Патрик Суейзи, Лиса Нийми
Моят танц с живота (8)

Глава 7

— Наричайте ме Генерала — обяви Джон Милиъс, режисьорът на „Червена зора“. — Суейзи, ти си моят Лейтенант по изкуството и аз ще режисирам тези дребни негодници чрез теб.

С тези думи Милиъс ме направи отговорник на актьорския състав на „Червена зора“ — Томи Хауел, Дженифър Грей, Чарли Шийн, Ли Томсън и останалите — за тежките снимки в планините на Ню Мексико.

„Червена зора“ беше противоречив филм още от първия си кадър. Пет минути след началото му съветски и кубински парашутисти се спускат в малък колорадски град и откриват огън с картечници, като с нахлуването на американска земя дават старт на Третата световна война. През 80-те, когато снимахме „Червена зора“, бушуваше Студената война и цяла Америка се страхуваше от съветско нападение. Никой обаче не смееше да направи от темата филм, с изключение на Милиъс — явно точно човекът за тази работа.

Той беше див, войнствен мъж. Имаше колекция от огнестрелни оръжия и енциклопедични познания в областта на оръжията и въоръжението. Дори държеше зареден пистолет на бюрото в офиса си на „Туентиът Сенчъри Фокс“. Милиъс написа сценария на „Апокалипсис сега“ и беше съсценарист на „Мръсния Хари“ — изобщо, падаше си по военните игри. Докато дописваше като съсценарист „Червена зора“, се консултираше с военните експерти. Говори се дори, че помолил за помощ бившия държавен секретар Александър Хейг. Милиъс искаше „Червена зора“ да стане колкото е възможно по-натуралистичен, затова започна да обучава актьорския състав, сякаш наистина бяхме банда изплашени невръстни войници, а не актьори на снимачна площадка.

Аз играех Джед Екърт, водача на група гимназисти, които след съветското нападение успяват да се спасят в близките гористи планини. Филмът проследява как нашата група — наречена „Росомахите“ по името на животното талисман на местната гимназия — оцелява в студената зима, как търси храна и влиза в ръкопашен бой с руските войници, които ни преследват. За да ни подготви за ролите, Милиъс уреди истински наемни войници да ни обучават на военна тактика, след което преди снимките участвахме във военни игри с отряд от Националната гвардия.

Наемниците ни учиха на военни маневри и техники за оцеляване. Стреляхме с оръжия, правехме камуфлаж и предприемахме тайни маневри в горите. Беше мръсна, уморителна и изискваща много от физиката ни работа, но на мен всичко ми харесваше. Когато тренировките стигнаха своята кулминация с гигантската игра „Да завземеш знамето“, при която бандата на „Росомахите“ се изправяше срещу отряда на Националната гвардия, на мен ми се искаше не само да покажа какво съм научил. Нещо повече — исках да пленя знамето и да победя.

Задачата ни беше да тръгнем от прикритие в горист планински склон, да прекосим една гола долина и да пленим знамето, забито на отсрещния й край. Имахме на разположение три дни, като стотици обучени гвардейци щяха да се опитат да ни попречат.

В мига, когато направихме лагера си на планинския склон, аз се превъплътих в Джед Екърт. Играта веднага се превърна във въпрос на живот и смърт — едва ли не имах чувството, че животът ми наистина зависи от превземането на това знаме. По същия начин се отнасях и с останалите росомахи — крещях им и ги тласках да дадат в играта всичко, на което са способни. На Чарли Шийн и Томи Хауел това им харесваше — те бяха запалени като мен. Но Лий Томсън и Дженифър Грей като че ли се учудваха на моя ентусиазъм. Всъщност трябва да кажа, че Дженифър престана да ме понася, като чу как крещя нареждания към всички.

Пресичането на голата долина щеше да е трудно и се съмнявам гвардейците да са очаквали кой знае колко от нас. Но ние имахме план. С помощта на хора от снимачния екип изкопахме мрежа от плитки траншеи и ги замаскирахме, доколкото можахме. Щом ги покрихме с шперплат, пръст и чимове, по определени места от тях можеше да се стъпва, без да разбереш, че отдолу има някой. Всъщност по време на нашата атака на долината, която се проведе през нощта, един гвардеец за малко не стъпи право върху лицето ми, без изобщо да разбере, че съм там.

