Лиса Ангър
Несвяст (10)

9

Прибирам се от Ела по плажа. Виждам светлините на собствената си къща отпред, на не повече от триста-четиристотин метра. Виждам, че стаята на Виктория свети и се усмихвам при мисълта за това, как на Есперанса винаги се удава да я прати в леглото без много приказки. Аз обикновено се виждам в края на операцията легнала на пода до леглото, увлечена в безкраен разговор с нея, докато цветният силует от нощната й лампа кръжи по стените и тавана.

— Не се ли умори, Виктория? — ще попитам аз.

— Не, мами. Не съм — ще каже тя, за да потъне в сън няколко минути по-късно.

Проблемът се състои в това, че аз обичам тези минути и нямам нищо против да седя с нея, докато заспи. А тя го знае. Нося я на ръце и я приспивам, откак се е родила. Все разправят, че не бива да се прави това, защото щяло да им се превърне в навик и ще трябва да го правите и когато вече не ви се ще, че никога нямало да се научат на „самодисциплина“. Но аз знам, че ще настъпи ден, когато ще плача за тези моменти. И си мисля, че ако човек не може да отдели половин час за приспиване на детето си, ако приеме, че за него е по-добре да се съдира от рев всяка вечер, та да се научи кой командва тук, май би било по-добре за такъв изобщо да няма деца. Тъкмо си мисля за това, когато дочувам:

— Офелия.

Аз спирам стресната и рязко се обръщам назад, за да съзра пустия плаж. Погледът ми бързо го обхожда. Тревата и дивият овес шумолят тихичко под напора на вечерния бриз, също както в онзи мой сън. Няма никого — нито пред мен, нито отзад. Сърцето ми се качва в гърлото. Гласът е нисък, мъжки, прилича повече на ръмжене. Поемам дълбоко дъх и затичвам.

— Офелия. — Спирам и отново се обръщам. Като изключим баща ми, никой не ме е наричал с това име от години. Даже Дру го произнася с известно дистанциране, все едно говори за някого, напуснал този свят много отдавна. В сегашния ми живот никой друг не го знае.

И в този момент го съзирам: висока, набита фигура на мъж, който се надига от тревата. Нищо не мога да различа — нито лицето, нито цвета на дрехата му. Той е само една черна сянка, която излиза от друга черна сянка като някакъв облак дим. Стоим така известно време. Целият свят е погрознял и изкривен.

Съзнанието ми се мъчи да оцени ситуацията. Реално ли е всичко това? Или е нов сън? Ужасяващата ничия земя между истинското и въображаемото?

Решавам да размисля по въпроса по-късно, а сега се впускам в бесен спринт към дома. Даже не поглеждам назад, за да разбера дали ме гони. В главата ми има само една мисъл: час по-скоро да се прибера при Виктория.

С парещи от напрежение бели дробове изкачвам дървените стъпала към задната ни порта, за да прелетя през нея като изстреляна. Сега спирам и се обръщам. Виждам черната сянка да се приближава, но е изостанала доста, мълчалива и ефимерна. Няма закъде да бърза. Толкова е сигурен, че не си дава никакъв зор.

— Офелия — чувам донесено от вятъра това име. Сякаш идва отникъде. Започвам да се мотая с ключовете при задната врата. Пръстите ми са станали непослушни под действието на адреналина. Обръщам поглед назад, но не го виждам. Най-накрая успявам да отключа, блъсвам вратата зад себе си и я заключвам трескаво. Активирам алармената система с треперещи пръсти. Понечвам да спусна щорите за ураган, но в този миг усещам присъствието на Есперанса и насочвам поглед към нея.

— Госпожа Ани, какво е станало? — Лицето й е изкривено от тревога. Сигурно е чула трясването на вратата. Прибира полите на халата около пижамата си, гледа ме, а после наднича през стъклените прозорчета на вратата към плажа.

— Има някого там. На брега — казвам аз със страховит шепот. Изключвам външното осветление и започвам да се взирам в мрака. Есперанса ме наблюдава със смесица от страх и жалост в погледа.

— Госпожа Ани — обажда се тя предпазливо, — сигурна ли сте?

— Сигурна съм, Есперанса — отвръщам аз, макар сега, в закътания уют на къщата, вече да не съм. Всичко бледнее, като да не се е случвало никога. Въпросът е там, че не мога да бъда сигурна, предвид онова, което е ставало с мен.

Тя отново гледа навън. И очите й се разширяват. Дръпва се от вратата и ме поглежда с невярващ израз.

— Има някого.

