Лиса Ангър
Несвяст (12)

11

— Ясно ми е какво сте намислили вие двамата — съска мама. Издебнала ме е в тоалетната и шепне право в ухото ми. — Виждам как се гледате.

В гласа й има отрова. Това е ревност. Виждала съм този израз и по-рано.

— Нямам представа за какво говориш — отвръщам аз, докато разглеждам зъбите си в огледалото над умивалника с гръб към нея. Тя ме е сграбчила за ръката и ме е привлякла към себе си.

— Това си е чисто кръвосмешение — казва тя, а дъхът й пари ухото ми. — Той ще ти бъде брат.

Мама и Франк възнамеряват да се венчаят в затвора. Отвратителна история. Само при мисълта за това ми се гади. Така силно ме е стиснала, че очите ми се насълзяват. Но по-скоро ще я оставя да ми изтръгне ръката от рамото, отколкото да се разрева пред нея. Примигвам често и извръщам лице встрани.

— Не знам какво имаш предвид — повтарям аз.

Очите й са се превърнали в две черни дупки, от които струи омраза. Когато се ядоса, красивото й лице се изкривява в страховита гримаса с оголени жълти зъби и сбърчени вежди. Долавям аромата на кафе от дъха й, както и на белина от сервитьорската униформа.

— Няма да позволя на дъщеря си да се превърне в курва — заявява тя.

Дори в този момент ми е ясно, че тя пет пари не дава за моята чест или морал. Не се опасява от това, че шестнайсетгодишната й дъщеря е хлътнала до уши по някакъв, който явно има сериозен проблем. Просто не може да понася, когато някой обръща внимание на мене, а не на нея. Това я кара да се чувства остаряла.

Полагам неимоверни усилия да оставя лицето си безизразно, а тялото — покорно в ръцете й, докато тя изсипва връз мен няколко цитата от Библията. Никога не съумява да ги предаде точно, дъвче ги и прави да звучат тъпо. Като не среща реакция, пуска ме и се оттегля с израз на отвращение върху лицето.

— Който сее вятър, жъне бури — заявява тя с висок глас, докато се отдалечава. Чувам я да фучи и трещи из караваната, а накрая изхвръква от нея с неубедителен шум от затръшнатата врата, която е прекалено лека, за да издаде нещо по-внушително.

Всички жънем бури, не е ли така?

Узряла съм за него. Толкова много са празнотите в мен, които той би могъл да запълни, че е цяло чудо, дето не съм изчезнала изцяло.

— Тя ревнува, Офелия — промълвява приближилият се зад гърба ми Марлоу. Разтапям се, когато чуя името си от неговите уста. Отношението ми търпи непрекъснати метаморфози. Ненавиждам го, обичам го, отново го намразвам, когато стигаме до „Хамлет“ в часовете по литература. Но когато Марлоу го произнася, то отново се ражда за живот: О-фе-е-ли-я. О-то е късо и остро. Е-то е протяжно и меко, сякаш го гали с език. Крайната сричка излиза като дихание.

Виждам отражението на лицето му до своето в огледалото. Гали раменете ми, а сетне ме прегръща изотзад. Крия поглед от неговия. Никога не съм обичала да ме гледат как плача. Противно ми е чувството за уязвимост.

— Мразя я — обаждам се аз. И го мисля, но по начин не по-различен от оня, по който всяко момиче на моите години ненавижда своята майка.

Когато вдигам поглед от ръцете си, той продължава да ме наблюдава в огледалото с някакво криво подобие на усмивка върху лицето. Разбирам, че моят насочен срещу мама гняв му харесва и това ме успокоява.

— Ще ми се да е мъртва — обаждам се аз, а от тези думи се чувствам крайно неудобно. Но когато виждам усмивката му, душата ми се изпълва с чувство на облекчение.

Когато гневът на юношеството бушува в установени от родителско присъствие граници, той се нажежава до бяло, но прегаря бързо. Когато такива граници няма, изпепелява всичко по пътя си.

