Лиса Ангър
Несвяст (14)

13

Детектив Рей Харисън не блести с нищо. Поне от пръв поглед. Той е от хората, които остават незабелязани в кварталния супер и които не привличат с абсолютно нищо погледа. Среден на ръст, той ще отвори вратата пред вас, вие ще му благодарите и никога повече няма да си спомните за него. Но докато го гледам от прозореца на втория етаж как приближава къщата, сърцето ми забучава като парна машина. Златното украшение в джоба на джинсите направо ги прогаря. Слизам да го посрещна, преди Есперанса да ме е изпреварила.

Спомням си го от снощи: изглеждаше симпатичен. Любезен и лишен от притворство. Хареса ми. Но в същото време у него има нещо, което никак не ми допада, и за което си мисля, докато му отварям. Подозрение. Днес той е като вълк, застанал на прага ми.

— Здравейте, детектив Харисън — проговарям аз с най-добрата си фалшива усмивка, изобразена върху лицето. — Да не ни следите? — Застанала съм на прага и внимавам да не го предразположа нито с дума, нито с жест.

Той се усмихва с присвити очи. Забелязвам няколко неща около него: часовникът му е стар и монтиран към гъвкава метална гривна, дъхът му намирисва на лук, а ноктите са изгризани.

— Всичко наред ли е наоколо след нашето оттегляне снощи? — пита той.

— Да — отвръщам с кратък смях и махване на ръка. — Мисля си, че Есперанса малко прекали с това извикване на полицията.

Той продължава да кима с внимателен поглед, насочен покрай мене към вътрешността на къщата.

— Вие май също бяхте позагубила ума и дума — отбелязва той.

Ума и дума, повтарям наум аз. Звучи ми някак не на място. Непрофесионално и малко пренебрежително.

— Само за момента — заявявам аз. — Днес, на слънчева светлина, цялата работа ми се вижда малко глупава, ако трябва да кажа истината. Даже се притеснявам в известна степен заради разкарването на всички ви. Почти ми се ще да бе имало истинска причина за пристигането на толкова народ. — Много приказвам.

— Нали за това сме назначени — казва детективът.

Настава неловка тишина.

— Би било прекрасно все пак — подхваща отново той, — ако мога да ви задам още няколко въпроса.

— Относно?

— Мога ли да вляза?

Хванала съм се здраво за вратата и чувам шума на собствената си кръв.

— Не виждам какво още бихме могли да обсъждаме. Разказах всичко, което стана снощи.

— Само за минутка, госпожо Пауърс. — Досега лековат и приятелски, тонът му става малко по-сериозен. Престанал е да се усмихва и кима с глава. Фиксира ме с поглед.

Давам му път да мине, макар да съзнавам, че правя грешка. Не ми се ще да си помисли, че скривам нещо. Усмихвам се отново и му предлагам чаша вода, която той отказва. Докато го водя към дневната, изучава обстановката с внимателен поглед.

— Ако не е прекалено нахално да попитам, с какво се занимавате вие и вашият съпруг? — пита той, докато се настанява удобно върху дивана.

Няма и следа от онова, с което ми се е харесал снощи. Не усещам изобщо любезността и съчувствието, които ми се стори, че долових тогава. Сега очите му са присвити и наблюдателни. Излъчват досадно самодоволство.

Имам усещането, че не бива да лъжа, но го правя. По силата на навика.

— Аз съм майка и домакиня, а Грей — застрахователен инспектор.

Ъгълчетата на устните му се повдигат нагоре.

— Това обаче не е истина, нали, Ани? Мога ли да ви наричам Ани?

Не отговарям. Само го наблюдавам.

— Вашият съпруг и баща му са собственици на компания. Казва се „Пауърс и Пауърс“. Нали така?

Свивам рамене.

— В интерес на собствената ни сигурност е никой наоколо да не знае това.

— Разбирам. Трябва да се внимава.

— Какво общо има всичко това с нашия въпрос, детектив? — питам аз. Останала съм права под арката, която води към дневната. Опряна на стената, съм обхванала тялото си с ръце.

— Би могло да се окаже, че има. Възможно е този досадник от снощи да е свързан по някакъв начин с работата на вашия съпруг. — Изважда малко тефтерче и започва да прелиства страниците му. — Те се определят сами като „съветници по сигурността“, но са нещо повече от това, нали?

— Това е приватизирана военна организация — чува се гласът на Грей. Току-що е станал, но не му личи. Целият е внимание.

Детективът е видимо изненадан — очаквал е да съм отново сама. Бързо се изправя и подава ръка.

