Патрик Суейзи, Лиса Нийми
Моят танц с живота (4)

Глава 3

Първото ми жилище в Ню Йорк се намираше на Седемнайсета улица Запад, номер 45. За разлика от днешния чист, модерен квартал, през седемдесетте покрайнините изглеждаха доста неугледни. Моята улица беше прилична и достъпна за джоба ми; имаше предимството да е близо до Сентръл парк. Самият апартамент обаче не се оказа приятен колкото околността.

Щях да съжителствам в приземен апартамент с колега балетист от „Харкнес“ и щом слязох под нивото на тротоара, разбрах, че долу никак няма да е добре. Липсата на естествена светлина потискаше достатъчно, но това беше нищо в сравнение със следите от плъхове, миризмата на мухъл и петната от влага по стените. Вярно, семейството ми не живееше в имение в Хюстън, но не можех да повярвам, че от сега нататък ще наричам подобно място свой дом. Това беше бордей. Със стипендията от четирийсет и пет долара седмично обаче можех да си позволя само толкова, дори ако доработвах през свободното си време.

Боях се до смърт как ще понесе коляното ми „Харкнес“. Част от мен знаеше, че приемането на стипендията си е чиста лудост, но нямаше да позволя на тази мисъл да ме спре. Бях постигнал огромен напредък в живота, разчитах на непобедимата си младост. Независимо дали наистина бях непобедим или не, действах като такъв и до известна степен вярвах, че съм. Сега нямаше да е по-различно — просто щях да танцувам, да страдам и да стискам зъби, когато ме боли. Направех ли скок от ученик до член на трупата, болките щяха да си струват.

Като добавка към опасенията за коляното, трябваше да треперя и заради отвратителния режим. Освен физическото натоварване от поне шест часа балет на ден, рискът от усукване и извиване на ставите и изтощението до краен предел, в „Харкнес“ подлагаха някои от танцьорите на специална диета с цел изгарянето на всички излишни телесни тлъстини. Диетата позволяваше да се консумират само петстотин калории на ден — главно салати и няколко хапки пуешко, плюс витаминни инжекции.

Но това не беше всичко. Лекарите в школата използваха и инжекция, за която се предполагаше, че съдържа екстракт от урина на бременна жена. Твърдеше се, че той подтиква тялото да топи мастните тъкани; затова дори курсистите, които почти нямаха телесни мазнини, сваляха килограми, тъй като изгаряха и най-малките запаси в мускулите им. Аз винаги съм бил слаб, защото непрекъснато тренирах, но ръцете и раменете ми бяха едри — в сравнение с останалите балетисти приличах на Годзила. От режима на „Харкнес“ обаче тялото ми се промени. Свалих осем килограма и добих източената фигура на балетист.

На жените в школата им беше по-трудно. До този момент още никой не бе писал разобличителна книга като „Танц върху гроба ми“, както Гелси Къркланд през 1996 г., където подробно се описва тъмната страна на професионалния балет. Гелси танцуваше в Нюйоркския балет и в Американския балетен театър по същото време, когато аз бях в „Харкнес“ и често сме си партнирали в часовете по класически балет. Историите, които описва — неистовите хранителни проблеми, използването на наркотици и емоционалните травми, причинявани на балетистите, напълно отговарят на видяното от мен през онези години.

Женските тела наистина не би трябвало да изглеждат като телата на балерините, които предизвикват възхищение със слабите си бедра и предпубертетни фигури. И така, колкото и да е слаба една балерина, трибуналът на „Харкнес“ непрекъснато я подтикваше да отслабва допълнително — това определяше напредъка на танцьорите. „Свали още три килограма“ беше мантрата, дори ако жените вече са отслабнали след интензивни, откачени диети. Натискът бе толкова силен, че две жени починаха, докато работех в този балет. Те просто се насилваха прекомерно, отвъд това, което можеха да понесат измършавелите им тела.

Всичко, казано от майка ми, бе истина — количеството страдания, които трябва да изтърпиш, за да станеш професионален балетист, е смазващо. Аз се придържах към правилата, танцувах и спазвах диета, за да докажа, че съм готов да заема своето място в трупата. Но единственото, над което нямах контрол, беше моето коляно. При всекидневното натоварване от танците то се чувстваше по-зле от всякога.

