Патрик Суейзи, Лиса Нийми
Моят танц с живота (7)

Глава 6

„Ренегатите“ бе нова версия на „Отрядът на Мод“ — новаторски сериал за ченгета, който вървеше между 1968 и 1973 г. Аз играх Бандита, сипещ грубости и водач на шайка улични гангстери, въпреки че в тесните си кожени панталони и фланели без ръкави повече приличах на модел, а не на престъпник. Снимачният период определено мина много забавно, а и се чувствах доволен, че имам постоянна работа в телевизията. Но все още исках роли, които да разширят актьорското ми амплоа.

Като цяло обаче нещата вървяха добре. Печелех прилични пари и с Лиса ходехме на уроци по актьорско майсторство при уважавания учител Милтън Кацелас. Харесвахме апартамента си на авеню „Ла Джола“ и кръгът от приятели постепенно нарастваше. Близо три години от преместването ни в Ел Ей най-после имахме чувството, че се адаптираме. Дори планирахме да пренесем и останалите си вещи от Ню Йорк.

Но един ден, когато се върнах от снимки, всичко се срути.

Спрях на нашата алея и влязох в големия гараж, превърнат в дърводелска работилница. Тъкмо взех да се занимавам с един проект, над който работехме, когато усетих, че Лиса пристъпва зад гърба ми. И до днес не мога да кажа как стана, но на мига разбрах, че нещо не е наред. Лиса сложи ръка на рамото ми и прошепна:

— Бъди, можеш ли да дойдеш вкъщи? Трябва да ти кажа нещо.

Обърнах се.

— Какво има? Казвай веднага! — Видях, че беше плакала, и почувствах как кръвта се дръпна от лицето ми.

— Майка ти се обади — тихо каза тя. — Баща ти е получил сърдечен удар. Починал е.

Коленете ми омекнаха и се свлякох на пода. Щом думите излязоха от устата на Лиса, аз се разплаках, захълцах както никога преди. Гадеше ми се, сякаш бях получил юмрук в стомаха. Не знам колко дълго бях останал на пода, но имах чувството, че никога няма да стана отново.

— Разхождал кучетата зад къщата — промълви Лиса, галейки ме по гърба. — Умрял мигновено. Не е имало болка. — Това щеше да е слаба утеха по-късно, но още не бях готов да съм благодарен за каквото и да било. Просто не вярвах, че баща ми си е отишъл.

Докато растях, моят баща, нежният каубой, бе източникът ми на безусловна любов, твърдата ръка на кормилото. Майка ни ни обичаше със силна, горда и взискателна обич, докато баща ни — без въпроси и квалификации. Големият Бъди ме научи какво значи да си мъж и ми показа, че истинският мъж може да бъде суров и нежен едновременно. Докато растях, неговият пример ми влияеше силно и затова го обичах още повече.

Роден и израснал в Уичита Фолс, в тясната част на щата Тексас, моят баща бе живял в малко истинско ранчо. Там беше научил всичко, което правят каубоите — да лекува и развъжда говеда, да поправя огради, да язди и да се грижи за коне. Той беше каубой в кръвта си, а не просто за показ. И макар животът му да не е бил лесен и никога, докато е израствал, да не са имали излишни пари, бе вечно усмихнат и пазеше добра дума за всекиго. Всички обичаха Бъди Суейзи.

И на двамата много ни харесваше да сме на открито и донякъде се утешавах, че беше починал навън, със своите кучета, сред красотата на природата. Ходехме заедно из диви места с нищожни припаси, като преживявахме благодарение на знанията му за живот сред природата. Много ценях онези дни, прекарани с него, когато изследвах природата и научавах основни човешки умения: как да съществуваш в естествена среда. Винаги съм се гордял с наученото и когато отново съм сред природата, и живея с това, което тя може да ми даде, или когато просто се наслаждавам на гледки и мириси, си мисля за него.

