Лиса Ангър
Несвяст (2)

1

Моята майка ме кръщава Офелия с мисълта, че по този начин проявява литературен вкус. Не си дава сметка за това, че всъщност демонстрира влечение към трагичното. От друга страна обаче, изобщо не съм убедена, че тя схваща самата концепция на трагедията, както родените в охолство не съзнават, че са богати и дори не допускат съществуването на друг вид живот. За нея името звучи красиво, напомня й за някакво цвете, знае, че е от някаква известна история (пиеса или роман, не би могла да каже). Извадила съм късмет все пак, тъй като алтернативата й била Полита или Джипси Роуз^[1]. Офелия съдържа поне някакво внушение за достойнство.

С тези мисли бутам количката в местния супер сред купища лъснали зелени ябълки, хрупкави салати, тлъсти портокали и здрави, матовочервени чушки. До болка познатият мъж от щанда за меса ми маха с ръка и ме дарява с нещо, което — сигурна съм — смята за пленителна усмивка, но тя само кара кожата ми да настръхне. Всеки момент очаквам да чуя „Здрасти, сладурано“ или „Здравей, съкровище“. Все се питам какво ли има у мене, което го кара да проявява подобен ентусиазъм. В никакъв случай не съм открита или сговорчива личност. Разбира се, не мога си позволи да бъда и прекалено резервирана. Поглеждам отражението си в лъскавата метална повърхност на витрината, за да се убедя, че то е сдържано и хладно, без да бъде отблъскващо. Образът ми е изкривен и насечен от разнообразните дефекти по ламарината.

— Здрасти, скъпа — обажда се той с изискан жест и лек поклон.

Аз се усмихвам хладно, по-скоро леко повдигам крайчеца на устните си. Той грейва в усмивка.

Превърнала съм се в оня тип жени, който би притеснил силно собствената ми майка. През повечето време връзвам в силно дръпната назад конска опашка току-що измитата си, все още влажна руса коса. Простотата на тази „прическа“ ме привлича много. Нося прости, удобни дрехи — панталони от груб плат и голяма за ръста ми бяла блуза, под дебело моряшко яке. Нищо особено, ако не смятаме обувките и чантата, които струват колкото две заплати на майка ми. Тя непременно би забелязала подобно нещо. Не би се зарадвала. По-скоро щеше да се огорчи и разлюти. Не разбирам защо трябва да се хабят толкова емоции. Това е само един факт. Ясен и прост, каквито са всички факти. Е, повечето. Но все още я виждам в спомените си, виждам мекия прасковен тен на лицето, високите скули, дълбоките кафяви очи. Същите като на дъщеря ми.

— Ани! Здравей!

Пак съм при плодовете, макар да не си давам сметка за това какво ме е върнало там. В ръка държа лъскава зряла мандарина. Сигурно съм се вторачила в нея, сякаш е магическа сфера от кристал — опитвам се да прозра в бъдещето. Вдигам поглед към съседката си Ела Сингър, която ме наблюдава загрижено и донякъде развеселено. Не знам от колко време трае това или от колко време аз самата съм се вторачила в мандарината. Ние сме нещо повече от съседки — приятелки сме. Всички в квартала ми викат Ани, даже и Грей — един Господ знае защо.

— Къде беше? — пита ме тя.

— Извинявай — отвръщам с усмивка и бързо тръсване на глава. — Малко се бях отнесла.

— Да не ти е зле?

— Не. Нищо подобно.

Тя кимва и сама избира няколко мандарини.

— Къде е Вики?

Всички жени от квартала, учителките и майките на нейните приятелки я наричат Вики. Аз не ги поправям, но всеки път потръпвам вътрешно, когато чуя това име. То не е нейното. Нарекла съм я Виктория, защото това има определено значение за мен, а надявам се — след време — да има и за нея. Вярно, нарекох я така в един период на голяма самоувереност. Но Грей ме разбра и прие. В ония дни и двамата се радвахме на отлично самочувствие. Аз продължавам да се стремя към него, макар че напоследък, поради причини, които не мога да обясня, то започва да ми изневерява.

— У мащехата на Грей е. На плуване при баба — казвам аз и пускам плода в прозрачно пликче. Мандарината издава свеж, приятен аромат. Плодовете са на ръба на презряването. Имам усещането, че всеки миг ще се пръснат от сокове и сладост. Някаква старица се промъква край нас, отпусната тежко върху алуминиева конструкция за опора при ходене. От невидими тонколони се носи обезобразена, тенекиена версия на „Не стой толкова близо до мен“ от „Полис“.

