Лиса Ангър
Несвяст (15)

14

Когато се опитвам да си представя Марлоу от времето на нашата младост, не постигам особено голям успех. Паметта ми изневерява, пробутва ми някакви избелели и неясни образи. Виждам белотата на кожата му, черните очи, формата на ръката, но като цяло образът е мъгляв и потрепва, все едно го наблюдавам през дебел слой вода.

Забравила съм го. Това се дължи отчасти на празните петна в съзнанието ми. Огромни късове информация са заключени някъде вътре в мен. Но за друга част е виновен сам той. Защото като всички мошеници, и Марлоу има хамелеонски нрав. Той винаги е такъв, какъвто е нужно в момента, за да ме държи под контрол: любвеобилен или дистанциран, нежен или жесток. А може и никога да не съм се доближавала до истинската му същност. Може докторът да е прав относно естеството на любовта. На неговата поне.

Първоначално на Марлоу не му се говори много-много за баща му. Ако повдигна този въпрос, той бързо променя темата. Или пък говори за него с неясни фрази в минало време, също като за някакъв далечен роднина, когото помни от ранното детство. Прави понякога рядък коментар от рода на: Баща ми обичаше миризмата на портокалов цвят. И баща ми имаше такава червена шапка. Баща ми донесе бейзболна бухалка за петия ми рожден ден. Спомените му го спохождат ярки и двуизмерни. Когато за първи път повдигам въпроса, той реагира много особено. Говорехме си в леглото, споделяйки задигната от чантата на майка ми цигара.

— Ти не знаеше ли какво прави? — питам аз. Дръпвам леко, за да не се закашлям, и му подавам цигарата.

— Не, разбира се. Бях още дете.

— Как е можело да не знаеш? — настоявам аз, загледана в кожичките на ноктите си, оглозгани и сухи като тези на мама. — Не си бил чак толкова малък.

Той не отговаря и аз го поглеждам най-накрая. Странна работа. Облегнал се е на стената, забравил е цигарата между пръстите си. Погледът му е празен, отправен наникъде. Сякаш спи с отворени очи.

— Марлоу.

Вземам цигарата от ръката му и я пускам в консервата от безалкохолно, която използваме вместо пепелник. Цигарата угасва с остро съскане. Разтърсвам го за раменете с мисълта, че сигурно ме будалка нещо. Само че той пада бавно на една страна върху леглото и полага глава редом със старото мече, което имам откак се помня. Остава в това положение близо час, докато аз го увещавам и моля, крещя и плача, галя го и го разтърсвам. Вече се готвя да позвъня на 911, когато той идва на себе си, изтощен и отпаднал.

— Какво стана? — пита ме той, стреснат от зачервените очи и уплашената ми физиономия. Сякаш се пробужда от дълбок сън, протяга се и се прозява. Разтърква очи с юмрук.

— Ти се отнесе нанякъде — отвръщам аз, щастлива да чуя отново гласа му.

— А — казва той и свива рамене. — Случва ми се от време на време. Нещо като пристъп.

— Много се уплаших. Ама наистина.

— Няма нищо — отрязва ме Марлоу и аз не настоявам повече.

Малко по малко безрадостната картинка на живота му с Франк започва да се очертава. Двамата ходят на църква, на пазар и разходка с някаква потрошена, черна кола, която никога не е напълно в ред. Франк Гиъри е овдовял и печален хубавец, самотен, но с добра работа и красива къща. Марлоу от своя страна е красив тийнейджър, който расте без майка. Двамата заедно са неустоима примамка за определен тип жени.

— Имаше нещо повече от външния им вид — разправя Марлоу. — Не бе само цветът на косите или очите, не става дума единствено за физиката им. Те приличат на кучета, които търсят къде да захапят. Баща ми все попадаше на такива, които заслужават да бъдат наказани по някакъв начин.

В известен смисъл издирваше жени, които сами търсят него по свой начин. Разпознаваше ги без усилие. След известно време и аз се научих на това. Започнах преди него да усещам коя ще ни придружи у дома.

А жените са все от един дол дренки: прехвърлили четирийсетте, бивши хубавици, които стареят бързо, прекалено слаби, непознали брака, жадни за нещата, споходили техни близки и приятелки с относителна лекота. Но при тях не се получава. Един бие, друг забърсва съседката, трети попада в затвора за подправяне на чекове. Всичките до една имат зад гърба си дълъг списък от провали, насилие и зависимост. Сервитьорки и танцьорки по бикини, продавачки в денонощни магазини или камериерки в мотел. Франк Гиъри търпеливо изслушва печалните им истории, оставя ги да си поплачат на рамото му, може би сам пуска някоя сълза от мъка по покойната съпруга, както и за самия себе си и трудното му бащинство.

Според Марлоу прелъстяването не трае повече от час-два. И ако не си тръгнат още преди вечеря, гостенките го правят на другата заран в багажника на собствената им кола. Повече са от три. С положителност — спомня си Марлоу. Но не знае колко повече. Твърди, че по онова време нямал представа какво точно става. Никога не е ставал свидетел на нещо, което да го стресне или уплаши, чак до деня, в който се появява полицията, за да прибере неговия баща. Все още се чудя как е могъл да не знае. Какво си е мислел за тия жени, които пренощуват у тях, а после не ги вижда никога отново. Но предпочитам да не настоявам много-много.