Виждам фигурата в края на пътеката ни към плажа. Стои си там. Ужасяващ пристъп на страх се бори с чувството на облекчение, родено от факта, че всичко е истинско — въображението ми не си прави шеги с мен.

— Заключено ли е навсякъде? — питам я аз. Обзета съм от внезапна увереност. Знам какво трябва да правя. Земните заплахи могат да бъдат държани надалеч с помощта на ключалки и други технически средства… поне за известно време.

Тя кимва енергично, без да отделя очи от фигурата.

— Сигурна ли си?

Кимва отново. След това се обажда:

— Ще ида да проверя.

Изчезва забързано и я чувам да проверява брави и прозорци. Отивам в кухнята, като следя фигурата през прозореца и набирам телефона на Дру, а кръвта бие неуморно в ушите ми. Разказвам случилото се.

— Там ли е още? — пита рязко Дру.

— Да. И Есперанса го видя. — Струва ми се, че непременно трябва да добавя това за по-голяма достоверност.

— В никакъв случай не звъни в полицията. Идвам веднага. — Той затваря.

Оставам все така вперила поглед навън и отпускам слушалката върху вилката.

Есперанса се връща с мобифон в ръка.

— Обадих се на полицията — съобщава тя и поглежда навън. Сърцето ми спира. Понечвам да й кажа, че не е трябвало да го прави, но се спирам. Би изглеждало подозрително. Ще трябва да се преструвам.

Гледам нашия посетител. Толкова е неподвижен. Излъчва някакво несломимо спокойствие — хищникът е така уверен в сигурната си плячка, че не иска да бърза. Когато долавям далечния вой на сирените, той просто потъва в мрака, който го е родил. Изчезва.

Днес се навършват пет години от мнимата му смърт. Докторът е прав: макар да не помня нищо от случилото се в онази нощ, скритото в дълбоките гънки на паметта се събужда за живот с редовността на годишните времена. Страховит ужас и непреодолим копнеж битуват рамо до рамо в мен. Случвало ми се е и по-рано. Но не така.

Клинично болните от депресия, както и лицата с функционални психически увреждания, непрекъснато играят нещо като „обича ме — не ме обича“ със своите лекарства. Имам нужда от тях, нямам нужда. Имам-нямам. След като си ги вземал известно време и химическият баланс на мозъка се с пооправил донякъде, непременно ти попада някоя статия, посветена на опасността, която създава продължителната употреба точно на твоето лекарство, и ти започваш да си мислиш, че всеки път, когато не си бил в състояние да се измъкнеш от леглото седмици наред, причината се е крила в собствения ти мързел. Започваш да си внушаваш, че когато не вземаш лекарството, умът ти е по-услужлив и продуктивен. И така пропускаш една доза или две. А сетне ги спираш изцяло. За пореден път.

Разбира се, има хора, които не се нуждаят от продължително медикаментозно лечение. Трябва им, колкото да преодолеят някакъв тежък период — смърт на любимо същество, развод или нервен срив. Възможно е някой безотговорен лекар да предпише медикаменти при най-обикновена потиснатост, която лесно се преодолява посредством насочвано самовглъбяване. Когато хора от втората група спрат да вземат лекарството си, не е голяма работа. Но за някои други нещата изобщо не стоят така. Не знам аз в коя категория попадам. Но знам следното: ако Есперанса не бе видяла мъжа, когото видях аз, по никакъв начин не можех да бъда сигурна в това, видяла ли съм го, или не съм.

В моя живот има периоди, през които в резултат от натрупани травми съм се откъсвала от реалността и съм изчезвала — в буквален и преносен смисъл. Ходила съм при цял куп лекари и съм получавала най-различни диагнози за тези състояния: един ги определя като „фуги“, друг — като „психосоматични затъмнения“. Според един доктор съм била бисексуална. Никоя диагноза не се припокрива с която и да било от останалите, нито пък пасва съвсем точно към параметрите на моите „пристъпи“ и за мене не е много ясно какво ми има в клиничен смисъл.

Сънувала съм сънища, които не се различават от действителността, и съм преживявала действителни случки, които много наподобяват сънища. Озовавала съм се в автобуси, без да знам накъде са се насочили, виждала съм се седнала върху градинска пейка в непознати градове, без да имам и най-малка представа как съм стигнала дотам. Огромни късове от моя живот са загубени някъде. Черни дупки в съзнанието ми поглъщат много месеци и дори години. Не ми се е случвало подобно нещо, откак се роди Виктория, но аз знам, че тези „пристъпи“ постоянно ме дебнат в мрака, също като лешояди, които кръжат над окуцял койот в прерията.