Баща ми беше опора в живота, а смъртта му имаше точно обратния ефект върху мен. Изведнъж всичко се обърка и болката ми беше бездънна. Никога не съм си падал по пиенето, но едно от първите неща след смъртта му бе да купя каса от неговата любима бира „Будвайзер“. Мразех вкуса й, но отварях кутия след кутия, в опит да се напия. Независимо от погълнатото количество обаче не можех да почувствам нищо. И продължавах да пия.

Смъртта на баща ми се оказа пагубна по много причини. Първо, тя за малко не уби майка ми, която го обичаше и разчиташе на него през всичките тези години. Тя се чувстваше съкрушена, изпитваше гняв и самота без мъжа, който винаги е бил до нея, за да я подкрепя. Майка ми е силна жена, но чувствата й също са силни. И тази загуба я докара почти до ръба от скръб. Братята и сестрите ми също се чувстваха съсипани, особено Дони и Шон. Да изгубиш родител е тежко. Но да изгубиш баща, въплъщавал представата ти за мъжественост, е наистина смазващо.

За мен смъртта на баща ми означаваше промяна на моята лична идентичност. Цял живот той беше Големият Бъди, а аз — Малкия. Сега, след като вече го нямаше, трябваше аз да бъда Големия Бъди — най-голямото момче в семейството; трябваше да порасна и да бъда мъж. Това означаваше ново ниво на отговорности, които не търпяха отлагане. Наложи се с Лиса да организираме погребението му и да се погрижим за всички подробности. Това бе достатъчно трудно — един наистина ужасен момент, който ми показваше колко силен трябва да бъда.

Случи се точно преди погребението — на поклонението в погребалния дом. Отидох там преди останалите от семейството, за да проверя дали от агенцията са приготвили тялото и наред ли е всичко. Но когато погледнах в ковчега, онемях. Мъжът там изобщо не приличаше на баща ми — бяха сложили прекалено много руж върху иначе бледото му лице, а вълнистата коса стоеше пригладена и твърда. „Прилича на клоун“, помислих си, а в гърдите ми се надигна гняв. Знаех, че ако майка ми го види такъв, това ще я убие.

— Върнете го отзад — казах на погребалния агент с мрачен глас. — Сам ще го гримирам.

В задната стая на този погребален дом леко избърсах лицето на баща си — по моето се стичаха сълзи. Неистово исках да направя мъртвеца такъв, че да заприлича отново на баща ми, но не се получаваше; най-накрая, след няколко проби, улучих правилния грим и успях да наглася косата му както я беше носил винаги. Когато свърших, избърсах сълзите от очите си и отново го върнах за поклонението. По-трудно нещо не съм правил през живота си.

Погребахме баща ми в прост дървен ковчег, а не в специален, херметически затворен, просто защото бе редно да оставим природата да следва своя път — прах при праха. Не си спомням много от ритуала, но помня, че исках да издълбая инициалите му върху ковчега точно преди да го пуснат в гроба. Не го направих и съжалявах за това. Той винаги носеше в себе си джобно ножче „Олд Таймър“, каквото имах и аз — част от нашата идентичност на мъже от фамилията Суейзи. Но когато настъпи онзи последен миг, аз просто гледах как спускат ковчега, после хвърлихме по шепа пръст над него и баща ми вече го нямаше.

 

 

В месеците след смъртта му започнах да пия, както никога дотогава. Опитвах се да се напия, но никога не стигах дотам. Кой знае защо ми се струваше, че почитам баща си като правя нещо, което той обичаше — да пие бира. Като много мъже от неговото време в Тексас баща ми пиеше много, може би твърде много. Струва ми се, че се опитвах да видя доколко мога да бъда като него.

Типично за Суейзиевци е, че никога не правят нещата половинчато. Лиса се притесняваше от моето пиене, но аз не исках да спра. Късно вечер сядах в колата и карах до „Мълхоланд драйв“ — криволичещия, стръмен път през „Холивуд Хилс“, където отиваха да се надбягват запалени автомобилисти. Слагах каса бира на седалката до мен и тръгвах, като се състезавах с всеки или всички, дошли да шофират самоубийствено по „Мълхоланд“. Никога не направих катастрофа, може би защото никога не се чувствах толкова пиян, колкото вероятно бях. Но все пак тези изпълнения не бяха нито безопасни, нито разумни и Лиса, естествено, се тревожеше за мен.

