Лиса Ангър
Несвяст (19)

18

Дру и Вивиан са у дома, когато се връщам. Пият с Грей кафе, а видът им е сериозен и угрижен. Всички извръщат погледи към мене при влизането ми през вратата откъм гаража. Малкият кухненски телевизор е включен с намален звук. Отново съзирам лицето на убитата жена. Толкова е тъжна на подбраната за случая фотография. Не можаха ли да изровят някоя по-свястна? Не знам защо тази ме притеснява, но определено го прави.

— Какво става тук? — обаждам се с престорен смях. — Интервенция? — Сигурно са разбрали какво съм сторила. Проверявам каната с длан, за да видя дали е още топла. Наливам си кафе. Когато се обръщам към тях, погледът ми е прикован към черната повърхност на течността.

— Безпокоим се за тебе, Ани — казва Вивиан. — Изглеждаш толкова… уплашена.

— Нищо ми няма — уверявам я аз и вдигам поглед към тях.

— Къде беше досега? — пита Грей, като става и се приближава до мен.

— Навън. Карах. Размишлявах. — Обзета съм от раздразнение и гняв. Писнало ми е да се отнасят към мен като към душевноболна. Минали са повече от четири години от последния пристъп. Знам какво ги притеснява: обезпокоени са от последното затъмнение, понеже не съм имала подобно, откак се роди Виктория. Но аз не съм отговорна за нищо пред тези хора.

Грей ме прегръща и гневът ми се уталожва начаса, а мястото му заема чувството за вина, предизвикано от току-що изречената лъжа. Обзета съм от внезапна несигурност във връзка с планираното бягство, което замислям като отговор на отправените ми в моя свят заплахи. Изражението на лицата им ми напомня за това, че те могат да са реални, но могат да бъдат и напълно измислени.

— Чудехме се дали да не вземем Виктория при нас за уикенда, Ани — обажда се Вивиан от мястото си край масата. Тя е едра, силна жена, но посвоему красива и женствена, с изискан и спретнат, стоманеносив кок, безупречна кожа и квадратни, розови нокти. Облича се неизменно в коприна и памук. — Така ще можете да останете за малко насаме с Грей.

Нищо не казвам, но раздразнението и гневът ми се връщат. Непрекъснато ми се намеква, че имам нужда да остана свободна от присъствието на Виктория. Или идеята е тя да остане без мене, без лудата си майка? Ако възразя, ще изглеждам себична, разстроена, или и двете заедно.

— Само за довечера и утре вечер — успокоява ме Вивиан. — Ще я заведем на училище в понеделник заран, а ти ще си я прибереш следобеда.

Дру не обелва дума. Пие си кафето и гледа през прозореца. Той никога не отваря уста, освен при крайна необходимост. Оставя Вивиан да говори за двамата. Грей разправя, че истинската му майка не била силна като Вивиан, че воденият от Дру начин на живот й бил неприятен, че много страдала. Прекарала известно време по болници, макар спомените на Грей да са мъгляви. Допускам, че онова, което наистина помни, му причинява повече болка, отколкото е склонен да признае.

Разказвал ми е как й носел чаши с вода и някакви сини хапчета, докато тя лежала безмълвна в спалнята със спуснати завеси. Нощем плачела, когато си мислела, че синът й е вече заспал. Следвали дълги отсъствия, по време на които оставали само двамата с бащата. Майка ти се нуждае от почивка, сине. Не е добре.

Виждала съм снимки на тази майка, слаба и нещастна на вид, сгушена като мъниче под покровителствената ръка на Дру. На някои от по-старите снимки се вижда момиченце, малко херувимче като Виктория. Това е сестрата на Грей, починала преди неговото раждане. Нещастен случай, за който Дру никога не говори. Удавила се по някакъв начин… в басейн, вана или в морето — Грей не знае. Темата е съвършено табу. Никога не се обсъжда между двамата, откакто познавам сина и бащата. Мисълта за удавеното дете, обвеяното в забрава момиченце, чието име не знам, ме кара да потръпна. Ненавиждам водата.