Точно като по времето на турнето с „Парадът на Дисни“, след танцуване коляното ми започна да се подува като балон. Слагах му лед, за да спадне отокът, но понякога в ставата се събираше прекалено много течност и се налагаше да бъде изтеглена. Доста неприятна процедура! Отивах при някой от ортопедите на трупата, а той забиваше в коляното ми дълга игла, за да излезе течността. На моменти ставата изглеждаше толкова възпалена, че виждах как се подува веднага, след като източат водата. Тогава нямах друг избор, освен да се върна у дома, да я наложа с лед и да се надявам, че до упражненията на следващия ден ще бъда готов. Но дори това да не станеше, аз трябваше да танцувам.

В един момент, като никога досега, почувствах странно парене, сякаш коляното ми гореше. Ставата се поду повече от всякога и започнах да се плаша, че става нещо наистина сериозно. Гълтах антибиотици — няколко седмици трябваше да избирам между тях и храната, но това приличаше на инфекция. Оказа се бързоразвиваща се стафилококова инфекция, която накрая заплашваше не само кариерата ми на балетист.

Отидох на преглед при лекаря и той ми каза, че трябва да остана на лечение за един ден в болницата. Отговорих, че е невъзможно — имах да върша толкова много неща. Не биваше да пропусна нито един урок, а не исках да си помислят, че коляното ми не е достатъчно силно за натоварването на балета.

Лекарят ме погледна със сериозно изражение.

— Патрик — рече той, — това е опасна стафилококова инфекция. Ако не я изкореним в зародиш, можеш да изгубиш крака си.

Вторачих се в него, онемял от ужас. Натоварвах се толкова много и не ми беше хрумвало, че мога да застраша здравето си. Още откакто се контузих в оня футболен мач, се насилвах да действам, сякаш ми няма нищо, сякаш е невъзможно да правя всичко, което искам, по друг начин. Думите на лекаря ме изплашиха, но знаех, че след като коляното се излекува, ще се наложи отново да го натоварвам както преди. Трябваше да измисля нещо.

Без този проблем вече щях да съм един от трупата. Въпреки че бях изгубил част от теглото и мускулната си маса, все още минавах за рядкост в света на балета — танцьор, който на сцената наистина прилича на мъж. Повечето балетисти бяха слаби и грациозни, великолепни изпълнители, но видът им не задоволяваше търсенията на балетните компании. Знаех, че основната цел на мъжа танцьор е да направи така, че балерината да изглежда красива и моите изпълнения бяха насочени точно към това. Стараех се да изглеждам силен и мъжествен и да представям партньорката си във възможно най-добрата светлина.

Бях добър партньор и добър солист — рядка комбинация в света на балета. Поради тази причина ме търсеха като изпълнител, а това, разбира се, засилваше нежеланието ми да се откажа.

 

 

Сред всички тези танци, диети и тревоги трябваше да измислям и как да печеля повече пари. Със стипендията никой не би могъл да живее и въпреки че бяхме изтощени от тренировки и репетиции, мнозина от танцьорите работеха допълнително, за да си плащат наема.

Известно време продавах картички в магазин на „Холмарк“, бях и спасител в басейна на един подземен фитнес клуб за мъже близо до апартамента ми. Пеех и свирех на китара по клубовете в Гринич Вилидж — истинска люлка на творческа енергия с артисти на всеки ъгъл и вълнуваща атмосфера. През 1970-те Ню Йорк беше много различен от днешния — груб, малко див и с привкус, че всичко минава. Улиците му като че ли пулсираха от енергия и младите хора имаха чувството, че могат да постигнат всичко. Че всичко е възможно.

 

 

Следващата работа, на която се хванах, беше идеален пример за това. В началото на септември 1973 г. чух, че благодетелката на балетната ни компания, петролната наследничка Ребека Харкнес, поискала точно мен за една доста необикновена задача.

