Зузане Щайн
Бианка Ланча (1)

Пролог

Разнесе се лъвски рев и момичето се сви от страх. Всеки път щом огромният звяр в желязната клетка разтваряше паст, оголваше зловещите си жълти зъби и надаваше ужасяващ рев, стените на двореца се разтрисаха и момичето се разтреперваше като лист. Кучетата на двора подвиваха опашка и се криеха зад купите слама, подредени в далечния ъгъл край зида. Привързаните към мястото за оседлаване коне нервно риеха с копита.

Момичето грабна перото, с което брат й обикновено изписваше елегантните латински букви, и драсна върху пергамента. После пъргаво се покачи на масата, където той се упражняваше по краснопис. Надяваше се точно сега да не влезе монахинята, дето проверяваше как напредва брат й в четенето и писането. Любопитството, съчетано с примамливостта на всичко ново и непознато, не й даваше мира.

Искаше й се непременно да види лъва с пясъчножълта козина, макар да знаеше, че така ще започне да изпитва още по-голям страх от дивото животно.

Надзърна плахо през тесния процеп на прозореца към огромния двор.

Видя как трима тъмнокожи роби тъкмо хвърляха кървав труп на сърна в клетката на гладния лъв. Из двора се разнасяше миризмата на топла кръв и вътрешности. Хищникът сграбчи месото и откъсна със зъби голямо парче. Момичето потръпна, извърна глава, а в устата й се надигна горчилка. Челото й се покри с капчици пот; независимо от приятно топлия въздух, изведнъж й стана студено. Скоро прилошаването й отмина и тя с облекчение отметна от лицето си червеникав кичур коса, облегна се отмаляло на стената и притвори очи.

Хищните животни на баща й представляваха зрелище, което неизменно пораждаше у нея смесица от погнуса и възхита, макар отдавна да познаваше лъвовете и леопардите. Преди време бавачката насмалко не умря от страх, когато момичето, едва проходило, заприпка към клетките.

— Констанция! — извика тя и сграбчи детето в прегръдките си.

Оттогава майка й строго забрани на прислугата да пускат Констанция в дворовете с животните.

Баща й, от когото малката бе наследила червеникавата коса и сините очи, заедно с любимата й майчица й бяха дали името Констанция. Означаваше „Упоритата“. Изборът се оказа удачен, ако се съдеше не само по твърдоглавието на Констанция, но и по силата на нейния все още неукрепнал характер.

Огромният дворец сред безбрежната равнина, граничеща с хълмове, обрасли с дъбови, букови и брястови гори, гъмжеше от хора и животни. И тук, и в града лагеруваха рицари и техните свити, надошли от Апулия и дори от земите отвъд Алпите. Градът се казваше Фоджа. Констанция имаше бегла представа от него, защото през повечето време живееше с майка си в усамотението на замъка „Джоя дел Коле“, на няколко дни път южно от града. Брат й вече изпълняваше първите си задължения като рицар, затова прекарваше доста време в свитата на баща си. Познаваше добре двореца във Фоджа, ала Констанция не се осмеляваше да го помоли да й покаже тайните на огромната сграда.

Баща й бе заповядал да построят двореца няколко години преди раждането на Констанция съгласно своите представи и желания. Представляваше изключително пищна сграда с богато украсени, просторни мраморни зали, където момиченцето се чувстваше изгубено, и с толкова много вътрешни дворове, че понякога дори слугите се залутваха из тях.

Сега тук се бе събрала цялата свита — над двеста души — и гласовете на множеството непознати хора проникваха в стаите на горния етаж на двореца, отредени за спане, игри и учене на Констанция и Конрад.

Тя не обичаше големите градове и макар Фоджа да бе много по-малък от Палермо, където ходи веднъж с майка си, шумовете от хора и животни и зловонните изпарения на града я отблъскваха.

Също като майка си и тя предпочиташе шумоленето на вятъра в дърветата, пеенето на птиците вечер и покритата с роса градина сутрин. Животът в града й крадеше от съня и й пращаше лоши сънища.

Констанция рядко придружаваше майка си във Фоджа, но този път родителите й настояха на това. Тя въздъхна и започна да рисува картина. За миг си помисли какви упреци щеше да й отправи монахинята, задето прахосва драгоценната хартия за детинщини, но после упорито реши точно затова да нарисува фантастична цветна поляна върху листа, гъсто изписан от брат й с латински букви.

Констанция растеше като кротко и спокойно дете, умееше да се занимава тихичко часове наред, но с течение на времето взе да й става скучно. Ето и сега: чу брат си в съседната стая, понечи да го повика, но се отказа. Защо поне майка й не идва! Обеща преди лягане да й разкаже приказка за прочут принц, преминал през безброй опасни изпитания заради своята принцеса. Констанция нямаше понятие кое време е станало, но щом хранеха лъвовете, трябваше да е вечер.

От майка си знаеше, че предстои голямо празненство. Щеше да продължи четири дни, а Констанция щеше да седи до родителите си, да слуша музикантите и да яде до насита грозде и фурми.

Захвърли перото и захвана да сплита косите си, пръснали се като фини златни нишки по гърба й. Къде се губи майка й? Защо никой не се интересува от нея?

Пъхна в уста крайчеца на едната си плитка и разсеяно задъвка връхчето й. Не беше свикнала да я оставят сама. Досега винаги около нея се въртяха слугини, бавачката или възпитателите на брат й. Миеха я, слагаха я да спи, обличаха я. Слугини й решеха косите и й приготвяха яденето.

Баща й беше най-могъщият мъж на света. И най-умният, според Констанция. Възхищаваше му се и същевременно се боеше от него. На баща й не му минаваха нито слабостите, нито пък непослушанието. Беше го виждала нежен и любвеобилен, но и гневен, и строг; щедър, но и властен, и студен.

Майка й, напротив, преливаше от обич, беше чувствителна и неизменно проявяваше разбиране към децата. Констанция знаеше, че няма да й се случи нищо лошо, щом мама е с нея.

Замисли се дали да не повика монахинята. Уплаши се — ами ако са я забравили и не я потърсят? После обаче си каза, че майка й никога не би допуснала това, и отново се обнадежди. Сигурно монахинята щеше да се появи ей сега.

Долови шум и се стресна — на вратата не стоеше жената, която момичето очакваше. В стаята влезе непознат мъж. Констанция се вторачи в него, без да помръдва. Никога не го бе виждала; запита се дали е от свитата на баща й.

Мъжът се усмихна някак странно и тихо каза:

— О, ама ти си сам-самичка, Констанция. Ела да потърсим майка ти.

Протегна ръка, ала Констанция скри ръчичка зад гърба си. Човекът я плашеше и с безпогрешния инстинкт на дете тя отстъпи няколко крачки назад.

Но той, без да се колебае, се приближи, взе я на ръце и излезе от стаята.

Констанция погледна в очите му и се уплаши. Бяха безчувствени като очите на сокол. Момиченцето преглътна и попита:

— Баща ми ли ви изпраща?

Мъжът се изсмя кратко, подигравателно.

— Не, малката, не ме изпраща той — прошепна в ухото й и бързо закрачи по широкия коридор. — И да ти кажа правичката, гълъбче, той дори си няма понятие, че съм тук.