Няколко дни след изпълнението си в тоалетната мама ме принуждава да я придружа при избирането на сватбената й рокля. Отиваме с автобус до огромен склад за дрехи втора употреба и започваме да се ровим из купища рокли, достигнали различна степен на опустошение. Една е лекьосана с червено вино, на друга е отпрана подплатата. Този ден мама е в прекрасно настроение. Изпълнена е с момичешко въодушевление. Дори и да си спомня, че само преди два-три дни ми е насинила ръката и ме е нарекла курва, обвинила ме е в кръвосмесителни апетити спрямо бъдещия доведен брат, с нищо не го показва. Днес иска да бъде щастлива — не й се мисли за мен.

Какво ще кажеш за тази, Офелия? О, виж я само! На Франк страшно ще му хареса.

Седнала съм в опърпаната пробна и я гледам как се върти пред огледалото, цяла отдадена на фантастичните представи за бъдещо щастие. Видът й носи следи от преживяното, но тя е все още красива жена. Косата не е вече така блестяща, а кожата е доста суха и с бръчки покрай устата и очите. Но тя притежава от онази истинска хубост, която става по-зряла с годините, а не напуска човек едновременно с младостта. Докато я наблюдавам този ден, аз си мисля, че би могла да има когото си пожелае, да се превърне в каквото си поиска, а ето я сега тук — върти се пред огледалото в чужда сватбена рокля, готова да се омъжи за един осъден на смърт убиец. Сякаш още преди да се роди, добрият Господ я е белязал с надпис „Ритни ме отзад!“. И всеки срещнат по-късно, всяко житейско обстоятелство не пропускат да се подчинят на инструкцията свише.

— Защо ме гледаш така? — пита мама.

Аз излизам от транса, в който съм изпаднала, и се поглеждам в огледалото, свъсена и мълчалива.

— Мами — започвам аз, — наистина ли ще го направиш?

Тя сяда върху стола до моя. Потърква чело с пръсти.

— Защо не се радваш заради мене, Офелия? — пита ме тя шепнешком. — Искам само да водим нормален живот. Не го ли заслужаваме?

Тя изважда от чантичката си книжна салфетка, за да попие сълзите, които не съм забелязала.

— Мами — повтарям аз. Тя изглежда така посърнала й състарена. Изпълнена от печал.

— Моля те, Офелия — отвръща мама, като пуска салфетката в скута си и ме хваща за ръцете. — Много те моля. Аз го обичам.

Обичала го. Колко тъжно. Франк Едуард Гиъри, любимият на моята майка, е осъден на смърт заради убийствата на три жени във Флорида през периода март 1979 до август 1981 година. Заподозрян е в още няколко убийства, но следствието не успява да се добере до улики и доказателства, с които да го свърже убедително с тях. Всичките му жертви са руси и красиви миньонки. И трите оставят впечатление за една крехкост, която заплашва да ги начупи на мънички парченца всеки миг. До една приличат поразително на майка ми.

— Какво й казахте вие? — настоява психоаналитикът, макар да сме обсъждали този епизод не един път. Той е сред онези, които натрапчиво присъстват в спомените ми. Като някаква следа по пътя към мига, от който няма връщане назад.

— Казах й, че много се радвам за нея. Че ще се опитам да стана по-голям оптимист.

— Но не сте изпитвала нищо подобно.

— Не — отвръщам лаконично аз. — В никакъв случай.

— Защо й казахте това в такъв случай?

— Нямам представа.

Той започва да разглежда пръстите на ръцете си. Това не е подходящ отговор за неговия кабинет. Не ми се иска да го обсъждам или трябва да си помисля — стават. Но нямам представа е симптом за провал.