Когато пленихме знамето след целонощно прекосяване на долината, гвардейците бяха смаяни и вбесени. От друга страна, Милиъс изглеждаше окуражен и нямаше търпение да започнем снимките. Бяхме станали истински росомахи. В траншеите се сближихме и се превърнахме в шайка невръстни муджахидини, точно каквито ни искаше той.

 

 

Трудното обаче се състоеше в това, че веднъж влязъл в ролята на Джед Екърт, не исках да изляза от нея. Наистина се превърнах в този наемен войник, почти див, непораснал военен водач. Когато дойде на снимачната площадка, Лиса не посмя да се доближи до мен — аз се боях да стана отново Патрик и да изляза от ролята, да не би да не мога да се върна в нея отново. За Лиса нещата наистина изглеждаха мъчителни, но не можех да се спра. За мен това бе ключова роля — първата ми истинска главна роля в холивудски филм, и трябваше да я закова.

Теренът на снимките допринасяше също за натуралистичните режисьорски решения. Снимахме около Лас Вегас, Ню Мексико, с неговата бандитска репутация. Преди сто години Лас Вегас е бил последната точка по пътя към Санта Фе, където можеш да си набавиш провизии, да се напиеш и да легнеш с някоя, преди да поемеш към Скалистите планини, за да умреш във върволицата от покрити каруци. Градът се славел със силните си мъже и не бил най-гостоприемното място за случайно шляещи се бели американци.

Това важеше с пълна сила за градските кръчми — местата, където мъжете носят ножове и поне половината от тях влизат в действие всяка вечер. С Томи и Чарли се влачехме по кръчми почти всяка вечер и понякога оставахме там до изгрев-слънце.

Една вечер Чарли, Томи, Брад Савидж и аз отидохме в някакъв бар да поиграем билярд — Чарли беше страхотен играч и ни показваше едно друго. Така и не разбрах как се започна, но изведнъж сякаш адът се стовари върху ни — всички започнаха да се млатят, удряха, размахваха ножове или трошаха столове в нечии глави. Всичко потъна в кръв и бира. Погледнах моите хора и си рекох „Трябва да ги измъкна оттук!“ Томи и Брад бяха още деца, на около осемнайсет, а аз — Джед, техният водач, се чувствах отговорен да ги отърва живи и здрави от опасността.

Грабнах една билярдна щека, счупих я на две и започнах да я размахвам бясно като оръжие. Нападах всеки, озовал се пред мен, и се опитвах да си пробия път към изхода. Чарли, Томи и Брад ме следваха, сипейки непрекъснати крошета, докато накрая не стигнахме входната врата, където хвърлих окървавената щека и изчезнахме. „Росомахите“ пак се отърваха от врага!

Смешното е, че с Лиса след години си купихме ранчо в същия този район. И когато споменахме за тези сбивания пред няколко местни човека, те още ги помнеха. Явно са били едни от най-големите тупаници в историята на Лас Вегас, Ню Мексико. И вероятно няма да бъдат надминати, тъй като в годините след „Червена зора“ най-долнопробните градски барове постепенно изчезнаха. Сега това е старинен, приветлив исторически град с живописно минало.

Въпреки много сериозната тема на филма, а може би точно поради това, номерата, които изпълнявахме на терена, звучаха наистина епично. „Червена зора“ беше военен филм със стотици експлозии от бомби, картечен огън, ракети и гранати и затова екипът разполагаше с всички възможни видове експлозиви. За разлика от някои режисьори, Милиъс беше луд като всички ни, затова насочвах и към него номера, както и към останалите.