— Това е добре — отсъжда Ела. — Значи можем да седнем за по едно капучино.

Поглеждам часовника си, все едно се питам дали ще успея да вместя и това мероприятие в бездруго претоварената си програма, макар и за двете да е ясно, че нямам какво друго да правя, а Виктория ще се забави още дълги часове с нейното плуване, после любимия обяд и игри със съседските деца. Те са до едно по-големи момчета, но тя ги върти на пръста си като някаква кралица. А те я боготворят заради това.

— Като едното нищо — казвам аз и приятелката ми се засмива.

— Великолепно. Ще те изчакам в кафето, докато свършиш. — Има предвид онова малко местенце на плажа, където винаги отиваме.

— До скоро.

Тя тръгва. Много харесвам Ела. Толкова е открита, блага и добронамерена, така доверчива и неизменно сърдечна. Кара ме да се чувствам като някаква коравосърдечна кучка. Усмихвам се и махвам леко с ръка. Сърцето ми играе. Сигурно кофеинът му е дошъл много за днес и сега протестира пред перспективата за още. Може би ще трябва да се задоволя с един билков чай.

На път за касата виждам някакво намусено момиче на петнайсетина години, застанало до майка си. Толкова е кльощаво, че кокалите му ще пробият джинсите. Устните й са влажни и лъскави от розова помада. Притиска мобифон към ухото си и гризе нокътя на десния си палец.

— Веднага престани с това, Тейлър — обажда се майката и дърпа пръста от устата й. Двете се споглеждат като гангстери от враждуващи банди. Питам се дали ние с Виктория ще стигнем до подобен момент, до този проклет сблъсък на поколенията. Не знам защо, но не го вярвам. Постоянно се страхувам, че ще ми бъде отнет луксът да се разправям с дъщеря си — тийнейджърка.

Отивам да прехвърля покупките в колата. Виждам Ела да се измъква от паркинга и ми показва с пръсти: пет минути. Отива до тях да остави продуктите, преди да се срещнем на плажа, а и аз ще направя същото — двете живеем съвсем наблизо. Така ще предотвратим възможността пилето да се размирише, сладоледът да протече — все банални безпокойства, които ценя високо заради тяхната простота и относителна безопасност. Но когато захлопвам багажника, отново го усещам.

Все едно слънцето внезапно пропада зад плътен облак и небосклонът почернява отведнъж. Само че нищо такова не се е случило. Във Флорида цари ясен, хладен за сезона ден. Паркингът е претъпкан с коли на майки и детегледачки с отрочета на всякаква възраст, разпуснати от училище за великденска ваканция. Чувам смехове, писък на чайка. Усещам соления аромат откъм Мексиканския залив. Но вътрешно потръпвам — по вените ми тече ледено мастило.

Вмъквам се в спортната си кола, вкопчвам пръсти във волана и правя опит да се успокоя. Подобни пристъпи на паника съм имала вече. Обикновено протичат бързо, също като кратките летни бури в нашия район. През последните няколко дни обаче зачестяват, изненадват ме със своята свирепа неотвратимост. Грей ги нарича фалшива тревога, но за мене са по-скоро нещо като система за ранно предизвестяване.

Сегашният е по-дълбок, по-силен и тъмен, отколкото съм свикнала. Истински ме е страх, потя се и побледнявам. Дишането ми е затруднено и аз хвърлям уплашени погледи към огледалата за обратно виждане. Нищо необичайно. От този контраст ми се вие свят и даже се нервирам: денят навън си е все така ясен, а хората из паркинга си живеят от нищо необезпокоявани.

След известно време потеглям, все още разтреперана, и поемам много внимателно по късия път към дома. Минавам през бариерата за живеещи в селището и махам с ръка на охраната, бавно дефилирам покрай абсурдно пищни фасади, кротнали под короните на високи палми, с покриви от извити керемиди и оформени като делфини, фламинго или миниатюрни копия на самите къщи, ярко боядисани пощенски кутии. Последни модели скъпи коли се мъдрят върху павирани алеи.

Докато паркирам в моята, съседката полива цветята си и ми махва приятелски с ръка. Отговарям на поздрава, докато отварям гаражната врата с помощта на дистанционното върху вътрешното огледало за обратно виждане. С мисълта за евентуален безсмислен разговор, затварям вратата зад гърба си, преди да изляза от колата. Изключвам двигателя и оставам известно време неподвижна. Сърцето ми се успокоява. В безопасност съм, казвам си аз. Тази къща е сигурна. Треперенето също започва да отслабва. Дишането ми се нормализира. Натискам един бутон върху контролното табло и чувам телефонен сигнал.