Никога не съм пил заради самото пиене; пиенето ми винаги е било реакция на някаква изживявана от мен емоционална трудност — симптом за проблем, а не проблем сам по себе си. Но то определено водеше до проблеми между нас с Лиса, тъй като тя все повече се безпокоеше за моето поведение. Умоляваше ме да престана, но аз изпитвах дълбока, неустоима нужда да мина през това, което правех. Всеки път, щом в съзнанието ми се появеше спомен за баща ми, там се отваряше отново прясна рана. Неговата смърт напълно ме извади от равновесие и не знаех как да се справя с това.

Цялата ми неувереност, изпитвана през годините, се стовари върху ми. Все още се опитвах да открия своята идентичност. Кой бях аз? Не бях ли просто тийнейджърски идол, мускулест красавец, когото никога не са приемали сериозно като актьор? И защо беше цялото ми обучение? Докато баща ми бе жив, ме крепеше неговата безусловна обич. Мисля, че дори не си бях давал сметка колко много съм разчитал на нея. А сега чувствах огромната празнота от нейното отсъствие. И изпитвах гняв, сякаш ме беше зарязал.

Лиса също ме обичаше безусловно, но не си позволявах да повярвам в това. Все още чувствах горчивина от първата й реакция, когато я помолих да се омъжи за мен. Връзката ни винаги е била страстна както в положителен, така и в отрицателен смисъл — любовта ни един към друг бе невероятно силна, но такива бяха и споровете ни. Това се оказа първият истински труден период в нашия брак и той ни плашеше.

Знаех много добре какво се е случило с множество творчески личности — Джеймс Дийн, Джанис Джоплин, Фреди Принц, Джим Морисън, Джими Хендрикс — били са погълнати от своите амбиции и унищожени от направения от тях избор. Бях запознат с примерите им, за да се опазя и да не тръгна надолу по същия път. Но както скоро открих, онова, на което се съпротивляваш, упорства. Пиех много, за да докажа, че не бива да пия много — цикъл, който не знаех как да спра.

Затова направих единственото, което знаех: потопих се в работата си. На погребението на баща си се бях зарекъл да живея така, че той да се гордее с мен. Мигът, когато той ме погледна, горд в моята нова делориан, се беше запечатал завинаги в паметта ми и исках да продължа да живея така, сякаш баща ми ме гледа. Оттогава се опитвам да правя точно това.

След като станах актьор, осъзнах, че животът ми се развива по определен шаблон. В гимназията тренирах, за да стана най-добрият футболист и щом стигнах върха, спечелвайки две футболни стипендии, спрях да играя. Тогава се обърнах към гимнастиката и се случи същото: готвех се за Младежката олимпиада, бях на върха на уменията си, след което престанах да се състезавам. При Елиът Фелд получих шанса да танцувам на върха на балетния свят в партньорство с легендарния Михаил Баришников. И когато стигнах дотам, напуснах.

Във всичките тези случаи решението ми да напусна се дължеше отчасти на травма. Но разбрах също, че се страхувам, достигайки до тези висоти, да не би след тях да последва разочарование. Участваш в Олимпиада, а после какво? Ще сложат лицето ти върху кутия за мюсли, така ли? Танцуваш с Баришников, а после какво? Винаги съм имал нужда от цел, която да ме тласка напред. И съм се страхувал какво ще стане с мен, ако стигна върха на дадена професия и няма накъде повече да вървя.

Но при актьорството беше различно. За първи път се хвърлях в нещо, което не може да бъде овладяно до съвършенство. То не е като спорта — не печелиш световен шампионат, след което се пенсионираш. Независимо колко велик актьор си, винаги можеш да бъдеш по-добър. Всяка роля е различна и спиралата на усъвършенстването е безкрайна. Бях щастлив да открия нещо, което никога нямаше да спре да ме предизвиква, нито щеше да се принизи до средство за съществуване.