Гледам как полицаите по плажа търсят с фенерчетата си мъжа или поне следи от този, който ме преследва на път за вкъщи. Седя върху дивана с Виктория в скута. Тя се е свила на малко кълбо и смуче ухото на любимото си мече, полузаспала вече, след като я разбудиха воят на сирените и тропотът на мъже из къщата. Стискам я здраво. Тя е моята котва към този свят. Ела седи върху друг диван с изнервен вид и си гризе ноктите.

— Не вярвам на очите си — проговаря тя. — Изглеждаш толкова спокойна.

Обаждането на Есперанса има за резултат пристигането на три полицейски коли с униформени плюс двама цивилни полицаи, които привличат вниманието на всичко живо наоколо. Селището е мирно и тихо — рядко се случва нещо в него. Това телефонно повикване разнообразява вечерта на всички. Повечето съседи се обаждат по телефона или пристигат лично да се уверят, че всичко е наред. Ела поверява на съпруга си задължението да забавлява последните гости на коктейла, докато тя идва, за да остане при нас.

— Най-вероятно е някой безобиден скитник — казвам аз уж безгрижно.

Дру ми хвърля бърз поглед от креслото, в което се е разположил. Той е напрегнат и не го крие особено успешно с тези побелели от стискане на облегалката кокалчета на пръстите. Вивиан стои зад него, вторачена със загрижена физиономия в нощта.

— Казах ти да не викаш шибаните полицаи — съска зло в ухото ми той при пристигането си. Взел ме е в обятията си, така че всички присъстващи си мислят, че ме прегръща. Мирише на пури. — Къде ти беше акълът?

— Есперанса се е обадила.

Той сумти презрително.

— И на двама ви казах да си наемете нелегално пребиваваща слугиня. Те не викат полиция.

Той ме пуска и поглежда неодобрително, с което ми напомня колко много ми е противен. Дру е подобен на планина мъж, студен и далечен като Еверест и горе-долу толкова леснодостъпен. Даже да се качиш чак там, нямаш търпение да се разкараш.

— Ани — обажда се Ела и ме гледа сериозно. — Някой те е преследвал до вас. Това не е шега работа.

Един от цивилните влиза през вратата, която води към басейна. Вече по няколко пъти съм споделила с полицаите, че не бих могла да разпозная мъжа, че не съм забелязала друг път да ме следят, че не съм се забъркала в любовна история с някое старо гадже или случаен сваляч. Аз си имам, разбира се, моя теория, само че тя не е от естество да бъде споделяна.

— Ако трябва да бъдем честни, госпожо Пауърс, не можем да направим кой знае какво — обажда се полицаят, като затваря вратата подпре си. Неизвестно поради каква причина той ми допада. Излъчва спокойствие и има вид на внимателен човек, наблюдателен и лишен от склонност към прибързване.

— Видях следи от стъпки от плажа насам. По-малките стигат до къщата. Те ще трябва да са вашите. По-големите спират в края на двора ви. Технически погледнато, който и да ви е последвал, не е стъпил в собствеността ви. А дори да го бе сторил, пак нямаше да вземем отпечатъци и да започнем да издирваме производителя на обувките, освен ако…

— Освен ако не ме беше убил — допълвам аз, усетила погледа на Дру върху себе си. Дали това именно не би разнообразило неговата вечер?

Ченгето се прокашля и прокарва загоряла ръка през посивялата си коса.

— Точно така. Всъщност изобщо нямаше да се появя тук, само че напоследък нещо зачестиха взломовете из околността. В нормалния случай пристигат униформени, за да съставят доклад.

— Това е великолепно — отсъжда Ела. — Направо е страхотия. — Тя владее начина на изразяване, характерен за разглезените богаташи, само че не в неговата отблъскваща форма. Просто звучи наивно. — И как ще заспи тя тази нощ?

Поглеждам я. Иска ми се да й кажа, че не съм спала от години.

— Тази къща разполага с добра алармена инсталация — отвръща мъжът. — Дръжте всичко заключено, а можете да си помислите и за куче.

— Куче? — повтаря Ела. — Това ли я съветвате да направи?

Хвърлям пълен с извинение поглед към полицая.

Дру запазва мълчание. Вивиан идва и присяда до мен, като полага длан върху бедрото ми. Търся в израза на лицето й признаци за осъждане или укор. Но откривам единствено съчувствие и загриженост. Както и сянка от нещо друго, което не мога точно да определя.

— Госпожо Пауърс — започва ченгето. Всички ме гледат. Задал ми е някакъв въпрос, който аз, потънала в мисли, не съм чула. — Сигурна ли сте?