Г-жа Харкнес бе наела испанския художник Енрике Сенис-Оливер да нарисува гигантски стенопис за чисто новия театър „Харкнес“, който се строеше в Центъра „Линкълн“. Паното, наречено „Почит към Терпсихора“, се простираше от сцената до самия връх на авансцената и надолу от двете страни, като се състоеше главно от, както се изрази по-късно списание „Тайм“, „гърчещо се блато голи танцьори“.

Е, всички тези танцьори бях аз. В продължение на няколко седмици позирах, за да може Енрике да ме рисува отново и отново в гол вид на паното. С Енрике прекарахме дълги изтощителни часове, качени на скелето на десет метра над земята в ледения театър, докато той рисуваше по тавана. В знак на благодарност той нарисува лицето ми в центъра на паното — извисяващ се на шест метра височина, мой портрет как скачам гол към слънцето, а зад мен се вее опашка от паунови пера.

Както се вижда от писмото, написано до Лиса, когато получих поканата да позирам, за мен есента на 1973 г. в Ню Йорк беше хубаво време. Точно се бях върнал от Хюстън, където се видяхме, и се чувствах преизпълнен от вълнение, че съм млад, че съм в големия град и че целият живот е пред мене:

Е, Лиса, аз се върнах! Наистина се страхувах, докато се връщах със самолета, но вече съм тук и това е прекрасно! Всичко е чудесно, наемът ми е платен и в „Харкнес“ нещата са наред.

Първият ми ден беше фантастичен, видях всичките си приятели и имах чудесни лекции. Освен това г-жа Харкнес позвънила в трупата и казала, че иска аз да позирам за мъжките тела, които ще бъдат изрисувани в новия театър! Ще ми направят 20 инчов портрет! Г-жа Хайнс днес ми го каза и аз напълно откачих! Ще получавам по 25 долара на час като модел. Художникът също така иска да позирам за портрети за предстоящи представления! А утре имам прослушване (по пеене) за онзи клуб…

Тази вечер, след като позирах, се разхождах, фонтанът на Центъра „Линкълн“ бе толкова хубав, имах чувството, че всичко се нарежда в моя полза и просто започнах да тичам и да си пея! Хората ме вземаха за откачен, но на мен не ми пукаше!

Предстои ми куп работа, но аз я очаквам с нетърпение. На лекциите почти няма хора заради лятната ваканция и това е чудесно! В сряда, когато си тръгнах, не бях тъжен, а наистина се чувствах добре — причината си ти. Знам, че ако сме родени един за друг, един ден ще се съберем. За толкова кратко време ти започна да значиш много за мен; искам винаги да бъдем страхотни приятели. Работи упорито и докато се обърнеш, може да се озовеш тук!

Много ми липсваш и се надявам аз също да ти липсвам. Предай поздрави на всички и им кажи, че ми липсват. Бъди щастлива и пиши!

Твой Бъди

Чувствата ми към Лиса се засилваха, но все още се страхувах да ги призная открито — както пред нея, така и пред себе си. Надявах се на чудо — тя да получи балетна стипендия и да дойде в Ню Йорк. Но в същото време се „застраховах“, като продължавах да излизам с други жени, най-вече с една балерина от трупата на име Делия.

Точно месец след изпращането на горното писмо пратих на Лиса ново, с дата 16 октомври 1973 г., в което й писах за Делия:

Лиса, мисля, че открих жената, на която много държа. Името й е Делия Шейфър. Започнахме като невероятни приятели и постепенно се сближихме. Сега тя е на турне с трупата и понякога ми става самотно. Лиса, много се надявам това да не е просто мимолетна симпатия, защото сега изпитвам много силна любов, която трябва да дам на някого. Струва ми се, единственото, което мога да направя, е да чакам и да видя.

Не харесвах чак толкова Делия, а по-скоро дълбоко в себе си се надявах да предизвикам ревност у Лиса. По-нататък в писмото пишех как съм говорил за Лиса в „Харкнес“, опитвайки се да й осигуря стипендия, и дори й предлагах да отсяда в апартамента ми, когато идва в Ню Йорк. „Така ще се спестят доста пари, стига да мине пред «домашната цензура»“, писах аз, вероятно с надеждата да прикрия чувствата си. Знаех, че родителите й няма да позволят Лиса да живее при мен в Ню Йорк, но все пак държах да посея това семенце.

