Джон льо Каре
Убийство от класа (9)

Глава 9.
Опечалените

Непочтено беше да изиграеш такъв евтин трик на човек, който внезапно е изгубил съпругата си. Смайли знаеше това. Когато внимателно махна резето на портичката и тръгна по алеята към къщата, където преди две нощи бе провел странния си разговор с Джейн Лин, той си призна, че независимо от претекста, с посещението си при Роуд в такъв момент извършва напълно безпринципно действие. Особеност на характера на Смайли беше, че през цялото време на шпионската си дейност той изобщо не съумя да примири целта със средствата. Суров критик на собствените си мотиви, след дълги наблюдения той установи, че проявява склонността да не бъде чак толкова интелектуален тип, колкото предполагаха собствените му предпочитания и навици. Веднъж през войната висшестоящите го бяха описали като човек, лукав не по-малко от Сатаната, но със съвест на невинна девойка, и определението не му се виждаше много несправедливо.

Той натисна звънеца и зачака.

Отвори му Станли Роуд. Беше облечен много прилично, много спретнато.

— О, здравейте! — възкликна той, сякаш бяха стари познати. — Исках да ви попитам, не сте ли случайно с кола?

— За съжаление, оставих я в Лондон.

— Няма значение — каза Роуд, но беше разочарован. — Макар че можехме да се поразходим и да поговорим по пътя. Доскучава ми да се мотая тук сам. Господин Д’Арси ме покани да спя у тях. Много добри хора са, много, но нещо не ми се иска, поне засега.

— Разбирам ви.

— Наистина ли?

Вече бяха в антрето, Смайли си сваляше балтона, Роуд го поемаше.

— Не мисля, че много хора разбират това… Искам да кажа, самотата — продължи Роуд. — Знаете ли какво направиха ректорът и господин Д’Арси? Независимо, че имат добри намерения? Взеха ми всичките работи, изпитните работи, разбирате ли? С какво да се занимавам сега тук, съвсем сам? Нямам часове, нищо нямам, те ме освободиха. Сякаш искат да се отърват от мен.

Смайли кимна, без да реагира. Роуд го поведе към гостната.

— Зная, че го правят за добро, както казах. Но в крайна сметка, трябва да си запълвам някак времето. Поръчах на Саймън Сноу да оцени част от моите изпитни теми. Между другото, запознахте ли се със Сноу? На едно от момчетата е дал шейсет и един процента — шейсет и един! А момчето е пълен глупак, още в началото на полугодието уведомих Фийлдинг, че вероятно ще пропадне. Казва се Пъркинс, иначе е приятно момче, отговаря за студентите на Фийлдинг. Голям късмет щеше да е и трийсет процента да изкара, а Сноу му дал шейсет и един! Разбира се, още не съм видял изпитната му работа, но това е невъзможно, напълно невъзможно!

Седнаха.

— Не че имам нещо против да напредва — продължи Роуд. — Приятно момче е, с нищо не се отличава, но е добре възпитано. Мислехме с госпожа Роуд да го поканим на вечеря това полугодие. И щяхме да го направим, естествено, ако не беше…

За миг настана тишина. Смайли понечи да отговори, но Роуд се изправи и каза:

— Сложил съм да се топли вода, господин…

— Смайли.

— Сложил съм да се топли вода, господин Смайли. Мога ли да ви предложа кафе?

Роуд говореше сковано, с тих глас, като внимаваше за произношението си. „Сякаш е взел под наем траурни дрехи“ — помисли си Смайли. След няколко минути Роуд се върна с поднос и точно измери количеството кафе за две чаши, според вкуса на всеки.

Смайли установи, че непрекъснато се дразни от претенциозността на Роуд, от постоянния му стремеж да прикрие произхода си. При това неизменно си личеше, от всяка негова дума и жест, какъв е всъщност — и от височината, на която бе вдигнал лакътя си, докато пиеше кафето, и от бързото отработено движение, с което повдигаше панталоните си, когато сядаше, за да не се измачкат.

— Чудя се дали… дали сега бих могъл… — започна Смайли.

— Казвайте, господин Смайли!

— Ние, разбира се, много се интересуваме от връзките на госпожа Роуд с… нашата църква.

— Естествено.

— Научих, че сте се венчали в Бранксъм.

— Да. Бранксъмската черква е много хубава. — Д’Арси не би одобрил начина, по който Роуд каза това: като нахален младеж, яхнал мотоциклет. С моливи в горното джобче на сакото.

— Кога стана това?

— През септември петдесет и първа.

— Дали госпожа Роуд се е занимавала с благотворителна дейност в Бранксъм? Научих, че тук го е правила.

— Не, в Бранксъм не се занимаваше с това, но тук отделяше много време. В Бранксъм се грижеше за баща си, нали разбирате, а тук се посвети на въпроса с бежанците. Не че се вършеше нещо особено, чак към края на хиляда деветстотин петдесет и шеста се наложи заради унгарците, а напоследък…

Без да се усети, Смайли замислено се взираше в Роуд иззад очилата си, после примига и погледна встрани.

— А вземала ли е дейно участие в обществения живот на Карне? Съпругите на преподавателите не са ли организирани в някакво женско дружество? — невинно попита Смайли.

— Да, вземаше известно участие. Но понеже беше баптистка, общуваше главно с баптистите от градчето… Най-добре е да попитате господин Кардю, той е свещеникът им.

— Но мога ли да пиша, господин Роуд, че е участвала активно и в живота на колежа?

Роуд се поколеба, но каза:

— Да, разбира се.

— Благодаря ви.