Скоро след като умря баща ми, щях да получа шанса да разширя още повече актьорските си способности, като работя с един от най-великите филмови режисьори: с Франсис Форд Копола.

 

 

Кастингът за „Аутсайдерите“ не беше като кастингите, в които бях участвал дотогава. Изграден върху бестселъра на С. Е. Хинтън, „Аутсайдерите“ се фокусираше върху група „брилянтинови момчета“ — банда буйни гимназисти, опитващи се да намерят своя път в живота. През целия филм тези момчета се сблъскват с децата на хора от висшето общество. Една типична история на съзряването, с много тестостерон и насилие и Франсис искаше да намери млади актьори, които да се превъплътят изцяло в героите.

Кулминационният епизод на филма представлява огромен бой или „варгал“ между тези две групи. И тъй, за кастинга Франсис покани десетки млади актьори, които да изпълнят импровизиран бой във филмово студио. Обикновено при кастингите човек е сам с кастинг директора, режисьора и евентуално още няколко души. Прослушването на огромната група талантливи млади актьори събуждаше у тях състезателния огън. И понеже Франсис беше легенда — вече имаше зад гърба си „Кръстникът“, „Кръстникът II“, а също и „Апокалипсис сега“, всички горяха от амбицията да го смаят.

В неговата лудост имаше система, защото накрая получи невероятен състав от обещаващи млади актьори. Мат Дилън, Си Томас Хауел, Роб Лоу, Емилио Естевес и Ралф Мачио играеха брилянтиновите момчета, както и младият Том Круз в едва третата си кинороля. Мат Дилън вече беше изгряваща звезда, след водещи роли в „Миличките“, „Моят бодигард“ и „Тес“, но ние, другите, едва започвахме. И кипяхме от желание да оставим следа.

Изживявахме ролите си, като се превъплъщавахме в своите герои почти през цялото време. Самите станахме нещо като банда, движехме се заедно, пушехме цигари, излизахме да пием и просто да куфеем. Това бяха луди дни из холивудските заведения, подгрявани с дрога, алкохол и тестостерон, въпреки че любимата дрога на брилянтинените беше бирата. А и Франсис леко пришпорваше нещата със стила си на режисиране — целеше да извади от актьора възможно най-реалистични емоции.

Франсис държеше много на инстинкта и гоненето на съвършенство. Той бе един от най-взискателните режисьори, с които някога съм работил, и не се спираше пред нищо, за да получи желаното изпълнение. Копола разговаряше с теб, „изповядваше те“ и достигаше до най-дълбоките ти, скрити тайни. После на снимачната площадка ги съобщаваше по високоговорителя, за да ги чуят всички. Така получаваше желания ефект — кръвта ми кипваше, щом чуех гласа му по говорителя, но това бе жесток начин да изтръгваш емоционално изпълнение.

С Франсис се спречкахме, когато за няколко епизода го попитах за ъгъла, под който работи камерата. Интересувах се от изкуството на правенето на филми и нали работех с истински майстор, реших, че моментът да задам въпроси и да понауча кое как става е подходящ. Но когато го попитах защо избира да снима по определения от него начин, той не ме разбра правилно.

— А, не е тайна, че всички балетисти държат да се гледат в огледалото — отвърна ми.

Това беше истинска обида, още повече че идваше от легендарен режисьор. Не се интересувах как изглежда лицето ми на екрана — просто исках да играя колкото може по-добре. И ако той не вярваше, че е така, защо ме беше избрал? Коментарът на Франсис наистина ме ядоса, но не можех да направя нищо, освен да му покажа колко упорито ще работя над ролята си. Вероятно бе целял точно това.

Въпреки всичко казано, обичах Франсис и бях готов да работя с него, над каквото и да е. Той измъкна от нас изпълнения, които не сме допускали за възможни. На снимачната площадка можеше да се прави всичко — сякаш ни бе дал пълна свобода да създадем тези невероятни характери и да поживеем в тяхната кожа. Кулминацията беше финалният „въргал“ между брилянтинените и синчетата — там ние не просто изиграхме голям гангстерски тупаник. Просто наистина стана уличен мариз — раздаваха се крошета, течеше кръв и момчетата се млатеха здравата.

