Лиса Ангър
Несвяст (1)

Пролог

Днес стана нещо интересно. Умрях. Колко ужасно, биха казали някои. Каква трагедия. Тя бе толкова млада. Целият живот бе пред нея. Във вестника ще пишат колко ярко съм горяла и колко млада съм си отишла. Погребението ще бъде скромно… неколцина хлипащи приятели, още толкова подсмърчащи роднини и съседи. Как само ще се стараят да утешат бедния ми съпруг Грей. Ще обещават да бъдат винаги подръка при отглеждането на нашата дъщеричка без мене. Колко печално, ще повтарят те. Какво си е мислила тая?

Но с времето тази печал ще избледнее, животът на всички ще се върне към нормалния ритъм и аз ще се превърна в спомен, който мъничко ги натъжава, който им напомня за това колко бързо свършва всичко, но и такъв, който извиква на лицата им усмивка. Защото имаше и добри времена. Толкова много прекрасни моменти, когато пиехме прекалено, смеехме се като обезумели, наобиколили скара с огромни пържоли.

Те ми липсват и аз си спомням всички много добре, но не по същия начин. Защото животът ми с тях бе като опушено стъкло, внимателно изградена лъжа. И макар аз да ги познавам до един и дори да обичам част от тях, никой не познава истински мене. Те знаят само онова, което пожелах да споделя с тях, и дори част от него бе също измислица. Ще ги помня така, както се помни един хубав филм. Красиви сцени и реплики ще изникват в съзнанието и ще ме разчувстват за пореден път. Но в крайна сметка ще ми е ясно, че прекараното с тях време е плод на въображението, мимолетно като страница от роман.

Сега съм застанала върху носа на товарен кораб. Той се носи в нощта с изненадваща за размерите му скорост, хвърля настрани огромни пенести езици, докато пори високите вълни. Водната повърхност наоколо е черна. Лицето ми е мокро от пръски и така обветрено, че вече изтръпва. Само преди седмица изпитвах такъв ужас от вода, че през ум не би ми минало да я доближа дотолкова, та да ме намокри. Но днес имам много други страхове, а с този трябва да се справя.

Мъжът от рула вече на два пъти маха към мене, показва ми с широко, загребващо движение на ръката, че трябва да се прибирам вътре. Аз пък вдигам своята в отговор, за да му кажа, че всичко е наред. Тук изпитвам физическа болка, а точно това е, от което имам нужда. Но по-важно е друго: носът на този кораб е най-отдалечената точка от живота, който загърбих. Разстоянието трябва да стане още по-голямо, за да се прибера и може би да поспя малко.

Усещам във врата си горещия дъх на моя преследвач. За него никога няма да се превърна просто в спомен. Винаги ще остана цел, нещо, което аха-аха ще докопа. Познавам неговия неутолим копнеж, неговото търпение и неумолимост. Сърцето му бие веднъж на всеки мои десет удара. Толкова съм уморена. Питам се сега тук, изправена над ледените води, дали преследването ще види своя край тази нощ и кой от двама ни ще умре, наистина ще умре, когато това стане.

Стоя на носа и се държа здраво за рейлинга^[1]. Повтарям си, че смъртта е лесен изход. Винаги достъпен. Трябва само малко да се наведа напред, да пусна рейлинга и ще полетя в мрачната пропаст. Но няма да го направя. Не и днес. Всекиму е мил животът, нали така? Дори за най-окаяните между нас, за ония, чийто дъх не струва пукната пара. И все пак мисълта за тази възможност, достъпна и лесноосъществима, си е една утеха.

Най-накрая студът и вятърът ми идват много. Обръщам се, за да тръгна към миниатюрната каюта, и го виждам: кръгло бяло око на прожектор, а под него — зелената и червена навигационни светлинки. Корабът е твърде далеч, за да се чуе шумът от двигателя му. Само този светлинен триъгълник подскача в мрака. Искам да дам знак на капитана, но той вече не се вижда при руля. Понечвам да се изкатеря горе и да го предупредя, но не знам дали има смисъл. Поколебавам се за миг и решавам, че за мен ще е най-добре да си намеря някакво скривалище. Ако той ме е открил, никой не е в състояние да ми помогне. Установявам, че не съм изненадана, изобщо не ме учудва обстоятелството, че ме е намерил. Очаквах това.

В гърдите си долавям познатото туп-туп, когато поглеждам надолу с мисъл за черното изкушение. Би било върховно предизвикателство да му отнема единственото нещо, което така жадува, последно средство да му покажа, че животът ми принадлежи единствено и само на мен. Но споменът за едно мъничко обло личице с дълбоки кафяви очи, оградено от руси къдри и с толкова мила усмивка ме задържа върху палубата. Тя не знае, че мама е умряла днес. Надявам се да не й се наложи да жали за мене, да порасне съсипана и опустошена от моята ранна кончина. Затова трябва да остана жива. За да мога един ден — дай Боже скорошен — да се върна при нея, да й обясня защо съм й дала точно това име, да я взема в обятията си и да стана майката, която винаги съм мечтала да бъда.

Но най-напред трябва да се боря и да победя. Не знам колко сили за борба са ми останали, но ще се боря. Не толкова за покрусената, обезсърчена жена, в която съм превърната, колкото за моята дъщеря Виктория.