
Автор: Лиса Ангър
Заглавие: Несвяст
Преводач: Павел Главусанов
Година на превод: 2008
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Симолини“ — София
Излязла от печат: 18.11.2008
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Любов Йонева
ISBN: 978-954-529-608-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10771
История
- —Добавяне
19
Около седмица след като се разчува новината за успеха, постигнат от моята майка в нейната кампания за извоюване на нов процес над Франк, някаква жена се появява пред нашата каравана, за да говори с нея. Тя чука силно по вратата и аз отварям с очакване хазяинът да поиска закъснелия наем — до болка познат сценарий. Но вместо него пред прага съзирам дребна женица с воднисти очи и потръпваща цепка вместо устни.
— Дошла съм да видя Карла Марч — обажда се тя. — Гласът й е боязлив, почти дрезгав шепот. Но в него се усеща решителност. В държането й долавям безпогрешно присъствието на твърд дух.
— На работа е — отговарям аз. — Ще се прибере след няколко часа.
— Ще почакам — заявява посетителката и преди да реагирам по какъвто и да било начин, се настанява на един от белите пластмасови столове, които държим отпред. Мама си мислеше, че вечер ще седим на тях двете. Само че влажността и комарите ни принудиха да се крием вътре под закрилата на климатика. Непознатата сяда с решителен вид, стиска чантичка в скута си, изправя рамене назад и вперва поглед в посоката, от която е дошла.
— Искам да кажа, поне четири часа. Може би повече — добавям аз с мисълта, че сигурно не е разбрала.
— Няма значение, млада госпожице — заявява решително непознатата, като изважда от чантичката си библия и не поглежда към мен. Ръцете й са покрити с парченца суха, напукана кожа, а ноктите и кожичките им са целите изръфани. Кожата е сбръчкана, а под очите личат дълбоки сенки на умора. И все пак, независимо от окаяния външен вид — пола от щампован на цветя памучен плат с провиснала подплата, бяла, закопчана догоре блуза също от памук, пожълтяла по яката и маншетите, бели обувки, боядисани, с цел да се скрият цепките и охлузените места по кожата им, — тя внушава усещане за гордост и праведност. Притеснява ме и аз не желая присъствието й тук.
— Какво искате? — питам я.
Тя ме поглежда и отговаря отчетливо:
— Искам да говоря с вашата майка и няма да помръдна от това място, преди да съм го сторила. — Интонацията й не приканва към следваща реплика.
Влизам вътре и гледам телевизия, занимавам се с домакинска работа, започвам да приготвям вечерята. През цялото това време жената седи отвън, чете и кима едва-едва с глава, сякаш се съгласява с някакъв невидим събеседник. Опитвам се да се обадя на мама, но киселият германец, дето му работи, не й дава да припари до телефона.
— Не може — излайва той насреща ми и трясва слушалката.
Следобедът прелива във вечер, а онази жена не помръдва от мястото си. Най-накрая се надига, когато майка ми приближава с бавна стъпка и цигара в ръка. Тя е потънала в мисли. Погледът и е забит в земята. Не забелязва жената, чак докато застава пред самата врата, където пуска фаса на земята и го размазва с пета.
— Вие ли сте Карла Марч? — чувам гласа на непознатата.
Отварям вратата, за да съзра жената, застанала пред майка ми, вдигнала нещо към лицето й.
— Коя сте вие? — отвръща с остър въпрос мама. — Какво искате? — Видът й е уморен. Личи си, че е изкарала тежък ден.
— Казвам се Джанет Паркър — отвръща посетителката като изправя рамене. — Това е снимка на дъщеря ми Мелиса.
Лицето на майка ми побелява.
— Трябва да си тръгнете още сега — промълвява тихо тя, а очите й започват да шарят наоколо. Мъчи се да разбере дали някой не ги наблюдава. — Нямате право да идвате тук.
Джанет Паркър нито се отстранява от пътя на мама, нито отпуска вдигнатата към очите й ръка. Най-накрая майка ми въздъхва ядно и грабва снимката. Забелязвам, че ръката й потръпва, докато присвива очи срещу образа в отслабващата светлина на вечерта.
— Дъщеря ми бе добър човек, който загина по ужасяващ начин — проговаря Джанет Паркър така, сякаш е упражнявала репликата хиляди пъти. — Тя не заслужаваше такава участ.
Мама прави опит да се промъкне покрай нея, но жената не позволява, като я стисва здраво за китката.
— Уби я Франк Гиъри — заявява посетителката с глас, който се извисява до потрепващ писък. — Той я преби и удуши, докато в същото време я изнасилваше. — Жената замълчава за момент в опит да се овладее. Продължава с дрезгав глас: — А след това захвърли тялото й в една карстова дупка.
Отново замълчава, докато цялото й тяло започва видимо да се олюлява. Мама е като хипнотизирана от тази жена. Не отлепя от нея погледа на широко отворените си очи. Джанет Паркър въздъхва дълбоко, на пресекулки. Този път гласът й заглъхва в ридание:
— И тя остава самичка там цели три месеца, сама в студената и тъмна вода. Бебето ми. Самичка в тъмната, ледена вода.
Мама изпуска снимката на земята и се мъчи да освободи китката си от хватката на непознатата.
— И вие имате дъщеря — проплаква жената, като насочва показалеца си към мен. — Вижте я. Млада и хубава, с цял един живот пред себе си.