— Искам да останем за малко сами — шепне в ухото ми Грей. Отново поглеждам Дру, който продължава да зяпа през прозореца, сякаш няма нищо общо с цялата работа. Но за мене е ясно: идеята е негова. Вивиан и Грей са само войници. Имало е и други такива разговори — за красивата къща, в която никога не съм имала желание да живея, за чудесното подготвително училище, до което — по мое мнение — Виктория още не е дорасла, за луксозните семейни ваканции, които не мога да понасям.

Чувствам се като в капан. Нямам друг избор, освен да приема. Не ми е оставена възможност да кажа „не“, да посоча, че точно в този момент не ми се ще да оставам без дъщеря си, та макар и само за две денонощия. Бих изглеждала опака и неразбрана при така стеклите се обстоятелства.

— И за нас е важно, Ани — продължава Вивиан.

Това е другият им номер: извъртат нещата по такъв начин, че все едно им правя голяма услуга, все едно ако откажа, ще проявя неблагодарност към тях след всичко, което са направили за мен. Измъквам се от прегръдката на Грей под претекст, че ми трябва сметана от хладилника.

— Нямам нищо против, Вивиан — казвам аз. — Разбира се, че нямам.

Известно ми е, че те обожават моята дъщеря, а Виктория се радва на всяка прекарана с тях минута. Тя ще бъде възхитена и дори няма да погледне втори път назад към двама ни с Грей. Без дума повече, вземам чашата и поемам нагоре да й приготвя багажа. Усещам погледите на тримата, забити в гърба ми, докато излизам.

След малко Грей ме настига по стълбата.

— Защо правите това? — питам го аз, след като сме влезли в стаята на Виктория, а той затваря вратата. Отвсякъде ни се усмихват щастливи кукли и плюшени животинки. Стените са сини, а на тавана са нарисувани облаци и звезди. Стаята е претъпкана с играчки от всякакъв вид, има мъничка маса с четири столчета, купища игри и книги. Това е любимата ми стая, мястото, което сама съм създала за моята щерка.

— Честно ли? — пита той, докато се разполага върху леглото на Виктория, сяда на покривката, която представлява истински взрив от жълти, розови и оранжеви цветя. — Много съм обезпокоен. Искам да я отведат за известно време, докато се ориентирам в събитията. Не си ли съгласна с мен?

Кимвам намусено и сядам до него.

— А и думите ми са напълно искрени. — Той отпуска длан върху бедрото ми и нежно го притиска. — От месеци не сме оставали сами. Искам да бъда известно време с теб.

— Имаме си домашна прислужница — отговарям аз. — Разполагаме с колкото си искаме свободно време.

Оставям го да ме привлече към себе си. Отпускам се цялата върху него. Не обичам да взема страната на Дру и Вивиан срещу мен. Всички те са такива едни силни, самоуверени. А аз съм нещо като сламка, повлечена от техния поток.

— Винаги правиш каквото той поиска — заявявам аз и Грей настръхва. Това е стара разпра, чувствително място за двама ни. Споменаването му е покана за кавга.

— Не е така — отвръща той сурово. — И ти много добре знаеш, че не е.

— Вярно е — настоявам аз и той ме пуска.

— Тук не става дума за баща ми.

В гласа му долавям познатите гневни тонове — винаги се появяват, когато се караме заради Дру.

— Чия е идеята? — питам аз. — Да се отведе Виктория за известно време, та да имаш възможност да се ориентираш в събитията?

Грей отива до една лавица и взема стъклена топка с падащи вътре в нея снежинки. Вдига я срещу светлината. Вътре личи силуетът на Ню Йорк отпреди 11 септември. Фигурата му е масивна и ъгловата, извисява се като мрачна кула на фона на палаво оцветените плюшени мечета и кукли. Мълчанието е неговият отговор.

Съвместната работа на Грей и неговия баща е нещо като примирие, като спиране на огъня. След тревожно юношество и много сблъсъци в хода на зрелите години, двамата най-накрая стигат до зелена светлина в своите отношения. Мисля, че това се харесва на Грей — той не желае връщане към състоянието на война. Разбирам го, но не го приемам с удоволствие. Непрекъснато се разправяме по този повод, но без следа от положителен резултат.

— Знаеш добре, че не съм луда — заявявам аз ни в клин, ни в ръкав, след като и двамата сме мълчали няколко минути, всеки потънал в собствените си яростни мисли. Изпитвам вътрешна нужда да направя подобна декларация.