След малко добавям:

— Наистина исках тя да бъде щастлива. И нямах желание отново да ми заразправя за ония нови доказателства, заради които щели да го освободят. За това, че Бог не би допуснал да загине един човек заради престъпления, които не е извършил. Не ми се слуша за нейните молитви и за частния детектив, когото е наела, докато ядем пържени филийки или остатъците от храна, които мъкне от ресторанта. Не исках да навлиза в нейния фантастичен свят. Господи! Може би аз също исках да бъда малко щастлива.

Той мълчи, оставил думите да витаят из помещението, докато се върнат отново към слуха ми.

— Това е добре, Ани — промълвява най-накрая психоаналитикът. — Това наистина е добре.

Пробуждам се от звука на думите му в ушите си. Напоследък сънувам сеансите от онова време, потъвам в необикновена смесица от едновремешни събития и провеждани при него разговори. Не знам защо става така. Той сигурно би казал, че подсъзнанието ми се престарава.

Грей спи дълбоко до мене. Ще спи до обяд — толкова е уморен. Трудно е да се каже кога е спал за последно в легло и дори кога изобщо е спал. Навличам тихо джинсите и пуловера си, за да изляза в коридора. Не е отронила ни звук, но аз знам, че дъщеря ми е будна. Винаги ме очаква сутрин — това си е нашето време.

Обикновено отиваме до плажа. Започнахме да го правим, още когато проходи и аз я оставям да отива толкова надалеч, колкото я държат краката. Оставям я да бяга от мен, за да усети вкуса на свободата. На плажа тя е в безопасност. Не може да изчезне нито за миг от моя поглед, всяко падане е върху меко и може да прибере всяко нещо, което намери. Прозоречните рамки и лавици в нейната стая са затрупани със съкровища: изсушени парчета корал, мидени черупки от всякакъв вид и размер, блестящи, шарени камъчета.

Днес вали като из ведро, а след снощи плажът изобщо не ми изглежда безопасен. Минавам през коридора и се вмъквам в стаята й. Виждам короната на косите й, виждам лекото движение на завивката. Старая се да остана незабелязана, в случай че все пак още не се е събудила. Ако е така, няма да я тревожа. Но когато я доближавам, тя рязко отмята завивката и подскача.

— Бум! — крясва моята дъщеря, цяла засияла от удоволствие.

Аз се преструвам на стресната, а след това я поемам в обятията си и я засипвам с целувки.

— Бр-р-р-р — пръхтя аз в шията й, а тя се залива от безсилен кикот. — Тихо, тате спи.

— Той върна ли се?

Измъква се от прегръдката ми и литва като светкавица по коридора. Не мога да се състезавам с Грей. Той е суперродител. Аз съм само домашна вещ, която бърше повърнато, изгаря курабии или разресва сплъстени коси. Той е неизчерпаем източник на забавления, всякога готов за борба, игра на криеница или четене на приказки. Не мога да я настигна и предотвратя скока й върху леглото, където се друсва с цялата си тежест върху гърдите на Грей. Той се събужда със стенание. Дъщеря ни се свира под завивката, полудяла от удоволствие.

След няколко минути, през които успява да изтормози сънения още Грей, едва успявам да я увещая да му отпусне още малко сън, докато тя закуси с мене долу. Днес само пресните вафли вършат работа. Сядаме в единия край на масата и ядем намазани с фъстъчено масло и конфитюр топли вафли. Навън дъждът е спрял и оловносивите облаци са се разкъсали, за да надникне през тях ведро синьо небе. Вятърът вилнее с все сила. Погледът ми е прикован в мястото, където бе застанал снощи моят гост, и слушам с половин ухо брътвежа й за момиченцето, което не й дало от червената си боя по време на рисуване и момченцето, което всеки път си носи одеяло от къщи. Събитията от снощи видимо не са оставили никакви следи в съзнанието на Виктория.