В течение на годините — от ареста на Франк до появяването му пред нашия праг — той се мести от роднина при роднина, за да го вкарат най-накрая в програма за приемни родители. Никога не ми е хрумвало да се запитам защо не успява никъде да се задържи, защо никъде не остава по-дълго от два-три месеца. Приемам, че просто така става, след като майка ти е починала, а баща ти — в затвора. През годините в Ню Йорк имах възможност да се запозная с достатъчно на брой сираци, за да се убедя колко е трудно за тях да намерят семейство, в което да ги искат и обичат и доколко е невъзможно, да си намериш истински дом и родители.

— Никой не иска син на осъден насилник и убиец да се навърта в близост до собствените му деца — казва ми той един път. — Даже и да си го приел като член на семейството.

Но аз подозирам, че не е само това. Има някаква смущаваща тишина около Марлоу, някаква изострена предпазливост, която ме смущаваше още тогава. Тези странности ме плашат, но и силно интригуват. Неговата загадъчност е неустоима.

Казва, че през първите дни след ареста не вярвал на нито дума от обвиненията срещу баща му. Но с течение на времето и освободен от влиянието на Франк, започнал да си спомня разни неща. Един път намерил цяла колекция дамски портмонета в килера. Друг път — женска обувка. Представлявала евтин сандал със счупен ток. Една ранна утрин забелязал баща си да товари някакъв завит в бяла материя вързоп в багажника на колата. Стари дрехи за благотворителни цели — обяснил той на сина.

— Тия неща започнаха да спохождат съзнанието ми като кошмарни видения — споделя Марлоу с мен. — Лежа в нечие чуждо легло, самотен и уплашен, а в главата ми напират неща от ранното детство. Може да съм бил прекалено малък, за да ги проумея тогава, а може би е трябвало да ме отделят от него, за да разбера що за човек е. Де да знам.

Започва да си задава въпроси, свързани с майката, която уж ги била напуснала, оставила ги на произвола на съдбата. Макар Франк да се определя като вдовец, сам казва на Марлоу, че майката избягала една нощ с някакъв механик. Той още носи нейна снимка в портфейла си. Захабена и омекнала от годините. Тя е блондинка с деликатни черти в рокля на цветя. Застанала е под някакво дърво, а наоколо й капят листа. Загледана е в нещо, което остава извън кадър. Не се разделя с тази снимка никога, макар веднъж баща му да го набил заради този навик.

Едва по-късно си давам сметка за това, че той говори за всички тези неща без сянка от някакво чувство, сякаш вътре в него има буца лед. В моите представи тази трагедия крие много романтика. Наподобява намерена от мен ранена птица. Залъгвам се с мечтата, че съм в състояние да го излекувам и да му даря покой.

Междувременно майка ми се залъгва със собствените си фантазии. На всеки шест седмици взема автобуса за Щатския затвор на Флорида, където прекарва определеното й време със своя годеник, разделена от него чрез бронирана стъклена стена. Тя нито един път не е целунала, прегърнала или дори докоснала мъжа, за когото възнамерява да се венчае. И навярно никога няма да го стори… Разнася това обстоятелство наоколо като някакъв орден за храброст.

— С решетки и въоръжена охрана не можеш да разделиш сърцата, които се обичат. Не можеш да попречиш да се изпълни волята Божия — обича да повтаря тя.

Цялото си свободно време използва за лобиране в полза на идеята да се проведе нов процес над Франк. Пише писма, свързва се с Центъра за граждански права, който е специализиран в безплатно обжалване на смъртни присъди. Наетият от нея частен детектив й казва, че арестувалият Франк полицай е прословут със своята склонност към насилие и подхвърляне на доказателства, както и че съвсем неотдавна една присъда над арестувано от него лице е била отменена именно на такова основание. Това, изглежда, й дава надежда наред с обстоятелството, че Франк не признава нито едно от престъпленията, заради които е осъден, неизменно твърди, че е невинен, даже пред лицето на уличаващ го очевидец.

Изглежда, когато трошката му се разваля веднъж, той е принуден да пренесе на гръб опасния си товар по някакъв второстепенен път на Флорида. Било тъмно и той не вижда самотната жена, която го наблюдава от прозореца на разположена малко навътре от пътя къща. Може да не е забелязал дори самата къща, докато е минавал край нея с вързопа на рамо на път към намираща се в същата местност карстова бездна, известна на местното население под названието „Литъл Блу“.

— Това е някаква старица — заявява мама. — Било е тъмно. Откъде изобщо знае какво точно е видяла? Франк не е единственият мъж в цяла Флорида, който има такава кола.

Свидетелката почива от удар след произнасяне на присъдата. Майка ми тълкува това обстоятелство като наказание заради стореното на Франк зло.

— Сам Господ Бог я порази, задето съсипа един човешки живот — казва тя с непоколебима увереност.

Дори безспорните веществени доказателства не са в състояние да убедят моята майка: кръвта и русите коси от багажника на колата, портмоне на жена с шофьорската й книжка вътре, обгорели частично в някаква ръждива тенекия, открита в задния двор на Франк, намерените из цялата къща отпечатъци на две от жените, в чието убийство го обвиняват.

— Ченгетата постоянно подхвърлят улики по този начин — заявява тя. — А пък този, дето го арестува? Той е мръсник. Били са под силен обществен натиск. Нужно им е жертвено агне и Франк просто им изглежда подходящ за тази роля.

Преставам да се разправям с нея, но когато ме праща до пощата с писма за губернатора, правозащитни организации и всякакви други активисти, аз ги хвърлям на боклука. Дори да не вярвам особено много в Бога по онова време, всяка нощ се моля Франк да пукне на електрическия стол, преди да е нанизал брачна халка върху пръста на моята майка под погледите на въоръжени тъмничари в затворническия параклис, или да се видя в отвратителната розова рокля, която мама ми купи, за да се явя там като нейна шаферка.