Лиса Ангър
Несвяст (16)

15

Очите ми са стиснати здраво и аз съм цялата скована от страх, когато някой измъква пистолета от ръката ми. Поглеждам изведнъж, за да съзра Дакс.

— Какво точно ти убягна от моите нареждания? — интересува се той с остър шепот. Хваща ме за рамото и ме побутва към кърмата.

— Къде отиваме? — питам го аз.

— Трябва да се измъкнем от този кораб.

Едва сега забелязвам, че дрехите му са целите в кръв. Когато се обръща с лице към мен, виждам кръв и по него.

— Да напуснем кораба? И къде ще отидем? — Поглеждам към яростните вълни. Само чернота.

— Има острови наблизо. Ей там — казва той с простряна над нищото ръка.

Не ги виждам. Търся с поглед другия кораб, чиито светлини бях засякла, но от него няма и помен, или пък е спрял машината и клечи наблизо с угасени светлини. Нямам представа какво става наоколо, но съм като парализирана от страх и не съм в състояние да мисля за нищо друго. Спирам на място, като принуждавам и него да спре.

— Къде са останалите?

Той не ми отговаря. Спуска се по стълба на кърмата, за да стъпи върху тясна платформа, към която е привързана лодка. Тя се мята във всички посоки като механичен бизон, а на мене ми става лошо само като я гледам.

— Майтапиш се сигурно — обаждам се аз откъм горния край на стълбата. — Искаш да се убием и двамата ли?

Той вдига поглед към мен и протяга ръка.

— Всички други на кораба са мъртви — казва мъжът. — Твърде много подценихме противника. Или тръгваш с мен, или загиваш тук още тази нощ.

— Нищо не разбирам — опъвам се аз. Съзнанието ми е потънало в мъгла. Цялата ситуация ми изглежда като сън, напълно лишена от реалност.

— Мъртви — повтаря Дакс с висок глас, който ме кара да подскоча. — Не дишат. Ама хич. И няма шанс да го сторят отново.

Думите му са като удар с юмрук в челюстта. Олюлявам се под техния напор. Мъртви са останалите четирима добре обучени, бивши военни като Грей мъже. Поглеждам назад към притъмнелия кораб, където няма ни движение, ни звук. Кораб-призрак. Паника започва да залива съзнанието ми.

— Кой го направи? — чувам гласа си.

Дакс започва да се изкачва към мен.

— Не знам — отвръща той, без да ме поглежда. — Пристигна цял отбор. Добре подготвен. Взеха ме за умрял и ме оставиха там, където си лежах. — Вятърът се засилва и той напряга глас, за да го чуя. Водните талази се блъскат в бордовете, лодката удря кърмата. — Реших, че следваща поред си ти. Очаквах да те няма или да те открия убита. Лодката, с която пристигнаха, я няма.

— Ами тогава да запалим отново нашия двигател. — Тия води сигурно са пълни с акули. Онази лодчица ми прилича на чинийка за ордьовър. Изведнъж мисълта за смъртта в тези черни води ми се вижда по-малко привлекателна отпреди.

Дакс е отново до мене и прокарва озадачено пръсти през косите си.

— Двигателят е мъртъв — казва лаконично той. — Който го е сторил, е лишил кораба от възможността да се движи. Оставили са те тук. Което ме навежда на мисълта, че или ще се върнат, или са минирали корпуса и той ще литне във въздуха по някое време. Така че да се омитаме оттук. Начаса.

— Няма — заявявам аз.

Дакс ми хвърля тежък поглед. Някога е бил хубав мъж, но очите му ми разказват за нещата, които е направил и видял. Кожата му е набръчкана и обветрена. Устата представлява тънка ивица. Уста, която не познава усмивка. Отново ме хваща за рамото. Дали пък няма да ме завлече насила в лодката?

— Искам си пистолета — казвам аз, докато се опъвам.

Той присвива очи към мене и след кратко колебание изважда оръжието от колана си и ми го подава.

— Да вървим — повтаря той и ме дърпа към стълбата.

— Ти върви — отвръщам. — Аз не мога. Всичко трябва да свърши, и то тази нощ. По един или друг начин. Не мога да я карам все така. Ще се кача в онази лодка — и после какво? Ще висим на някакъв остров, докато се разсъмне? Или ще плаваме, докато свършим бензина? Та да заприличаме на мюре.

— Вече нямаме връзка над час. Преди да се случи което и да било от тези неща, тук ще пристигне втори екип, за да ни помогне. — Вече крещи от озлобление, а не само за да го чувам. Погледът му шари по хоризонта, сякаш очаква вече да съзре светлините на втори кораб.

— Когато се появят, отведи ги обратно — обаждам се аз. Гласът ми е спокоен и равен, но изобщо не се чувствам така.

— Не се прави на идиот — отвръща той и ме стиска по-здраво. В погледа му прочитам загриженост и малко презрение. — Толкова не си в час, че нямаш и най-малка представа срещу кого си изправена.

— Ти работиш за мен, нали така? — питам аз и той кимва утвърдително. — Тогава се смятай за уволнен.

Той поклаща глава, но отпуска хватката си и не прави опит да ме спре, когато хуквам към мостика. Преди да вляза вътре, чувам шума от двигателя на малката лодка. Обръщам се, за да видя как бялото петно потъва в мрака на нощта. Сърцето ми се свива. Питам се колко ли е голяма сторената от мене току-що грешка и какво ли ще ми струва.