— Набери баба — казвам аз.

— Набирам баба — отговаря автоматът лаконично. Виктория умира за този номер. Всеки път се кикоти като побъркана, когато го чуе.

Само след едно позвъняване се обажда равен мъжки глас:

— Ало?

— Ани е на телефона — казвам с ясното съзнание, че думите ми излизат неравномерно от устата. Това не му убягва. Следва пауза. Той никога нищо не пропуска.

— Здрасти, Ани. — Неизменно спокойният глас на моя свекър Дру. Представям си го разположен зад дъбовото бюро на своя домашен кабинет, окичен с всичките му дипломи и военни отличия, както и със снимки на колеги от специалните части на военноморските сили — странни, зърнести образи на млади мъже, чийто вид е прекалено щастлив, за да се върже с оръжията в ръцете им. — В басейна са.

— Всичко наред ли е? — питам аз и сама се мразя заради глупавия въпрос.

— Всичко при нас е наред — отговаря той с твърда увереност. Тя ме успокоява в същата степен, в която ненавиждам собствените си прояви на слабост пред него.

— А при тебе как са нещата? — пита той след кратка пауза. Опитвам се да не обърна внимание на леката пренебрежителна нотка.

— Добре — отвръщам твърде бързо аз. Налага се да повторя по-бавно и безгрижно, за да замажа нещата. — Всичко е наред. Не ги притеснявай. Ще мина към два да я взема.

Затварям, преди да е попитал още нещо, и започвам да разтоварвам покупките. Докато ги подреждам из кухнята, пускам телевизора. От екрана ме поглежда печално кльощава блондинка. Надписът под образа й гласи: Трупът на жената е открит в централната част на Флорида — шести поред за последните пет години. Гъгнив мъжки глас зад кадър нарежда с тежък местен акцент за липсата на улики и сходството в отделните случаи. Бързо изключвам апарата — само това ми липсва в момента.

Правя опит да се освободя от обзелото ме безпокойство и да се захвана с работите си за деня: среща с Ела за по кафе, няколко дребни задачи, а след това да прибера Виктория от къщата на Дру и Вивиан. Докато стигна до тази последна фаза и видя моето момиченце, черното чувство ме е почти изоставило. Но не съвсем. Мъкне се подпре ми като някакво привидение.

— Всичко наред ли е, скъпа? — пита ме Вивиан, докато поемам детето на ръце. (Тя е голяма вече за това, глезиш я, Ани, все ми повтаря Грей.) Виктория отпуска цялата тежест на умората си връз мене, облъхва ме с неописуемо приятна смесица от аромати на лосион против слънце, хлор и бебешки шампоан.

Изпробвам една измъчена усмивка с думите:

— Фалшива тревога. — Всички сме наясно с този жаргон.

— Сигурна ли си? — пак пита тя.

Забелязвам, че е уморена, а под очите й личат сиви, подути полумесеци. Изражението й е смесица от загриженост и обич. Предизвиква у мен желание да се разридая в обятията й. Няма да е за първи път.

Зад гърба й се вижда Заливът, чиито талази мият неохотно брега. Цялата задна стена на къщата е от стъкло. Плувният басейн отвън сякаш се простира до океана, но това е само внимателно създадена илюзия. В това семейство сме царе на този номер.

— Мами се тревожи — шепне Виктория в шията ми. — Не се тревожи, мами.

Тя ме стисва с ръчички. Аз отвръщам на прегръдката.

— Не се тревожа, скъпа — успокоявам я аз. — Просто съм поизморена.

Знам, че не ми вярва. Трудно се лъже дете. И не бива да се опитва.

— Обади ли се на Грей? — пита Вивиан с чупка във веждите. Ухае на лимоново дръвче. Хваща ме за ръка и леко я стисва.

Опитвам се да изобразя нещо като безгрижна, самоосъдителна усмивка и казвам.

— Нямаше защо.

Тя ме поглежда скептично, обаче не казва нищо повече, само ме целува леко по бузата, след това Виктория, за да ни обгърне и двете с огромните си ръце. Докато се спускам по алеята за автомобили, забелязвам Дру да гледа подпре ни от горния етаж.