След като пратих писмото, позвъних на Лиса, за да се посъветвам за връзката си с Делия; всъщност това бе опит да разбера какво е отношението й по въпроса. Въпреки силните чувства, които с Лиса изпитвахме един към друг, и двамата полагахме големи усилия да се самозащитим. Стигнахме до точка в отношенията ни, когато всеки си казва: „Не желая този човек да ме обсеби“ — бояхме се да не станем твърде уязвими, да не страдаме. Затова и Лиса, и аз играехме голям театър, като се преструвахме, че искаме да сме само приятели, поне докато другият не направи първата крачка.

Но ако съм се надявал да предизвикам ревността на Лиса, явно не съм я познавал добре. Всъщност тя реагира по твърде различен начин, който в крайна сметка се оказа много по-добър от ревността. Както ми призна по-късно, тя изживяла нещо като повратна точка след моето обаждане за съвет относно Делия. Осъзнала, че повече от всичко иска да бъда щастлив. Чувствата й към мен били много по-дълбоки от простото желание да ме има или да спечели вниманието ми. Започнала да ме вижда в нова светлина — като човек, на когото държи истински, а не с когото иска само да се среща и да си говори.

Разбира се, аз не знаех нищо — само това, че Лиса реагира хладно на факта, че си имам нова приятелка. Все така си разменяхме писма и си говорехме по телефона, затова връзката ни продължи да се развива, без да сме съвсем наясно накъде отива. И тя щеше да продължи по същия начин, ако през 1974 г. Лиса най-после не получи стипендия за „Харкнес“. Тя пристигаше в Ню Йорк и въпреки че майка й се надяваше да отседне в женския пансион „Барбизън“, Лиса бе решила да приеме моето предложение да живее с мен на Седемдесет и четвърта западна улица.

 

 

Лиса се появи в Ню Йорк през лятото на 1974 г. и аз изхвърлих няколкото приятели, отседнали при мен, за да останем само двамата. Не знаех със сигурност каква ще бъде ситуацията помежду ни, но исках да разполагаме с пространство за действие, без някой от шестимата ми съквартиранти да ни пречи.

Както скоро разбрах, Лиса имаше съвсем определени идеи какво можем да правим заедно и какво — не. Въпреки че в Хюстън много пъти се бяхме натискали, тя категорично настояваше да живеем като съквартиранти, а не като любовници. Лиса, вече на осемнайсет, от три години се занимаваше сериозно с балет и твърдо бе решила едно — да стане балерина. Сега, след като стигна до Ню Йорк, тя не желаеше нищо да я разсейва.

Разбира се, аз също исках да ме приемат в трупата на Харкнес и бях невероятно фокусиран върху тази цел. Но колкото повече време прекарвахме заедно, толкова по-силни ставаха чувствата ми към Лиса. Само след няколко седмици нямах никакви съмнения, че Лиса е жената, с която искам да бъда. Тя бе сериозна, талантлива, целеустремена и красива. Пуснех ли една от любимите си плочи от онова лято — „Бест Бред“ — Лиса улавяше вторачения ми в нея поглед, най-вече на песента „Желая те, скъпа“. Тя разбираше какво изпитвам и това я плашеше.

Но привличането между нас беше толкова силно и емоциите толкова интензивни, че в края на краищата нещо трябваше да се случи. И, господи, то се случи. Когато с Лиса най-после се събрахме през зимата на 1974–1975 г., няколко месеца след като бе заживяла при мен, сякаш се отприщи бент, причинявайки истинско наводнение. Въпреки че в Хюстън се бяхме размотавали доста време заедно, не бяхме правили секс и когато това се случи — достатъчно е да кажа, че никога през живота си не бях изпитвал подобна страст — просто нямах насита. Чувствахме се опиянени един от друг и когато не танцувахме или не работехме, най-често си стояхме в нашия апартамент, за да прекарваме повече време заедно.