— Знам го — съгласява се тихо той и отново присяда до мен. По лицето му познавам, че се връща във времето на някои мои отвратителни състояния. Понякога си мисля, че тези спомени не му позволяват да съзре колко напред съм отишла в сравнение с ония времена. Безпокои ме мисълта, че в неговите очи може да си остана завинаги побърканото момиче, което е намерил и спасил. Може би вътрешно иска точно това.

— Според доктора днес съм по-силна от когато и да било.

— Така е — отвръща Грей. — Тук не става дума за душевното ти здраве. Съществуват някои реални заплахи, които трябва да преценим. В компанията на баща ми Виктория се намира в по-голяма безопасност, отколкото при Есперанса, нали така?

Има право и аз го знам. Но защо тази логика ме дразни?

Защо всяка фибра от моето тяло потръпва от негодувание при мисълта да бъда разделена от дъщеря си точно в този момент? Но аз приемам. Къде ще вървя.

Двамата с Грей приготвяме розовото куфарче на Виктория и отиваме да я вземем от училище заедно с Вивиан и Дру. Тя остава възхитена, което можеше да се очаква. Все едно отива в Дисниленд. Целува небрежно и двама ни, след което се настанява отзад в спортната кола на дядо си. Виждам мъничката й ръка да маха за довиждане от задното стъкло. И те изчезват. Едва овладявам порива да хукна след тях.

— Защо просто не казахте „не“? — пита психоаналитикът ми същия следобед.

— Защото те имат право — аз съм уплашена.

Проблемът се състои в това, че не мога да му разкрия истината във връзка с неканения посетител, разговора на моя баща с един непознат, за полицая и неговите въпроси. Много неща не знае за мене моят доктор, не знае, че някога съм била друг човек. Че онзи човек допусна някои съдбоносни грешки. Той си мисли за мен като за Ани Пауърс, в миналото Ани Фаулър. Убеден е, че съпругът ми работи в застраховането. Знае за моите кошмари, затъмнения, познава клиничната ми анамнеза и е наясно с решението ми да спра хапчетата. Знае също така, че съм добре и в стабилно състояние след раждането на Виктория. Познава една история от моето минало, в която имената са променени, за да бъдат защитени виновните, между тях и аз. Но няма никаква представа за известни особено важни подробности, както и за естеството на някои съвсем реални заплахи от настоящето. Допускам, че той си дава сметка за някои неща, за това, че ми помага само дотолкова, доколкото му позволявам.

— Даже и така да е. Имате право да кажете онова, което мислите, Ани. Дори когато други хора могат с пълно основание да поискат нещо, вие не сте длъжна да се съобразявате с тях.

Знам, че е прав и му го казвам. Сетне добавям:

— Както и да е, те вече я отведоха.

— Трябва да го имате предвид при следващ случай. Можете да откажете, дори когато мотивите изглеждат неразумни за всеки един от тях. Поради някои травмиращи житейски обстоятелства ви се е случвало да се откъсвате от действителността и през тези периоди не сте била в състояние да стигате до правилни оценки и да вземате адекватни решения. Но вече изтекоха близо пет години от последния подобен случай. Вникнала сте в корените на своето заболяване и съумявате да го надмогвате даже без лекарства. Същността ви не се определя от онези житейски епизоди. Не позволявайте на съпруга си и останалите да правят грешка, като приемат обратното.

Има право, разбира се, макар да не знае много неща. Същностните истини, свързани с живота ни, понякога битуват отделно от събитията на всекидневието. Той смята, че Грей ме е намерил на някаква автобусна спирка, закарал ме е в пристъп на човеколюбивост в болница и по силата на невероятни обстоятелства се е влюбил в мен, докато ме е посещавал по време на моето възстановяване. Всичко това не е много далеч от истината, но не е и пълната истина.

— Грей се влюбва във вас, докато сте болна и душевно нестабилна — напомня ми докторът.

— Значи може би не иска да ме вижда силна?

— Мислите ли, че това е възможно, Ани?

— Не знам.

Хората като Грей се чувстват в свои води, най-вече, когато има някаква криза за оправяне. Точно от такива имате нужда, когато наоколо всичко се руши и събаря. Но когато нещата са относително нормални, не се ли чувства той мъничко не на място? Мисля си за нашето семейство и всички неща, които трябва да скриваме, всичките наши тайни.