Същия следобед, докато Виктория спи в стаята си, аз съм се разположила на верандата, вперила взор в океана, и обмислям начините, по които мога да умра.

 

 

Грей се прибира късно и дъщеря ни вече е потънала в дълбок сън. Седя върху кожен диван, който не е избран от мен и не ми харесва особено, загледана в играта на пламъците от нашата камина, когато отваря входната врата. За един кратък миг той е просто сянка във фоайето — би могло да е всеки друг. Но ето че пристъпя в светлината и вече е моят съпруг, който изглежда напрегнат и уморен. Не знае, че го наблюдавам. Когато ме вижда, той се усмихва и веднага добива не толкова измъчен вид.

— Здрасти — обаждам се аз и се изправям, за да го приближа.

— Здрасти.

Прегръдката му е крепка и аз потъвам в нея. Притискам се с все сила. У него няма и помен от мекота. Мускулите му са корави и ясно изразени. В неговите обятия се чувствам като в сигурен пристан. Несгодите от деня са забравени.

— Искаш ли да пийнеш? — питам го аз и се дръпвам назад.

Той ме задържа още малко, мъчи се да улови погледа ми, а сетне ме пуска.

— Ти какво пиеш? — иска да знае той.

— Водка с лед.

— Добре звучи.

Отивам до барчето, което денем гледа към задната веранда. Вечер виждам единствено отражението си в тъмните му стъкла, докато пълня ниска квадратна чаша с лед и наливам отгоре му водка от фризера. Това е друга характеристика на къщата, за която не съм отговорна аз: този фрашкан догоре с алкохол бар, до който рядко се докосваме. Това място — крайно екстравагантен сватбен подарък от свекъра, изцяло обзаведено от Вивиан — е пълно с неща, които нямат нищо общо с мене. Нито пък с Грей. Не е лесно да си напълно благодарен за подобен подарък, а е категорично изключено да се оплакваш от някои подробности в него, дето не ти допадат. Имам усещането, че живеем в образцов дом, където всичко блести, всичко е идеално, обаче е все малко изместено от онова, което бихме избрали сами.

Връщам се при него, подавам му чашата и двамата сядаме редом. Аз простирам крака в скута му и поемам собствената си чаша от масичката. Ледът в нея се е стопил. Водката е разредена и блудкава. Изпивам я каквато е — мързи ме да ставам за друга.

Оставила съм една от стъклените врати отворена и сега вътре нахлува студен за сезона, солен въздух, който бързо се затопля от пламъците на камината. Забелязвам отправения му натам поглед. Иска да каже, че вратата трябва да бъде затворена и заключена, но мълчи. Виждам дълбокия кръстовиден белег между дясното му око и слепоочието. Давам си сметка за това, че напоследък не забелязвам белезите му. Отначало ме притесняваха, караха ме да го усещам чужд и суров. Питах се какво ли би могло да остави толкова много следи само върху един човек. Но вече знам отговора. И познавам неговото сърце.

— Случи се отново — обаждам се аз, след като сме седели така известно време, загледани в пламъците. Думите ми прозвучават някак мелодраматично, дори преди да съм добавила: — По-зле от всякога.

Той почти не реагира, но аз виждам как един мускул изпъква за миг под черната сянка от набола брада. Вторачен в огъня, той затваря и отваря очи, бавно въздиша. Картината ни е позната.

Отпуска длан върху ръката ми, обръща поглед към лицето. Не мога да видя цвета на очите му в полумрака, но знам, че са стоманеносиви, каквито са от деня на рождението му и заради което е кръстен така^[2].

— Той е мъртъв — проговаря мъжът ми. — Отдавна.

Винаги се държи много внимателно с мене, все едно колко пъти преживяваме това. Аз подвивам нозе под себе си и се сгушвам в свивката на ръката му.

— Откъде си толкова сигурен? — питам аз. Питала съм го същото поне сто пъти, само за да чуя отново отговора:

— Защото го убих, Ани. — Обхваща лицето ми в длани и го обръща към своето, за да се убедя сама колко непоколебима е неговата увереност. — Видях го да умира.

И сега се разплаквам, защото знам, че той вярва в думите си. А и на мене така ми се ще да повярвам.

— Искаш ли отново да започнеш хапчетата?

Хич даже не искам. Той се навежда напред, за да остави чашата си върху масата. Аз отново се сгушвам в него, а той ме прегръща и оставя да плача и плача, докато отново се почувствам добре. Никога не може да се предвиди колко време е нужно за това. Но неговото търпение е неизчерпаемо.