Франсис докара група местни младежи и един ден, когато валеше дъжд като из ведро, ни събра всички на голям кален терен, за да импровизираме сбиване. Той ни насъска и ни каза да го правим колкото е възможно по-реалистично и силово и когато ни даде зелена светлина, всички откачиха. Момчетата се биеха, удряха се с юмруци, ритаха се и се бореха в калта. Насред боя един младеж се втурна към мен с див поглед в очите. Идваше, за да ме тръшне на земята и единственият начин да се опазя от контузия беше като го контузя аз. Праснах го силно в лицето и той падна в несвяст.

За въргала имаше планирана хореография, като всеки трябваше да се бие с определен човек, но накрая всеки налиташе на всекиго. Най-интересното обаче бе, че ние, брилянтинените, се събрахме на едно място и си пазехме гърбовете, сякаш това наистина беше уличен бой. Събуди се инстинктът ни за оцеляване и се бихме с някаква първична животинска ярост. Получи се великолепен, смел филмов епизод, в края на който се чувствахме свързани като в истинска банда.

Том Круз имаше най-малката роля, но се стараеше повече от всички други. Дори тогава, само двайсетгодишен и с много малко опит зад гърба си, той бе запален като всички останали. Когато брилянтинените тръгват за въргала, героят на Том от вълнение прави задно салто, оттласквайки се от една кола. Аз го научих на този номер и всъщност с Лиса показахме на останалите от бандата няколко гимнастически изпълнения, които да приложат в боя. Във филма бях големият брат, по същия начин се чувствах и сред екипа.

Също така научих Емилио, Томи, Ралф и Роб как да скачат на товарни влакове в движение. Като дете често го правех, за да стигна до Галвестън и да карам там сърф. Има една тънкост в тази работа: трябва да си избереш място, където влакът намалява, например товарителница или жилищен район, а после да пресметнеш скока, така че да влезеш в отворената врата, а не под колелата. Прекарвахме доста време заедно, играехме билярд или просто се мотаехме, най-често, без да излизаме от образа си.

Страхотно удоволствие беше работата с всички тези хора, а особено се сближих с Томи Хауел. Запознахме се на снимките на „Градски каубой“, където баща му бе каскадьор, а и двамата обичахме каубойския живот. Томи беше истински каубой — обичаше конете и дори имаше спечелен шампионат по родео за младежи. С него останахме близки и след „Аутсайдерите“. Всъщност в последвалата година и половина играхме заедно в още два филма: „Грандвю, САЩ“ и „Червена зора“. Когато „Аутсайдерите“ излезе на екран, на афишите и рекламните материали всичките брилянтинени позираха в дънки и кожа, с нафукано изражение и пригладени назад коси. Заради филма се радвахме на голямо внимание, в това число последва неизбежното разпространение на картички с наши снимки от списанията „Тийн Бийт“ и „Тайгър Бийт“. Том Круз не искаше да участва в тези фотосесии, защото се притесняваше от зъбите си и смяташе, че не изглежда достатъчно добре. Но го впрегнаха, също както нас, и той много скоро стана най-голямата кинозвезда сред всички ни.

Винаги съм обичал в актьорската професия възможността да се пътува по цял свят. По причини, свързани с работата ни, с Лиса имахме щастието да пътуваме до толкова отдалечени места, като Индия, Намибия, Хонконг, Русия и Южна Африка, както и до красиви местности из цяла Америка. Веднага след „Аутсайдерите“ се наложи да пътуваме до първото екзотично място — Тайланд — за филма от 1984 г. „Необикновена храброст“. Смених самолетния билет за първа класа срещу две места във втора, за да може Лиса да ме придружи в Банкок.