Будувахме по цяла нощ, говорехме си, смеехме се и просто се радвахме един на друг. Силата на това изживяване бе вълнуваща — не си бях представял, че мога да изпитвам такива чувства към друг човек. Увлечени от първата любов, откривахме толкова много един за друг, а и за двамата заедно.

При Лиса беше същото, но тя изпитваше и страх. Боеше се да не се отдаде изцяло на любовта си, защото искаше да се съсредоточи върху балета. Питаше се дали не прави грешка, като задълбочава отношенията си с мен.

Години по-късно Лиса изрови дневника си от онова време и там се вижда колко много се е измъчвала от ставащото помежду ни:

Наистина не знам какво да правя (във връзка с Бъди). Толкова се страхувам. Искам да седнем и да поговорим за случващото се, но се боя, че може да го стресна прекалено силно и да си помисли, че си правя прибързани заключения…

Понякога се чудя дали не се държа лекомислено, дали не се увличам, както става винаги с много от момичетата. Боже, толкова ме е страх. Никога не съм правила подобно нещо и се чувствам застрашена от такава близост с друг човек; дали се увличам повече, отколкото е редно…

Чудя се дали не трябва да се изнеса. Може би ще ми се наложи. Но аз така или иначе ще го виждам всеки ден (в „Харкнес“), затова идеята ми не е особено добра. Това, което трябва да направя, е да измисля как да се изнеса и да съм далече колкото е възможно по-често. Не бива животът ми да е прекалено свързан с неговия.

Нямах никаква представа, че Лиса обмисля да се изнесе, което несъмнено би било правилно, но щеше да ме изплаши до смърт. Размишлявайки сега, това всъщност са съмненията на всяка млада жена, която се чувства теглена в различни посоки и се бои да не направи погрешна стъпка. Но тогава не бих разсъждавал така. Щях да реша, че ме отхвърля, което би разтърсило до корен крехкото ми самочувствие. Чувствата ми към нея вече бяха толкова силни, аз бях толкова сигурен в тях, че мисълта да я загубя направо ме парализираше.

Искаше ми се вечно да изпитваме това, което чувствахме, да задържим завинаги тази връзка и тази любов. С Лиса бяхме говорили малко накъде отива връзката ни, но нямах чувството, че тя има желание да се обвърже с нещо по-дълготрайно. За разлика от мен. Аз исках да се оженя за Лиса. И една вечер през пролетта на 1975 г., докато се забавлявахме на дивана, реших, че е време да повдигна въпроса.

Борехме се, гъделичкахме се, играехме си и изведнъж рекох:

— Лиса, защо не се оженим? Защо просто не решим и не го направим?

Сред отговорите на този въпрос, очаквани от един мъж, определено не е пълното мълчание. Но Лиса замълча за момент, а после бавно изрече:

— Да, разбира се. Възможно е.

Аз седнах, всеки мой нерв бе опънат до скъсване.

— Кога искаш да се оженим? — попитах.

— Е — замислено промълви тя, — например през есента на идната година?

Имаше предвид есента на 1976 — близо година и половина по-късно.

Почувствах как от гърдите към гърлото ми се надига страх. Знаех, че ако не се оженим веднага, това няма никога да се случи и ще изгубя Лиса завинаги.

— Не — рекох. — Ако ще се женим, нека да го направим веднага — например, идния месец.

Сега беше ред на Лиса да се изплаши. Всичките й досегашни страхове, че ако бъде с мен, ще потиска собствените си желания и няма да може да се концентрира над балета, нахлуха в главата й. На своите осемнайсет години, въпреки че ме обичаше, тя не се чувстваше готова за брак. Но ме познаваше добре — знаеше колко съм чувствителен и колко ще страдам, ако направо ми откаже. Затова се опита да отложи, но аз не исках да го приема.

— Лиса, трябва да се оженим веднага — заявих. И край — нямаше да допусна отрицателен отговор. Наговорих й, че я обичам, че имам нужда от нея и не мога да живея без нея. Дори, че ако не се ожени за мен сега, ще профуча с мотора си покрай някой стоп знак. Не се гордея с този конкретен момент, но той доказва колко съм се страхувал да не я загубя. Независимо че на сцената и във всекидневието се държах доста самоуверено, вътрешно все още бях едно изплашено момче — изплашено, че може да бъде отблъснато и готово да направи всичко необходимо, за да не се стигне дотам. В същото време вярвах, че ако Лиса не ме обича сега, ще ме обикне по-късно. Щях да я спечеля.

