Лиса Ангър
Несвяст (17)

16

Когато се ражда Виктория, аз съм потресена от вида й. Толкова мъничко вързопче, а главицата й се губи в шапката за новородено. Изобщо не прилича на онези гласовити бебета, които гръмко заявяват пред целия свят намеренията си да останат в него задълго. Тя е толкова тихичка и кротка, почти като някакъв външен и неутрален наблюдател. Поглеждам в дълбоките й кафяви очи, но не съм сигурна в онова, което съзирам там. Тя изглежда уморена и донякъде поразена. Може би дори разочарована. Сякаш не може да реши да остане ли тук, или не. Дишането й е едва чуто, мъничките крайници са толкова крехки. Имам усещането, че може да изчезне всеки миг. На няколко пъти в продължение на тази първа нощ ставам от леглото, за да надникна в нейното кошче. Искам да проверя не дали още диша, а дали изобщо е там.

Виктория винаги проявява по-голяма склонност да остане под грижите на Грей, макар да изглежда още по-миниатюрна върху огромния му гръден кош. Виждам я как изпуска едва чута въздишка и съвсем лекичко повдига ъгълчетата на устата си. Понякога, докато я преобличам, а тя вперва в лицето ми тези свои наблюдателни очи, почти мога да се закълна, че чувам мислите й: Сигурна ли си, че знаеш какво правиш на това място? Достатъчно опитна ли си за онова, с което си се заела? В ръцете на Грей е съвсем кротка, сякаш разбира, че е в пълна безопасност на това място, в обятията на тези огромни и можещи ръце. При мен не е дотам убедена.

Често сънувам, че ми я вземат. Малкото сън през тези първи безредни седмици е накъсан от кошмари. Сънувам как пристигат сестрите в родилната зала и ми я вземат, докато аз крещя обезумяла от безпомощност подир тях. Сънувам как я завеждам за първи преглед при педиатъра, а там не ми позволяват да остана с нея, като се позовават на очевидната ми липса на квалификация. Събуждам се останала без дъх, обзета от чувство за срам и безсилна ярост, което ме изгаря като жарава.

Когато започвам да излизам с нея от къщата, непрекъснато се страхувам, че ще я забравя някъде, ще я зарежа без да ща — я в супера, я в банката. Представям си с най-живописни подробности как се подхлъзвам и изпускам дръжката на детската количка, за да я гледам безпомощно да се устремява срещу уличния трафик. С две думи, през повечето време се чувствам напълно безполезна.

— Всяка млада майка страда след първото раждане от подобни страхове — ще ми каже моят психоаналитик. — Това е нормална реакция срещу рязката житейска промяна и неимоверното нарастване на кръга от отговорности. Виктория е изцяло зависима от вас във връзка със самото си оцеляване на този свят. Съзнанието за това няма как да не ви се отрази особено тежко. От друга страна, не разполагате с подходящ образец за подражание. Макар собствената ви майка да е правила всичко наопаки — вие сте оживяла, все пак.

— На косъм — отвръщам аз. Всеки път ме обхваща детинско озлобление, когато той пропусне да осъди напълно и безапелационно личността на моята майка. Особено в контекста на разговор, чийто обект е Виктория.

— Добре — казва той с нотка на разбиране в гласа, — нека бъде така. Разберете обаче следното: обстоятелството, че собствената ви майка не ви е дарила достатъчно любов, не означава, че самата вие започвате на чисто, с любовен дефицит по отношение на Виктория.

Не схващам особено добре връзката и това явно проличава от израза на лицето ми.

— Искам да кажа, че не е необходимо вие да се чувствате отговорна спрямо детето си във връзка с онова, което майка ви е пропуснала да дари на своето момиченце. Това няма да ви направи по-добра майка. Детето се нуждае от цялостно изградена и здрава във всяко отношение майка. Такава, която да бъде в известна степен ясно разграничена от него самото. Иначе, когато раздялата започне да настъпва по силата на естествените закони, тя ще добие усещането, че ви ограбва с нещо. Ще разбере, че нуждата ви от нейното физическо и духовно присъствие е прекалено голяма. Всичко това ще й насади усещане за болка и вина, ще затрудни емоционалното й развитие. Сега разбирате ли?

Издавам очакваните звуци, които означават положителен отговор, но все пак не проумявам как е възможно една майка да обича детето си прекалено много. Само на мъж може да хрумне подобна дивотия.

Следобедът след посещението на детектива, докато Виктория е все още на забавачка, а Грей се занимава с нещата, които обикновено прави в кризисни моменти, аз отнасям спестяванията си в едно от шкафчетата, давани под наем в чакалнята на една от автогарите на града.

Тя е малка и мърлява, разположена само на една пряка от полицейския участък. Някакъв бездомник отпива от завито в кафява хартия шише и ме наблюдава от пейката, на която се е излегнал. Усещам погледа му върху врата си, докато намествам чантата в шкафчето и прибирам ключето с оранжева капачка върху облата част. Чувствайки се подозрителна и в известна степен глупава, си задавам въпроса, кое добронамерено или заслужаващо уважение съображение може да накара един нормален човек да скрие най-ценните си притежания в заключено шкафче на някаква автогара. Скитникът не сваля поглед от мен, докато напускам чакалнята и се отправям към колата си. Той е сух, мръсен и носи карирана риза в бяло и червено, джинси и разпарцалосани стари маратонки.