— Съжалявам — отвръщам аз и разтърквам носа си със свободната ръка. — За какво да съм сигурна?

Той изчаква малко.

— Че нямате представа кой би могъл да ви преследва?

— Да, разбира се.

От погледа му разбирам, че не ми вярва. Хрумнало му е нещо. Поглежда Дру, после пак мене. Гърбът ми се сковава от напрегнатата атмосфера в стаята.

— Добре — казва Ела, като се надига. — Каза, че е сигурна. Ако не можете да направите нищо повече, бихте могли да си тръгнете и да я оставите да си почине малко.

Полицаят й хвърля ядосан поглед, а аз се взирам във Виктория, която, независимо от всичките приказки, е успяла да се унесе в сън. Вслушвам се в нейното дълбоко, успокояващо дишане.

Мъжът оставя визитка върху масичката за кафе и отново поглежда към Дру.

— Ако имате нужда от нещо през нощта, госпожо Пауърс, позвънете ми. Аз съм дежурен до сутринта.

— Благодаря — отвръщам аз. — Много сте отзивчив. Наистина.

Той ме гледа несигурно. Ако съм прозвучала саркастично, не съм имала подобно намерение.

След като полицаите си отиват, аз отнасям заспалата си дъщеря в леглото и убеждавам Ела да си върви у тях.

— Обади ли се на Грей? — пита тя, докато чакаме на предната веранда съпругът й да я вземе.

— Да — лъжа уверено аз.

— Идва ли си?

— Каза, че ще се опита — отвръщам аз и свивам рамене.

Отговорите ми май не й харесват, но тя се въздържа от коментар. Прегръща ме и силно ме притиска към себе си.

— Ако нещо стане, веднага се обади. Сериозно ти говоря. Веднага.

— Добре — обещавам аз.

Гледам я как се спуска по стълбите, докато колата на мъжа й спира отдолу. Той махва през прозореца, но не излиза от нея. Винаги се държи резервирано, хвърля ми странни погледи. Май не ме харесва много-много и не знам защо. Може би долавя, че и аз крия много неща. Може би не му вдъхвам доверие. Колкото и да се мъча да се прикривам, явно не успявам докрай.

Не мога да накарам Дру да си тръгне. Вивиан иска да си върви, а той настоява да прекара нощта върху дивана. Хич не му пука за мен, но се безпокои заради Виктория. Сто на сто щяха да се опитат да я вземат със себе си, ако допуснеха, макар за миг, че бих могла да се съглася.

— Няма нужда, Дру. — Все едно говоря на шапката си.

— Това е удоволствие за него — обажда се Вивиан, докато мята чанта през рамо. — Дай на старо куче да се намира на работа. А не искате ли вие с Виктория и Есперанса да пренощувате у нас?

— Не. Тук сме си добре — казвам аз.

Тя ме прегръща.

— Не оставяй Дру да ти се качва на главата — шепне тя. — Той се безпокои за теб, нищо, че се държи така. Много повече, отколкото можеш да си представиш.

— Кимвам и си мисля кой ли има полза от такова безпокойство. Тя си тръгва, а аз оставам за малко на вратата с ръка върху топката. Усещам погледа на Дру върху врата си.

— Може цялата работа да се окаже буря в чаша вода.

Обръщам се с лице към него. Както е седнал, виждам само очертанията на тялото му. Нищо от лицето.

— Той ли е бил, Дру? — питам аз. Къщата въздъхва при включване на климатика и хладната му струя близва врата ми.

Дру кръстосва ръце пред гърдите си.

— Той е мъртъв и това ти е известно.

— Кой тогава? Кой знае това име?

— Някой се ебава с тебе, момиче. Ще разберем кой. Не се притеснявай. — Думите му са доброжелателни, но тонът не е. Той не приближава, нито застава на светло.

— Добре — отвръщам аз.

— Върви да поспиш.

В полумрака на спалнята коленича и бъркам в моя тайник. Ровя известно време, докато напипам онова, което търся — малка облечена в кадифе кутийка. Отварям я. Вътре има златно колие, оформено като половинка от сърце. В скривалището си държа и други, по-практични неща, като например деветмилиметров „Глок“ с муниции за него, канадски паспорт с моя снимка и неизвестно чие име и двайсет хиляди долара, разпределени в четири спретнати пачки по пет. Има и малка черна тетрадка, в която съм записала важна информация. Например номера и PIN-кода на банкова сметка, в която държа известна сума, както и координатите на един мъж, обещал ми още преди много време, че ще ми помогне да изчезна при необходимост. Възможно е завинаги.