Обстоятелствата не бяха най-добрите за начало на един брак, но за мое облекчение Лиса каза „да“. Споменът за първата й реакция обаче продължи да ме измъчва дълги години. През първото десетилетие на нашия брак при всяко скарване аз я обвинявах, че не ме обича достатъчно.

— Ти все едно не искаше да се ожениш за мен — казвах. — Съгласи се само защото те принудих! — Това бе ужасна неувереност от моя страна и макар с Лиса винаги да сме се обичали, мина доста време, докато помежду ни се изгради достатъчно доверие, за да се чувствам сигурен, че ме обича.

 

 

С Лиса се оженихме в Хюстън на 12 юни 1975 г., точно два месеца, след като се сгодихме. Нямахме много пари, затова гледахме да минем по-тънко, когато бе възможно — церемонията се състоя в техния заден двор, приемът — в студиото на майка ми и Лиса уши както своята сватбена рокля, така и моя костюм от три части. Тя работеше, за да припечелва допълнителни пари в една прочута нюйоркска компания за мъжки дрехи, затова успя да направи прекрасни сватбени одежди и за двама ни.

На снимките от церемонията с Лиса гледаме като сърни, осветени от фарове. Мисля, че просто не можехме да повярваме на случващото се и изпитвахме известен страх от предприетата стъпка. Лиса плака по време на цялата венчавка, с изключение на момента, когато се опита да ми сложи венчалната халка, но това не стана изведнъж и тя леко се усмихна. Докато гледах насълзените й очи, си мислех само едно: „Тя плаче, защото не иска да се ожени за мен“. Но Лиса просто много се вълнуваше.

Всъщност по-късно тя ми призна, че по време на церемонията разбрала нещо. Като ме гледала, видяла колко съм уязвим и изведнъж си дала сметка, че да се ожениш за някого е най-хубавото нещо, което можеш да направиш за него. Така вземаш решение да не криеш нищо. Аз се заклех да съм вечно отдаден на Лиса, а тя бе трогната от дълбочината на това вричане. За съжаление изтълкувах погрешно изражението й и на нито една снимка от нашата сватба не съм усмихнат.

Да се оженя за Лиса — това беше най-доброто решение, което някога съм вземал, и трийсет и четири години по-късно мога да кажа, че то се оказа по-добро, отколкото се надявах. Когато се обръщам назад, се учудвам колко млади сме били и колко малко сме знаели един за друг и въобще за всичко. Помежду ни имаше истинска страст, но не тя прави една връзка трайна. Прави я това, че се врекохме и удържахме на думата си да работим колкото е необходимо, за да може връзката ни да продължи. Всеки има своите трудни моменти и ние определено се сблъсквахме с такива, но винаги успявахме да се сдобрим, което е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

Аз, също като Лиса, се чудех дали като се оженя толкова млад, няма да пропусна шанса си за истински приключения в живота. Веднага след гимназията с един мой приятел получихме предложение да се включим в екипажа на платноход за околосветско пътешествие. Не го приехме и аз се страхувах, че по-късно ще съжалявам. Част от мен се чудеше още колко възможности ще пропусна от сега нататък, след като вече съм женен. Но другата беше извънредно щастлива, че съм намерил жената, с която да потегля към залеза, така че всичко друго нямаше значение.

За медения месец с Лиса взехме назаем мотор и отидохме на езерото Травис, на около 180 мили от Хюстън. Бяхме почти без пукната пара, затова спяхме на палатка и си носехме малък котлон, за да си готвим. Останахме една седмица и макар това да беше възможно най-евтиният меден месец, и двамата прекарахме истински звездни мигове. След цялото напрежение на сватбата сега се чувствахме щастливи и въодушевени да започнем съвместния си брак сред природата, при това само двамата.

Така започна общият ни живот. Но както се уверихме, когато се върнахме в Ню Йорк, небето нямаше да е винаги безоблачно.