С Джийн Хекман и Робърт Стак в главните роли, „Необикновена храброст“ беше филм за група ветерани от Виетнам, които се връщат в Югоизточна Азия, за да спасят приятел, пленен по време на войната. Вълнувах се, че ще работя с Джийн Хекман — голяма звезда, благодарение на ролите си в наистина различни филми, като „Разговорът“, „Приключението на Посейдон“, „Френска връзка“, „Бони и Клайд“ и т.н. Получаването на тази роля бе поредната стъпка в правилната посока и засилваше инерцията, която кариерата ми започваше да набира.

Да бъда избран редом с Джийн за мен бе голям поврат. На снимачната площадка той ме взе под своето крило — беше непогрешимо професионален и много щедър по отношение на своето време и опит. Даде ми много важен урок за актьорската професия: „Ти не си тук заради себе си. Тук си само, за да служиш“. Това съвпадаше напълно с наученото от мен от будизма — че ще станеш голям майстор, само като се научиш да служиш. Джийн се отдаваше изцяло на своите филми — дори ако другият актьор се нуждаеше от двайсет дубъла, за да стане епизодът, Джийн стоеше на линия и произнасяше своите реплики с неизменна енергия и отдаденост. Всеки път. Да го наблюдаваш как работи беше магия.

Междувременно моята роля изискваше колкото актьорски умения, толкова и бойни качества. Играех нахакан млад войник от специалните части, извикан да обучава виетнамските ветерани. На снимачната площадка взимах уроци от бивши бойци от специалните части, учех техники за ръкопашен бой от най-добрите в света. Освен пътуванията, това също е от нещата, които много ми харесват в моята професия — шансът да натрупвам нови умения от най-добрите в съответните области. Докато снимах, имах щастието да усвоявам бойни изкуства, кикбокс, сърф, скокове от самолет и много други. Сякаш ме тренираха индивидуално, за да се превърна в Док Савидж, героя от моето детство.

В един от епизодите на „Необикновена храброст“ се бия с герой, игран от Рандал „Текс“ Коб — бивш боксьор, станал актьор, който предишната година се беше боксирал петнайсет рунда с шампиона в тежка категория Лари Холмс. Във филма неговият герой Сейлър бе луд, но не по-луд от самия Текс — класически скандалджия от бар, огромен мъж с месест, сплескан нос, вероятно с извадена кост, за да може да понася повече крошета. Ударите, които Текс бе изтърпял в мача от Холмс, били толкова жестоки, че Хауард Косел се отказал да реферира боксови мачове в знак на протест, задето срещата не била прекратена по-рано.

Когато с Текс влязохме в реката за епизода с голямата битка, той наистина се боксираше — удряше горната част на тялото ми в изтощителна поредица от дубли. Човекът бе професионален боксьор и ударите му бяха солидни. Не исках да заприличам на лигльо, но накрая трябваше да се обадя.

— Текс — рекох, — знам, че в този епизод от теб се иска да ми сриташ задника, но трябва малко да успокоиш топката.

— Какво има, Малък Бъди? — отвърна той. — Не издържаш ли? Много ли ти идва?

Харесвах Текс, но надменността в погледа и присмехът в очите му ми дойдоха в повече. И когато отново започна да ме налага, като накрая ме нокаутира в реката, аз откачих.

Текс ме бе ударил толкова силно, че се завъртях и паднах на колене в реката. Бавно се надигнах и без да го поглеждам, пристъпих крачка назад, затичах се и го цапардосах право в лицето — по-силно, отколкото съм удрял, когото и да било през живота си. Главата му се килна назад, а когато отново се изправи, видях познатата широка усмивка. После се разсмя.

— Само толкова ли можеш, Малък Бъди? — ухили се Текс.

Гледах го и не вярвах на очите си. Бях го измлатил с все сили, а той дори не усети удара.

Сякаш нищо не можеше да го уязви. Вследствие на това той си мислеше, че и другите са неуязвими. Веднъж беше взел калашников, зареден с халосни патрони, но вместо да се държи според правилата за безопасност, насочи автомата право към слабините ми и натисна спусъка. Докато маниакално се кикотеше, от цевта излетяха куршуми, които подпалиха панталона ми и за малко не ме направи евнух.