Опаковаме се здравата и излизаме. Златното слънце е надникнало отгоре и плажът става отново гостоприемен. От края на двора ни тя хуква към водата в очакване да я подгоня. Но някакво златно сияние от пясъка привлича погледа ми. Навеждам се и вземам предмета. Той представлява златно колие — половин сърчице.

Виждала съм такива момичета в училище — онези момичета с копринени коси и тела на жени, чиито приятели карат лъскави спортни коли, водят ги до училище, купуват им рози за Свети Валентин, а те самите носят подобни колиета. Сега ми е ясно колко банални са те, колко евтини и безвкусни. Тогава обаче винаги, когато съзирах подобно украшение около шията на такова момиче, нещо ме бодваше отвътре. Нещо като завист, ама не съвсем. По-скоро тъжно любопитство. Какво ли е да носиш подобно украшение, да се чувстваш част от нещо цяло, а не да просиш внимание и благоволение. Бе по-скоро болка, усещане за вътрешна празнота.

След онази вечер при дървото-паразит в края на нашия паркинг аз се влюбих в Марлоу по начин, който е възможен само веднъж в живота. В мен се разпали могъщ пожар. Сега ме е срам от изпепеляващата сила на онази любов. И нещо повече: срамувам се от яркостта, от силата на спомена за нея. До ден-днешен, когато барометърът спадне, а навън се разрази лятна буря, аз неизменно си спомням онова бурно лято, когато той се намести в моя живот, докато навън валеше като из ведро всеки божи ден. Спомням си какво значи да обичаш без ограничения, без разум и сметка. Когато пораснем, се научаваме да не обичаме така. Но като почти деца не познаваме друг начин на обичане. Падането е толкова сладко, че не допуска никаква мисъл за това къде и как ще се приземим.

Понякога не мога да си спомня какво съм закусвала, но споменът за времето с Марлоу е жив във всяка клетка от тялото ми, макар да съм се опитвала да го забравя. Независимо от целия ужас на онова, което последва. Толкова много неща съм забравила, но това не. Спомням си как в един момент прозрях, че това не може да трае дълго, също като летните бури, които превръщат улиците в порои, но които са толкова кратки, независимо от гръмотевиците, вихъра и светкавиците си.

Поглъщам всеки миг с ненаситността на ослепяващ, решила да попия всеки нюанс, всеки цвят, всеки оттенък, всяка подробност: уханието му на сапун и дим, остротата на четината му под моите устни. Начинът, по който стихията блъска тънките стени на нашата каравана, по който дъждът барабани, докато ние сме в безопасност вътре, а мама е на работа или на посещение при Франк.

Имам рожден ден. Ставам на седемнайсет. Преди да тръгне за работа, мама прави палачинки и забучва свещ в купчината им. Двамата с Марлоу ме поздравяват с песен. Мама ми подарява една блуза, която съм си харесала много отдавна, мъничка, блеснала в розово кутийка за гримове с шишенце лак за нокти в нея, червило, петнайсет долара и картичка с надпис: На моята красива дъщеря. Мисля, че отгоре имаше образ на принцеса от приказките. Тя е много мила през този ден, истинска любяща майка. Спомням си това, помня, че се чувствах направо неудобно от толкова внимание.

Тя излиза след закуска, като ме прегръща и целува преди това, обещава да донесе пица за вечеря, както и истинска торта.

— Какво ще си пожелаеш за рождения ден, Офелия? — пита ме той, когато оставаме насаме и аз раздигам чиниите от масата. Този въпрос, както и сериозният тон, с който е зададен, ме карат да застана нащрек. Има някакъв особен, грозен привкус. Вече съм се научила да го разпознавам и се боя от него. Не защото ме е нагрубил по какъвто и да било повод, а защото усещам, че се усамотява в някакво място, където не мога да го последвам. Погледът му опустява, тялото се отпуска. В състояние е да изчезва така за дълги часове, а сетне се завръща при мен, като пробуден от сън. Прекалено наивна съм, за да разбера, че това не е нормално. Поне така си го обяснявам.