Веднъж заредих тоалетната в неговата каравана с муниции М60, които са като пръчки динамит с размер 18. Набутах ги в стоманена тръба, за да насоча ударната вълна и да не се разхвърчат шрапнели на всички страни; прикрепих тръбата под тоалетната му. Когато Милиъс влезе да си върши работата, аз ги взривих — експлозията го накара да се втурне панически навън. Едва беше изрекъл думите „Суейзи, кучи сине…“ и детонирах втори рунд експлозиви — те изстреляха към небето две боклукчийски кофи и окончателно му изкараха акъла.

Друг път скрих в неговата стая устройство за изстрелване на ракета-бутилка. Събрах десетина малки ракети в пакет и ги нагласих така, че да се взривят, когато Милиъс се опита да отвори вратата на сутринта. Разбира се при отварянето й десетина малки ракети полетяха насреща му и го принудиха да се върне в стаята. Така той очакваше всеки ден нещо да го сполети, но това му харесваше.

Милиъс си падаше по експлозивите и се бе ровил в невероятни подробности, за да е сигурен, че всичко в „Червена зора“ ще бъде автентично. Още ме побиват тръпки, като се сетя за епизода, в който парашутистите се появяват от небето, падат на поляната до гимназията и откриват огън с автоматите. Всички хеликоптери, танкове, самолети и ракетни установки отговаряха на своето време, което придаде на целия филм автентичност. Като го гледа човек днес, все още може да изпита страха, ширещ се по време на Студената война.

За реалното усещане помагаше и фактът, че наистина лагерувахме на открито в една от най-студените зими през годините, когато температурите понякога падаха под минус десет. Пръстите ми мръзнеха от дългите часове на открито и до днес при студ те пулсират болезнено. Ние наистина се превърнахме в хората, които изобразявахме — оглеждахме небето за хеликоптери, деляхме на порции храната си, яздехме коне през планините. Дори се наложи да проявим героизъм, когато един ден необикновен инцидент за малко не завърши с нещастие.

Актьорите от групата на „Росомахите“ пътуваха с ван, който теглеше ремарке с коне. Планинският път беше стръмен, заледен и с урва от едната страна. Както теглехме конското ремарке нагоре по пътя, то започна да се плъзга по леда право към ръба на урвата. Спря точно пред нея. Мръднеше ли още половин или един метър напред, щеше да падне и да повлече колата и нас със себе си.

Всички във вана си бяха глътнали езика, но с Томи Хауел се задействахме.

— Минете към вратата! — креснах. — Не излизайте от колата, защото ремаркето ще полети надолу. Но стойте до вратата, готови да скочите, ако все пак колата се хързулне надолу!

Докато другите се скупчваха до вратата, с Томи излязохме, за да се оправяме с конете. Между пътя и вратата на конското ремарке имаше дупка и трябваше да накараме конете да я прескачат. Проблемът обаче бе, че конете бяха откачили от страх.

Внимателно приближихме ремаркето, отключихме вратата и изведохме животните едно по едно на пътя, подтиквайки ги да прескачат дупката. Успяхме някак си да ги изведем невредими; щом опразниха ремаркето, то олекна и ванът успя да го върне на пътя. С Томи бяхме толкова щастливи, сякаш с голи ръце сме отблъснали съветско въздушно нападение, и се поздравявахме с останалите актьори, които въздишаха с облекчение.

Харесваше ми да играя Джед Екърт и се наслаждавах на всяка минута като водач на нашата разнородна банда, макар на останалите това да им идваше малко нанагорно. Както вече споменах, от всички като че ли Дженифър Грей се впечатляваше най-силно — тя наистина се дразнеше, когато я командвах и кокореше очи в недоумение, когато между епизодите не излизах от ролята. Но в един момент към края на филма Дженифър като че ли промени отношението си към мен. Това се случи след заснемането на сцената със смъртта на нейната героиня.

Героинята на Дженифър — Тони — бива смъртно ранена след съветска въздушна атака, но Джед не иска да я остави да умре. В тази сцена аз я вдигам на коня си и се измъквам от атаката; за нея обаче е твърде късно. Тони и Джед накрая се спасяват под един бор и тя моли Джед да я довърши с пистолета. Но той не може.