Но колкото и да беше откачен Текс, накрая станахме добри приятели. Никой не искаше да дели с него гримьорна, защото бе доста смахнат, а аз се съгласих за известно време, докато неговото куфеене почна да ми идва в повече и си опънах палатка наблизо. Текс обичаше квартала на червените фенери в Банкок — Патпонг, и прекарваше много вечери там — също като доста от момчетата от екипа и актьорския състав; по-късно се наложи някои да лекуват гонорея. Само един човек реши да остане там след свършването на филма — Текс. Той осребри самолетния си билет за връщане и когато го видяхме за последен път, тръгваше обратно за Патпонг. Всъщност го срещнахме още няколко пъти през годините, но на въпроса ми как накрая се е измъкнал от Тайланд, само каза: „Малък Бъди, не ти трябва да знаеш“.

„Необикновена храброст“ за жанра си беше хубав филм. Но все още исках да намеря роли, които да разширят актьорските ми умения. В „Ренегатите“, „Аутсайдерите“ и „Необикновена храброст“ играех яки млади мъже, които знаят как да се бият. Героите се различаваха по много неща, но само до известна степен. Започна да ми омръзва да се превъплъщавам в по-млади от мен — отдаваше ми се с лекота да сваля от възрастта си пет до десет години и затова получавах такива роли.

Но след „Необикновена храброст“ в „Грандвю, САЩ“ получих ролята на Ърни „Слам“ Уебстър, участник в автокаскадни шоута, замесен в любовен триъгълник. Слам Уебстър имаше нещо диво и детско, но бе по-голям от другите ми герои, така че за първи път получих роля на зрял човек, а не на младеж. Томи Хауел играеше Тим Пиърсън, съперника за ръката на Мишел „Майк“ Коуди, изпълнявана от Джейми Лий Къртис.

Лиса също работеше там като автор на хореографията на един танц мечта — за първи път с нея работихме в един и същи филм. Бях много щастлив, че е с мен, защото в града, в който снимахме — Понтиак, Илиной — живееха само около десет хиляди души и нямаше кой знае какво да се прави. Всъщност Понтиак беше известен най-вече със своя затвор, в който повечето от жителите на града или работеха, или излежаваха присъди. Може би единственото горе-долу интересно място представляваше хотел „Кортярд“, където бяха отседнали екипът и останалите участници във филма. Наричахме го „Вила Горила“.

Освен че пиехме във „Вила Горила“, в Понтиак нямаше какво да се прави, затова „Грандвю“ постави началото на една моя традиция — да скроявам разни номера на екипа. Вярно, че за първи път имах роля на зрял човек, но извън обсега на камерата погаждах номера като някакво голямо дете. Точно с един такъв трик си спечелих „любовта“ на режисьора Рандал Клайзър.

Една вечер Лиса, Томи Хауел и аз бяхме поканени в къщата, където беше отседнал Рандал по време на снимките. След като си тръгнахме, ни хрумна гениалната идея да се върнем да надзърнем, защото мислехме, че може би става нещо интересно между него и Джейми Лий Къртис. Дори не помня какво сме предполагали, но скучаехме и вероятно бяхме пийнали, затова тръгнахме обратно към Рандал.

Лиса остана в колата, докато с Томи намерихме отворена врата и се промъкнахме на горния етаж. Джейми Лий липсваше, но дочухме Рандал да интимничи с някой друг, затова се обърнахме и се оттеглихме с подвити опашки. Рандал сигурно беше чул и разбрал кой е, защото на следващия ден на снимачната площадка се държа много хладно с мен. Лиса се притесни и макар Рандал да не й се сърдеше, по-късно не пропусна да спомене, че именно тя била карала „колата на бегълците“.

Този номер обаче бледнее в сравнение с номерата, които погодих по време на следващия си филм — „Червена зора“. Всъщност всичко в него имаше страхотен мащаб — екстремните репетиции, противоречивият сюжет, бясната динамика на кадрите и враждата между мен и една млада актриса — по-късно с нея щяхме да танцуваме заедно във филма, който изстреля и двама ни сред звездите.