Не го съдя. Един път аз самата се оказах полегнала върху някаква пейка, неумита, лишена от каквато и да било представа за местонахождението си. Питам се дали този мъж, също като мене, е душевноболен. Но той не ми изглежда уплашен или разтревожен. Има вид на уютно разположил се и лишен от тежки грижи. Питам се какво ли си мисли за мене и моята задача, изпълнявана с толкова видимо чувство на вина. Но предполагам, че и той не прави опит да ме съди.

На връщане спирам на една бензиностанция. Следващото по подозрителност нещо след шкафчетата под наем са телефонните автомати по бензиностанциите. Може би защото неизменно ги свързвам с всичките отчаяни разговори, проведени от мен с моя баща именно от подобни апарати. Видът им ме кара да си представям потърсили на такова място убежище от проливен дъжд, избягали от дома тийнейджъри, огънали се най-накрая пред отчаянието и страха, за да се обадят у дома и да повикат родителите на помощ. Или пък за неверни съпрузи, които бързат да се обадят скришом на незаконните си партньори. Единствено подобни осъдителни обстоятелства биха могли да накарат човек да се свре в миниатюрна метална кутийка, за да допре устни и ухо до нечиста телефонна слушалка.

Купувам фонокарта с пари в брой и се насочвам към автомата. Набирам номера, който помня наизуст.

— Оставете съобщение — предупреждава безизразен мъжки глас. — Без имена или номера. Ако не ви познавам, не би трябвало да ме търсите.

Този глас извиква в съзнанието ми спомен за огряна от слънце обща стая, ухание на приготвяна за много хора храна из въздуха, весели звуци от намален телевизор, по който излъчват някаква игра. Ние самите играем на карти по пижами, както правим всеки ден от месец насам, привлечени един към друг най-вече от обстоятелството, че сме единствените двама пациенти, които имат някаква връзка с реалността. Всички останали само се лигавят наоколо с празен поглед, за да нададат по някой писък от време на време, или да извикат високо нечие име.

Той се казва Оскар или поне така твърди. Съобщава още, че е в депресия и има склонност към самоубийство. Споделя намерението си да се метне от Веразано^[1], но говори за това прекалено дълго и ченгетата го изпреварват: пристигат и го прибират, едва успял да прекрачи парапета.

— Нека да изчезнат достатъчно на брой хора и светът вече няма да изглежда истински. Нищо няма значение.

— Какво искаш да кажеш с това „изчезнат“? — питам го аз, но не съм сигурна, че искам да науча отговора.

Той се прокашля и хвърля поглед наоколо. Напомня ми с нещо известната снимка на Алберт Айнщайн, макар и много по-млад, с щръкнала като на безумен във всички посоки коса и ясни, светли очи.

— Ще се изненадаш, ако разбереш колко много са хората, които желаят или имат нужда да си отидат от този свят.

Също като мене, казвам си аз, вторачила поглед в картите.

— Вярно?

— Обръщат се към мене — шепне той, след като се накланя напред. Потупва се по гърдите и допълва: — Аз уреждам подробностите.

— Разбирам — отговарям възпитано аз.

— Да — повишава глас той, обзет от внезапно негодувание. Отпуска ръка и виждам картите му. — Ти не ми вярваш, само защото съм на това място. — Обгръща с жест помещението, посочва апатичните зомбита, вперили празни погледи в различни посоки.

— Е, мога да ти кажа следното — продължава той, след като не проговарям: — Човек трябва да бъде някой или поне да познава някого, за да го допуснат тук. Това място не е за когото и да било.

Запазвам мълчание, като си спомням, че Грей ме осведоми за познанството на своя баща с главния лекар на тази скъпа частна болница, предназначена за привилегировани. Това е място най-вече за бивши военни, предимно от специалните части. Мъже с травмирана психика от преживяното.

— Което ме навежда на следния въпрос, драга госпожичке: коя си ти, да те вземат мътните?

— Аз съм никой.

Той изсумтява.

— До един сме такива.

— Дама купа — обаждам се аз. — И вземам.

Видяла съм, че има купи, когато без да ще показа картите си. И двамата мамим, а това ни прави равни.

Сега произнасям единствената кодова дума, съобщена от Оскар преди години при изписването му от болницата.

— Може и никога да не ти потрябва — казва той. — Може ние двамата повече да не се видим. Но за всеки случай.

— Изчезвам — произнасям думата аз и затварям.

Струва ми се абсолютно невероятно да ме помни и познае след толкова години, но нямам друга алтернатива, освен да следвам получените тогава инструкции. А може да е луд, също като мене, и това обаждане ще остане без каквито и да било последици. Но както и да е, докато потеглям от бензиностанцията, главата ми започва да се върти, а стомахът се свива на топка. Завива ми се свят, когато се надвесвам над ръба на моя живот и поглеждам надолу. Остава само да се прекатуря и да изчезна.