Лиса Ангър
Несвяст (18)

17

Всичко, което последва, се случва с такава бързина, че аз оставам с впечатлението за светкавично източващ се пейзаж край прозореца на бърз влак. Ако щете вярвайте, но мама успява да издейства втори процес за Франк. Младият и напорист адвокат от организацията за безплатна защита на осъдени на смърт гори от нетърпение да завоюва име в средите на гилдията и подобен процес е направо дюшеш за него. След няколко телефонни разговора, редица писма с изрезки от вестници и събраните от частния детектив на мама данни, адвокатът приема да сезира съда с искане за нов процес.

Изправен пред доказателствата за професионалната нечистоплътност на провелия следствието срещу Франк полицай и показанията на очния лекар на покойната свидетелка, според които тя не е била в състояние да различи много нещо през онази нощ, съдията приема, че са налице достатъчно нови аргументи за насрочване на втори процес.

Един ден се прибирам у дома, за да заваря майка си изправена на стълбата пред нашата каравана в обкръжението на десетки репортери. Те се носят около нея като мушици край електрическа крушка и буквално я заливат с въпроси. Тя е красива и с царствена осанка — никой не би допуснал, че е само сервитьорка с девети клас образование. Говори с апломба на човек, врял и кипял в дебрите на правораздавателната система, със самоувереността на убедена в правотата си жена. Застанала зад тълпата, аз слушам мама да грачи за своя кръстоносен поход, за своята вяра и пълна убеденост в невинността на Франк Гиъри. Свят ми се завива, когато разбирам от всичките приказки, че новият процес ще започне само след месец.

Пробивам си път през множеството и отблъсквам ръката на мама, която се опитва да ме представи на репортерите. Оставам глуха за въпросите им, зададени с крещене.

— Какво ти става? — пита недоволно майка ми, след като влиза след мен в караваната. — Сега всяка жива душа ни гледа под лупа. Трябва да окажем подкрепа на Франк.

Аз оставам безмълвна. Имам усещането, че главата и гръдният ми кош ще се пръснат всяка секунда под напора на обзелите ме недоверие и гняв. Как е възможно да се случи подобно нещо?

— Нали ти казах, Офелия — триумфира тя. — Казах ти, че Бог не би допуснал да загине невинен човек. — Държи се така, сякаш вече са го оправдали и всеки момент ще се домъкне у дома.

В отчаянието си изстрелвам на един дъх всичко, което съм научила от Марлоу за портмонетата и дамската обувка със счупено токче. Тя се усмихва презрително, изправя рамене и издава брадичка напред.

— Показанията на Марлоу са извадени от доказателствата по делото. И знаеш ли защо, Офелия? Защото е патологичен лъжец, също като твоя баща. Детски психолог е направил съдебна експертиза, съгласно която не може да се вярва на казаното от Марлоу. Никоя жива душа не е виждала тези портмонета или обувка.

— Мамо! — крещя аз. — Той е насилник и хладнокръвен убиец. Ще убие и тебе!

Удря ме така, че свитки ми излизат. Оставам като зашеметена, с пламнало лице и бръмнала глава. Очите ми се наливат със сълзи. Майка ми прави стъпка назад, затваря очи и разтрива чело с пръстите на двете си ръце.

— Офелия, кълна ти се — мълви тя с тежка въздишка, — ти събуждаш най-лошите страни у мене.

Оставям я да вика подпре ми и прекосявам улицата към разположения точно срещу нашия паркинг телефонен автомат. Сигурна съм, че сега вече няма как баща ми да не дойде и да ме прибере.

— Искам да говоря с баща си — уведомявам аз жената, която приема телефонните обаждания в ателието му. Мисля, че се казва Тауни.

— Офелия, миличка — отвръща тя с напрегнат глас. — Няма го. — Нещо в интонацията й кара гърлото ми да пресъхне.

— Къде е отишъл? — питам аз, като се мъча да не оставям гласът ми да трепери. — Кога ще се върне?

— Ми аз мислех, че ти е казал, миличка.

— Какво да ми е казал? — Гласът ми се пречупва и повече не мога да сдържам риданията, които се надигат в гърлото ми. Следва продължителна пауза, докато се овладея, стиснала телефонната слушалка в ръка.

— Ми той си купи нов Харлей — съобщава жената с тих глас. — Тръгна към Калифорния и не знаем кога ще се прибере. Може след месец, може и повече.

Веднага се сещам за казаното от Марлоу: Той няма да те прибере.

— Нямам никаква връзка с него — продължава онази. — Но ако се обади случайно, ще му съобщя, че си го търсила.

Затварям без дума повече. Подпирам се на стената на будката, за да не падна. Имам усещането, че някой е пробил голяма дупка точно през средата ми и сега в нея свисти леден вятър. Не знам колко време оставам на това място, за да лея горещи, гневни сълзи.