— Да бъда с тебе — отвръщам аз, защото знам, че именно това иска да чуе. Спомням си златното сияние на слънцето през оня ден, което направи жилището ни да изглежда по-малко окаяно от обикновено.

— Завинаги ли? — пита той с протегната ръка. Аз я поемам, а той ме привлича върху скута си. Притиска ме здраво, заровил лице в шията ми. Аз го обгръщам с ръце.

— Завинаги — шепна едва чуто и вдъхвам неговото ухание. И го вярвам с всяка клетка на тялото си, както само едно момиче на тези години, превърнало цялото си същество в приказка е в състояние да го направи.

Той ме пуска и вади от джоба си малка черна кутийка. Аз мигом я грабвам с щастлив писък, който го кара да се усмихне. Отварям я и половинката златно сърчице блясва насреща ми. Той разтваря яката на ризата, за да ми покаже втората половинка около собствената си шия.

— Ти си моя — казва той, докато закопчава колието около врата ми. Тези думи прозвучават толкова странно за слуха — пронизват го като ледена висулка. Но когато се извръщам да го погледна, той се усмихва. Никой не ми е казвал подобно нещо до този момент. Действа ми като наркотик — не ми стига.

Разказвам това на моя психоаналитик. С никого не съм го споделяла преди. Срам ме е от начина, по който го обичах, от нещата, които си позволявах да правя, за да запазя тази любов. Също като мама. Дори по-лошо.

Докторът ми казва с познатия успокояващ глас:

— Не чувствата към определено лице ни правят влюбени в него, Ани, а това, как то ни кара да се почувстваме. За първи път в живота вие сте се превърнала в център на нечие внимание, едничък обект на нечия любов. Не да дебнете искрица истина да заблести сред купищата бащини лъжи, не да жадувате майчината любов да ви издигне над нуждата от мъжко внимание. Вие сте най-главното. Или поне той ви е накарал да се почувствате така.

Долавям правотата на казаното, но го приемам като клиничен поглед върху любовта. Нима не е нещо повече? Не е ли нещо по-съществено от образа на двама души, които си държат взаимно огледало? Задавам този въпрос.

— Да, при една здрава връзка има много повече. Има взаимопомощ, уважение, привличане, страст. Има възхищение към другия, към неговия характер и личностни черти. — Сетне докторът пита: — Какво точно обичахте у него? Разкажете ми.

Но когато се опитвам да намеря отговор на този въпрос, образът му ми се изплъзва, скрива се нейде из гънките на моята памет. Зрялата жена, която го е надживяла, не може да си спомни какво точно е обичало момиченцето, каквото е била.

Евтиното украшение блещука в ръката ми. Спомням си как неугледното бижу ме накара за известно време и за първи път в живота си да се почувствам обичана. Чувам и ехото от един глас — глас, който чух снощи на плажа: Когато настъпи часът, аз ще те намеря, а ти ще ме чакаш. Такава е нашата карма, нашата връзка, Офелия. Ще оставя моята огърлица на някое място, където ще я намериш. Така ще разбереш, че съм дошъл да те прибера.

— Какво има, мами? — Виктория се е върнала и ме наблюдава с несигурен израз на лицето. Аз витая някъде. Успяла съм да тикна украшението в джоба си.

— Нищо, миличка — отвръщам аз, отпуснала длан върху главата й.

— Изглеждаш уплашена — казва детето. Толкова е мъничка, а косата й се развява в златен вихър от вятъра.

— Не съм уплашена — казвам с пресилена усмивка. — Искаш ли да се надбягваме?

И тя хуква с писък. Гоня я до водата, като я оставям да стигне преди мене. Когато я улавям, вдигам телцето й във въздуха и правя с него широк кръг. Сетне я притискам към себе си и я оставям върху пясъка. Тя отново побягва. През цялото време се преструвам, че не си давам сметка за едно нещо: времето ми изтича.