Флорида лежи върху лабиринт от варовикови проходи, система от сухи и влажни пещери и тунели. Прилича на пчелна пита и това се нарича карстова топография. Тя е покрита с тънък слой кварцов пясък, а е създадена в резултат от продължило милиони години въздействие на водите върху варовиковите скали. Това е цял един свят, населен от същества, които не могат да живеят на повърхността. Понякога си мисля за всички тези потайни местенца на Флорида, за техния влажен мрак, за смълчаните проходи и си казвам: тук ми е мястото.

Повечето от нас не живеят в сегашно време. Съществуваме в някакви обиталища на духа, където съжалението и недоволството от миналото съжителстват със страховете ни за бъдещето. Понякога изобщо не си даваме сметка за онова, което протича около нас — до такава степен сме затънали в тези пътешествия из времето. Преди да се роди Виктория, можех да прекарвам по цели дни в опити да се ориентирам в нещата, които са ме сполетели, в лабиринта от допуснати грешки. Тънех в соса на собствения си гняв и самопрезрение, систематизирах начините, по които съм била предадена от моите майка и баща, създавах ролята си на жертва и я играех като за „Оскар“.

Майчинството промени всичко това. Виктория ми даде първоначален тласък. Тя ме принуди да съсредоточа вниманието си върху нейните нужди, да живея съобразно с наложената от нея програма. Когато играя с нея, когато я храня и преобличам, когато просто я наблюдавам, всичко свързано с минало и бъдеще губи значение. Знам, че тази наша близост ще продължи само ограничено време, че в рамките на един кратък период тя ще се отдалечи от мен, за да заживее собствен живот. Не искам да пропилявам и една секунда в размисли за онова, което може да стане, което ще стане. Любовта те кара да усетиш момента. Същото прави и смъртният страх.

Аз съм напълно тук и сега, докато изкачвам стъпалата към мостика. Влитам вътре, за да съзра мъртвото тяло на капитана, който ми бе махал с ръка съвсем неотдавна. Между очите му зее дупка от куршум, а върху лицето е изписан израз на пълна безметежност. Прескачам го, за да стигна до контролните уреди и почти губя равновесие. Подът е целият омазан в кръв. Още едно тяло е простряно край вратата. Отбелязвам си тези обстоятелства, но нямам време да осъзная целия ужас на ситуацията.

Впервам поглед в прекъсвачите и бутоните пред себе си. Никога не съм стъпвала на мостика на подобен кораб. Нямам представа как се пуска машината му или пък какво трябва да се направи след това. Отвън няма нищо друго, освен катраненочерна тъмнина. Цари пронизващ студ — дъхът ми белее в мрака, — но аз съм цялата в пот поради стреса. Започвам да въртя копчета и да натискам бутони както ми падне, но след няколко безплодни минути се отказвам. Отпускам се върху капитанското кресло и започвам да попивам обстановката — мъртвата нощ, безжизнения кораб, бездиханните тела наоколо, отсъствието на едничкия човек, който би могъл да ми помогне. Отпратен от мене самата. Мисълта ми трескаво преценява моите ограничени възможности. Наистина ли отпратих Дакс, понеже искам да се изправя срещу врага? Или защото ми се ще да се предам? Не зная. Но знам, че трябва да поема отговорността за този момент на отчаяние. Поне отчасти. Аз нося не по-малка вина от когото и да било във връзка с начина, по който се разви животът ми.

Пръстите ми опипват златното украшение на шията. Усещам острите ръбове на разрязаното сърце. След като изоставих семейството си, аз го окачих за първи път от пет години насам. Сторих го, за да призная правотата му: аз му принадлежа. И това ще остане така до момента, в който се изтръгна от тази зависимост.

Погълната съм от тишината. Никога не съм усещала подобно нещо. Затварям очи и се моля на Бога, в чието съществуване не съм убедена. И в този момент долавям далечното бръмчене на двигател от бързоходна лодка. Надежда и ужас се сблъскват пред входа на съзнанието ми. Или пристига помощ, или предстои моята последна схватка. Само времето ще покаже.