Лиса Ангър
Несвяст (13)

12

Вървя по коридора и си мисля за дъщеря си. Тя е моят щит, тя е моят меч. Всичките ми действия до момента, а и оттук нататък са подчинени на идеята да я предпазя, за да мога да се върна при нея. Полагам усилия да се овладея, независимо от адреналиновия пристъп. Страхът винаги ме поставя в неблагоприятно положение. Прави ме бавна и непохватна. Сторила съм един куп грешки под натиска на страха.

След като машината не работи, корабът започва да се клатушка в открито море и ми става лошо. Спирам в основата на трапа, който води към откритата палуба. Чувам шума на вятъра, както и ударите на вълните по бордовете. Напрягам слух да доловя звуци от човешки глас, но няма нищо. Нищо, освен накъсаното ми дишане в собствените ми уши.

Започвам да се изкачвам по стълбата, притиснала гръб към стената. Дланта ми е до такава степен изпотена, че ме е страх да не изпусна пистолета. Стискам го здраво, когато излизам на палубата. Студ и силна миризма на сол ме удрят в лицето. Морската повърхност е напълно черна. Палубата е пуста от носа до кърмата. Светлините на мостика са угаснали, както и всички останали.

Изведнъж оставам като парализирана. Не мога да се върна в каютата, но не мога и да се движа тук, на открито. Не знам какво да старя. Затварям за миг очи и се мъча да овладея дишането си. Водата ме вика — усещам страховитата мощ на привличането й.