Сцената е много нежна и докато галех Дженифър по косата, моментът бе наистина емоционален. С нея за първи път участвахме в значим епизод и, струва ми се, тъкмо тогава изпитах към нея топло чувство след всичките търкания помежду ни. Смешното е, че накрая повечето от този епизод беше изрязан. Но дори и малката част, останала във филма, ясно показваше, че между мен и Дженифър има химия.

 

 

„Червена зора“ излезе на екран през лятото на 1984 г., точно когато с Лиса изпълнявахме главните роли в едно много различно представление. Всъщност „Без думи“ представляваше пълна противоположност на „Червена зора“ — смразяваща драма за Студената война. Това беше съкровено, дълбоко емоционално разсъждение за балета, мечтите и какво става, когато тези мечти умрат.

Всичко започна месеци по-рано, когато с Лиса танцувахме на специално представление за актьорския ни клас. Учехме при Милтън Кацелас — легендарен преподавател по актьорско майсторство в Ел Ей. Бяхме чакали с години, докато се включим в негов курс, но си струваше. Милтън ни тласна напред и ни накара да се задълбочаваме повече от всякога.

Не бяхме единствените балетисти в класа му — всъщност, не представляваше рядкост бивши балетисти, напуснали редовната си работа на танцьори, да се насочат към актьорството. Забелязахме обаче, че тези бивши балетисти също като нас чувстват, че нищо не може да запълни празнотата, оставена от балета. С Лиса се сближихме много с един от тях, невероятно талантлив бивш балетист от трупата на Пол Тейлър на име Никълъс Гън. След занятията се размотавахме заедно, седяхме по кафенетата и говорехме за страстта и болката от балета и как мигом бихме зарязали всичко, стига да имахме шанс отново да танцуваме.

Тези разговори бяха почти безпредметни, докато не ни поканиха да танцуваме на специална сценка в актьорския клас. В него имаше и челист, който също учеше актьорско майсторство. Той искаше да изследва различните форми на изразяване посредством музиката. Помоли Никълъс, Лиса, мен и още една балерина — актриса на име Шана Рийд да изпълним балетни етюди, докато свири, а класът гледа.

С Лиса подготвихме едно па-де-дьо. Чувството, което ме завладя по време на танцуването ни на сцената, беше много по-силно от очакваното. Усетих как сърцето набъбва в гърдите ми, докато с Лиса се движехме, водени от нежните звуци на челото. Толкова отдавна не бях танцувал пред други хора и не бях изпитвал това невероятно извисяване на духа. Беше красиво и болезнено, а накрая съсипващо. Колкото и успехи да имах в актьорския свят, нищо не можеше да се сравни с чистата наслада от танца.

Изпълнението приключи, с Лиса отидохме зад сцената и аз избухнах в сълзи. Усещах се смазан от чувства — онези, които бях потиснал в себе си, при напускането на Елиът Фелд. Бях се насилил да се справя с тях, защото така трябваше. Мечтата ми бе разколебана, но не можех да позволя това да се случи и с живота ми. Плачейки зад сцената на театъра в Бевърли Хилс, осъзнах, че след напускането на балета съм оставил доста от работата върху емоциите си недовършена.

Лиса и Никълъс се чувстваха като мен, затова решихме да направим нещо по въпроса. Време бе да се заемем с изследването на всички тези емоции и наистина да им дадем израз. А Милтън Кацелас ни даде идея как да стане това. Беше започнал програма, наречена „Камелот Продакшънс“, която предлагаше свободно пространство на хора, желаещи да поставят нови пиеси. Имахме възможност да опишем тези насъбрани чувства, да съчетаем драма и балет в едно и да го представим на „Камелот“.

Лиса, Никълъс и аз се заехме веднага за работа, като предлагахме импровизирани идеи и сцени. Лиса записваше всичките ни хрумвания и ги оформяше, а ние работехме над преходите между диалозите и балета. Искахме танцът да казва колкото диалога и монолозите, което накрая доведе до заглавието: „Без думи“.