Аз оставам зяпнала, докато мама ме блъсва навътре в караваната и заема мястото ми на входа.
— Едничката ми утеха досега бе мисълта, че той ще умре заради стореното — продължава Джанет Паркър с по-спокоен глас. — Че ще се пържи в ада.
Тя вече не повишава тон и не ридае, но гласът й ме кара да се чувствам крайно неловко. Ще ми се да сведа очи, но не съм в състояние да отделя поглед от нея.
— Франк Гиъри е погрешно осъден невинен човек — заявява мама. Гласът й прозвучава жалко и глупаво. Убедеността му избледнява пред бездната омраза и мъка на онази жена. — Съжалявам заради вашата загуба, но Франк не е убил дъщеря ви.
Жената свежда глава и въздиша дълбоко.
— Намериха портмонето й в неговия дом — едва промълвява тя, а лицето й е зачервено и цяло в сълзи, които не си дава труд да избърше.
— Подхвърлено е било от полицията — отвръща мама. — Съжалявам.
И захлопва вратата пред лицето й. Другата жена се хвърля отгоре й. Започва да удря с юмруците на двете си ръце.
— Той я уби. Той уби малкото ми момиченце. Моето малко момиченце! — Гласът й достига мощта и височината на зверски рев. Тя не престава, дори когато наоколо се събира любопитна тълпа.
Мама се заключва в стаята, а аз оставам парализирана в кухнята, заслушана в страховития лай на жената отвън. Той не престава, дори когато полицията пристига и я отвежда насила. Никога не можах да забравя звуците на този глас. През всичките години след това той остава да кънти в съзнанието ми като безответен зов на отчаяние и безпределна мъка. Тогава ме смразява — зная, че е поличба.
Когато я отвеждат, майка ми се появява отново.
— Господи — казва тя с груб смях. — Ама че побъркана кучка.
Излиза, за да се върне след малко с връзка от шест кутии бира, купена в денонощния отвъд улицата. Отваря една от тях и се разполага пред телевизора, който не е включен. Остава смълчана пред мъртвия екран. След няколко минути бирата е изпита. Тя става и си взема нова кутия. Няма такова нещо като една бира, когато става дума за моята майка.
Аз я оставям насаме с бирата и затварям вратата на стаята зад гърба си. Чувам я да се препъва от караваната навън и знам, че отива за още бира. Мама обича да пие. Това й е слабост, с която се бори непрекъснато. Щом му отпусне края, животът на двете ни се превръща в ад.
Знам какво предстои. Ще пие до безсъзнание. Утре ще бъде махмурлия и особено зла. В течение на няколко дни ще се измъчва, а сетне ще започне да лочи при всяка възможност. В крайна сметка ще се озовем там, където бяхме, преди да открие Исус и да изтрезнее последния път — ще се мъкне у дома неизвестно откъде, побесняла или изпаднала в сълзливо умиление, потънала в нездрава пот, или пък ще създава впечатление, че горе-долу в съзнание, преди да се строполи на пода или върху тоалетната. След това ще я уволнят. Ясно виждам как започваме да се плъзгаме по широките първи кръгове на низходящата спирала.
Няколко седмици след това мама и Франк се венчават, застанали от двете страни на бронирана стъклена преграда. За да направи нещата още по-грозни и непоносими за всички, Франк кара Марлоу да застане до мама вместо него, да нахлузи пръстен на ръката й, да я целуне целомъдрено по бузата. Моят приятел се превръща в доведен брат пред собствените ми очи. Гледам ужасена как майка ми и нейният нов съпруг прилепят тела към стъклената преграда, преди тъмничарите да го отведат със сила.
През целия път на връщане с автобуса мама хлипа в бедняшката и къса булчинска рокличка, скрита под шлифера. Лицето на Марлоу има изражение, в което не мога да вникна. Опитвам се да взема ръката му в своята, без мама да забележи. Той ме отблъсква безсърдечно. Оттеглям се сама в дъното на автобуса, изтръпнала и празна. След известно време мама заспива и Марлоу идва при мен. Хваща ме за ръка и отпуска глава върху рамото ми.
— Съжалявам — обажда се той. — Всичко ще се оправи.
Спомням си за моя баща и неговата фалшива самоувереност, за начина, по който ни напусна без излишни приказки. Спомням си думите на мама, според които Марлоу е същият лъжец като баща ми. В автобуса смърди на фасове и бълвоч. Облягам глава на прозореца и гледам отминаващите портокалови градини.
С тази сватба пред прага на електрическия стол и перспективата на започващия след седмица втори процес съдбата ми в училище става съвсем незавидна. Аз и преди това си бях госпожица Никоя. Летях под обхвата на радарите. Учех се добре, но не дотам, че да привлека нечие внимание. Не бях грозна, нито пък достатъчно секси, така че никой не ме забелязваше. С наближаването на процеса обаче хората започнаха да смесват нещата и да ме гледат като дъщеря на Франк. Някой ми пуска умряла птичка в шкафчето, друг ме препъва в коридора, трети ме замеря със спагети в стола. Аз хлипам в тоалетната и се мъча да измия соса от косите си.
И ето че един ден, когато си мисля, че няма накъде нещата да станат по-зле, съдът оправдава Франк. Бог чу горещите молби на мама. Съпругът й е на път да се прибере у дома.