— Детектив Рей Харисън — представя се той. — Снощи бях дежурен на 911.

Грей се накланя към него и се здрависва с характерни отривисти движения.

— Благодаря ви, че сте се погрижил — казва той със спокоен, равномерен тон.

Съпругът ми измерва детектива с безизразен, оценяващ поглед и гостът сякаш потръпва. Гледа покрай Грей, като че ли е съзрял нещо интересно върху стената зад него. Настава напрегнато мълчание. Грей не задава въпроси. Мълчи и наблюдава детектив Хари сън.

Най-накрая той се прокашля и казва:

— Когато научих естеството на вашия бизнес, веднага си зададох въпроса, дали не може да има връзка между него и притеснителя на вашата съпруга.

Сега полицаят гледа към вратата. Не е седнал отново на дивана. Стои прав, с ръце в джобовете. Полюлява се от пети на пръсти и после обратно. Изразът на самодоволен котарак е напуснал лицето му. Страхливец, казвам си аз. От типа грубияни, които тормозят някое хилаво детенце на игрището, а сетне разтварят ръце и се блещят невинни, когато се появи учителят.

— Силно се съмнявам в съществуването на подобна връзка — казва Грей. — Повечето ми дела са извън страната. А в малко вероятния случай да бъде подхваната лична вендета срещу ми, мога да ви гарантирам, че проблемите ще бъдат значително по-сериозни от това, някой да се навърта край къщата.

Двамата мъже се състезават известно време в гледане втренчено един към друг, докато гостът ни се отказва и насочва поглед към мен.

— Просто предположение — казва той. Явно има още много неща за казване, но вече е изгубил желание за приказки. — Простете за безпокойството.

Харисън поема към вратата и Грей го следва.

— Само още едно нещо — обажда се той, когато Грей му отваря вратата. — Видях, че госпожа Пауърс е родена в Оклахома, а пък аз мога да се закълна, че долавям нюйоркски акцент в нейния говор.

Видял, къде е видял? Да не би да ме е проверявал след снощи? Да се е ровил в шофьорското ми досие или другаде?

— Родена съм в Оклахома, но още като бях дете цялото ни семейство се пресели в Ню Йорк.

Ако продължи да разпитва по-упорито, всички тия лъжи няма да издържат дълго. Но той само се усмихва и ми хвърля продължителен поглед.

— Ще водим случая като опит за незаконно проникване — казва той докато излиза на стълбите. — Може да научим нещо повече около самоличността на снощния посетител. Приятен ден.

Грей ме е хванал за ръка. Стиска я здраво, докато гледа след колата на детектива.

В деня, когато започна да подозира, че не съм онази, за която се представям, детектив Рей Харисън е доста объркан. Той не е корумпиран или поне не напълно. Както и не е особено почтен. Вземал е неправилни решения, движил се е по непозволени пътища, спускал се е в опасна близост до скалистото дъно. Всичко това личи от пръв поглед. Кара последен модел форд, никога не закъснява с вноската по ипотеката си, никога не взема болнични. А дългове има. И то много. На практика е затънал до шия. Ляга и става с мисълта за тях. Не може да погледне жена си в очите. От всичко това му става лошо. Повръща кръв заради язвата си. А дългът му е от такова естество, че няма кой да му помогне. Не става дума за пари, които има да дава на някоя банка или търговец. Детективът има проблем с комара. И по-точно с навика си да губи често, и то големи суми. В деня преди Есперанса да го извика по телефона, той е получил по пощата снимка, на която се вижда съпругата му да вкарва деветмесечната им дъщеричка в колата си на един търговски паркинг. На гърба пише: „Къде са ми парите?“

В такъв неуютен ъгъл е притиснат детективът, когато му хрумва, че нещо около моята история не е съвсем наред. Започва да души по малко наоколо. Не особено упорито, а по-скоро по навик. Първата лампичка светва, когато установява наличието на абсолютно празно банково досие. Втората се запалва от издадената едва преди пет години шофьорска книжка. И накрая свидетелството за раждане от Оклахома, след като той така ясно долавя нюйоркския ми акцент.

Детектив Харисън има набито око по отношение на нещата и тяхната стойност: къщата ни край брега, пръстенът на ръката ми, тайната, която укривам. Преценява едно-друго и решава да заложи, както е свикнал да прави от години.

Докато двамата с Грей наблюдаваме оттеглянето му, аз нямам и най-малка представа за всичко това. Посещението му е просто поредната зла поличба.