Ядрото се състоеше от три монолога, по един от Лиса, Никълъс и мен. Желаехме да дадем израз на най-съкровените си мисли и чувства за балета, превръщайки представлението в нещо изключително лично. Когато решихме да направим тези монолози, Лиса се прибра вкъщи и трескаво се зае с писане. Беше толкова решителна и концентрирана, че написа всичко само за една нощ и после направи музикалното му оформление. На следващия ден, когато прочете завършения си, прекрасен монолог на мен и Никълъс, ние само се спогледахме. Никълъс каза:

— Тя определено е вдигнала летвата доста високо.

За мен реализирането на „Без думи“ беше както плашещо, така и вдъхновяващо начинание. Една от най-важните теми в моя живот е как да откривам нова мечта, когато старата умре. Твърде много хора стават жертва на разочарованието, след като не са осъществили мечтите си, а аз винаги съм се старал да не бъда сред тях. Сега обаче се ровех в това отминало разочарование — потъвах в него и го изследвах. Резултатът бе отприщване на огромно количество емоции. Катарзис.

През лятото на 1984 г. изнесохме три предпремиерни представления на „Без думи“, после преработихме постановката и през есента я играхме в продължение на месец на сцената на театъра в Бевърли Хилс. Всички представления се разпродадоха и публиката напускаше залата със сълзи в очите. В една-единствена вечер дойдоха да ни гледат звезди от „Кой, кой е“, в това число Лайза Минели, Дрю Баримор и Мелиса Гилбърт. Появи се и Джийн Кели — на него особено му хареса Лиса, която, както призна, намерил за „много привлекателна“. Той и Лайза настояваха да представим „Без думи“ в Ню Йорк или да го заснемем на филм, а Джийн ме убеждаваше да се заема и с други музикални проекти. Като се изключи Грегъри Хайнс, не бяха много мъжете актьори, които можеха да пеят, да танцуват и да играят.

Когато всичко приключи, получихме шест награди на театралната критика на Ел Ей, в това число за най-добра пиеса, най-добра режисура, най-добра актриса — за Лиса и най-добър актьор — за мен. Като артистичен проект изживяването бе невероятно удовлетворяващо. Но не това му беше най-хубавото.

Най-хубавото се съдържаше в реакцията, която получихме и продължихме да получаваме дори години по-късно от хора, гледали спектакъла. Години наред спираха Лиса или мен и ни казваха: „Гледах «Без думи» и много се развълнувах“. Разказваха ни какви мечти са имали и колко потиснати са били, преди да дойдат на нашата пиеса. Всъщност хората решаваха да се върнат и да следват своето призвание, окуражени от видяното на сцената.

„Без думи“ докосна дълбоко скритата емоционална струна на много хора, а при Лиса и мен затвори старите рани. От всичко, което сме предприемали, и двамата помним „Без думи“ като един от артистичните моменти, с които особено се гордеем.

 

 

На премиерата на „Без думи“ с Лиса вече бяхме заедно от десет години. През това време преживяхме доста: преждевременния финал на балетните ни кариери, преместването на другия край на страната, разоряване, смъртта на баща ми, моето залитане към алкохола. Но през цялото време продължих да чувствам вълшебството помежду ни, което се потвърди и от емоционалната ни съвместна работа над „Без думи“.

През десетилетието, когато бяхме заедно, видях как Лиса се превърна от наивно осемнайсетгодишно момиче в самоуверена жена. Тя не се страхуваше и смело се впускаше в нещата, с които се залавяхме — от дърводелство през актьорство, та чак до писането на пиеса. Дори в най-трудните моменти Лиса не изгуби чувството си за хумор. Колкото по-дълго бяхме заедно, толкова по-щастлив се чувствах, че се бяхме намерили. И дори започнах да вярвам, че тя също иска да е с мен.

Една от причините да си подхождаме толкова добре беше, че имахме много общи интереси. И двамата обичахме балета, актьорската игра, пътешествията, живота сред природата. Имахме и слабост към конете и дори споделяхме общата мечта някой ден да си имаме. Но когато предприехме първата стъпка към осъществяването й, се получи нещо като смешна грешка.

Докато бяхме на терена на „Червена зора“, с Лиса се влюбихме в един участващ в снимките кон, на име Фанси. Когато филмът отиваше към края си, попитах коняря дали не би ни продал Фанси. Все още живеехме в апартамент, затова не можехме да го държим при нас, но си правехме сметка да го държим в конната база на Ел Ей. Фанси беше великолепен, параден кон „Морган“ с висока стъпка, с толкова вирната глава, че да седиш на гърба му беше като да яздиш морско конче.

Предложих на коняря 150 долара, надявайки се това да е достатъчно. За мое облекчение той се съгласи. Изведе Фанси от едно ремарке, подаде ми въжето и каза: „Твой е!“.

Току-що си бях купил кон! Какво щях да правя сега с него? Хванах въжето и тръгнах да водя Фанси. Точно в този миг наблизо минаваше един от старите ратаи на ранчото.

— Това е моят нов кон! — похвалих му се с широка усмивка на лицето.

— Този кон е куц — отвърна ми ратаят. Той посочи краката на Фанси и трябваше да призная нещо, което бях забелязал по-рано, но се опитвах да игнорирам. Фанси леко накуцваше със задния ляв крак. Бяхме купили куц кон, с подути сухожилия, но въпреки това го обичах — бяхме преживели заедно мразовитата зима. Но за нас Фанси си оставаше страхотен първи кон.

Като син на каубой бях израснал с коне и съм ги обичал през целия си живот. Семейството ни нямаше много пари, но в Тексас конете бяха евтини, затова държахме няколко в стари конюшни близо до нашата къща. На нещо като бартерни начала собствениците на конюшните приемаха в тях конете ни, а ние полагахме труд — затова още от малък се научих да изривам фъшкии и да се грижа за животните. И понеже тези ограждения бяха паянтови, трябваше особено да се внимава за трески и наранявания на копитата им.

В моето детство веднъж имахме дори арабска кобила. Не беше особено добре гледана, но бе арабска и се погрижихме да роди жребче, което нарекохме Принцеса Зубидия от Дамаск. Казвахме й Зуби. Обичах тази кобила повече от всичко и я яздех при всяка възможност. Научих ездата от майстор — от моя баща.

Той беше направо красив на седлото. Нещо като Джон Уейн… Яздел от мига на прохождането си и в рода му всички били каубои. Баща му — моят дядо — бил управител на ранчото „Кинг“ в Тексас, което със своите 825 000 акра било голямо колкото Род Айланд и едно от най-крупните в света. Застреляли го конекрадци, преди да се роди баща ми, и според семейните разкази убийците седнали и пушили от неговите цигари, докато чакали да умре.

След това баба ми се омъжила отново и вторият ми дядо пак бил каубой от Тексас. Докато растях, през лятото отивах там и работех с него в ранчото. Казваше се Кап, но ние, децата, го наричахме Пи-По, име, което той мразеше. По-късно, като ходехме заедно да пийнем, той казваше:

— Малък Бъди, в този бар ми викай Кап, не ме наричай с онази гадост Пи-По!

Обичах го безумно, но, разбира се, му виках Пи-По, за да го ядосам.

Това бяха хората, които предадоха на баща ми, а и на мен, уменията на каубоя. Въпреки че се преместих в Ню Йорк и Ел Ей, въпреки че станах балетист и актьор, винаги си останах с каубойска кръв. С баща ми си говорехме някой ден заедно да имаме ранчо с табун коне и големи открити пространства. Той умря, преди да успея да осъществя мечтата му, но аз я поддържах жива и се зарекох в негова чест, сдобием ли се с пари, с Лиса да си купим красиво ранчо.

В края на 1984 г., пет години след преместването ни в Лос Анджелис, най-после получих ролята, която щеше да ми позволи да купя малко ранчо и да се върна към каубойския живот. По ирония на съдбата щях да играя мъж, прекарал голяма част от живота си на кон.