За миг настъпи мълчание, после Смайли продължи:

— Нашите читатели ще си спомнят, естествено, че госпожа Роуд спечели нашия конкурс „Кухненски хитрости“. Добре ли готвеше съпругата ви, господин Роуд?

— Много добре, но обикновени неща, нищо по-особено.

— Дали няма някой дребен факт, който вие специално бихте желали да включим, нещо, с което самата тя би желала да бъде запомнена?

Роуд го погледна безизразно. После сви рамене.

— Мисля, че няма. Не се сещам за нищо. А, да, можете да споменете, че баща й е бил мирови съдия в Северна Англия. Тя се гордееше с това.

Смайли допи кафето си и се изправи.

— Проявихте голямо търпение с мен, господин Роуд. Уверявам ви, че списанието ще ви е много благодарно. Ще се погрижа предварително да ви изпратя копие от нашата бележка…

— Благодаря ви. Правя го заради нея, нали разбирате. Тя харесваше „Християнски глас“ открай време. Израснала е с това списание.

Стиснаха си ръцете.

— Между другото, знаете ли къде мога да намеря стария господин Гластон? Дали е отседнал в Карне или вече се е завърнал в Бранксъм?

— Вчера беше тук. Днес следобед си заминава за Бранксъм. Полицията искаше да поговори с него, преди да си е отишъл.

— Ясно.

— Отседнал е в „Соли Армс“.

— Благодаря ви. Може да опитам да се видя с него, преди да си тръгна.

— Значи заминавате? Кога?

— Сигурно много скоро. Е, довиждане, господин Роуд. Между другото… — поколеба се Смайли.

— Моля?

— Ако се случи да убивате време в Лондон и искате да си поприказвате с някого, да пийнете чаша чай, ние в „Гласа“ с радост ще ви приемем. Винаги сте добре дошъл.

— Благодаря. Много благодаря, господин…

— Смайли.

— Благодаря, много мило от ваша страна. Отдавна никой не е проявявал внимание към мен. Някой ден ще ви накарам да изпълните обещанието си. Много сте любезен. Довиждане.

Отново се ръкуваха. Ръката на Роуд беше суха и хладна. И сладка.

 

 

Смайли се прибра в „Соли Армс“, седна на една маса в празното фоайе и написа бележка до господин Гластон.

Уважаеми господин Гластон,

Намирам се тук по поръчение на госпожица Бримли от „Християнски глас“. Нося няколко писма от Стела, които, според мен, би било интересно да видите. Простете, че ви безпокоя в такъв скръбен момент, но научих, че си заминавате от Карне днес следобед, затова бих ви помолил да се видим преди отпътуването ви.

Смайли внимателно запечати плика и го занесе на рецепцията. Там нямаше никой и той натисна звънеца. След малко дойде портиерът — стар служител със сиво, брадясало лице, който дълго оглежда с неодобрение плика и после се съгласи, срещу неприлично голяма сума, да го отнесе в стаята на Гластон. Смайли остана във фоайето да чака отговора.

 

 

Самият Смайли беше от онези индивиди, които сякаш навлизат в живота напълно зрели на осемнайсетгодишна възраст. По природа обаче беше потаен, такава беше и професията му. Всекидневието на шпионажа не е населено с геройските и разнообразни приключения от романите. Човек като Смайли, работил в течение на години сред врагове на родината си, научава само една молитва: никога, за нищо на света да не прави впечатление. Сливането с обстановката става у него висша цел, той се научава да обича тълпите, минаващи край него на улицата, макар и да не ги поглежда: присламчва се към тях, за да остане анонимен и в безопасност. Страхът го прави сервилен — иде му да прегърне купувачите, които нетърпеливо се блъскат в него и гледат да го избутат от тротоара. Понякога обожава чиновниците, полицаите и шофьорите на автобуси, защото проявяват пълно безразличие към него.

Но този страх, тази сервилност и зависимост бяха развили у Смайли интуицията да разгадава човешките същества — точна женска чувствителност към техните характери и мотиви. Познаваше човечеството така, както ловецът познава средата, в която се спотайва, подобно на лисица в гората. Защото шпионинът ловува и сам е обект на лов, а тълпата е неговото ловно поле. Смайли си правеше колекции от жестове и думи, запомняше зависимостта между погледа и движението така, както ловецът запомня утъпканата папрат и счупената клонка, както лисицата долавя признаците на опасност.

Затова, докато търпеливо очакваше отговора на Гластон и си припомняше купищата събития от последните четирийсет и осем часа, Смайли беше в състояние да ги подреди и оцени безпристрастно. Каква беше причината за отношението на Д’Арси към Фийлдинг, сякаш двамата не по собствено желание бяха узнали някаква срамна тайна? Като се взираше оттатък занемарената градина на хотела към Абатството, Смайли различи иззад ламаринения покрив познатите бойници на колежа: новият свят си стоеше настрани, така че старият да може да запази своята сигурност. Смайли си представи огромния двор на колежа и момчетата, които излизаха от параклиса — групички в черни дрехи, със спокойствието на Англия от XVIII век. Спомни си и другото училище, до полицейския участък в Карне: местната гимназия, сбутаната безлична сграда, като къщичката на пазач сред празно гробище, толкова далече от духа на Карне, колкото тухлите и камъкът й бяха далече от жълтите бойници на актовата зала в колежа.

Да, помисли си Смайли, Станли Роуд е изминал дълъг път от Бранксъмската гимназия дотук. И ако е убил съпругата си, тогава мотивът му (Смайли беше сигурен в това), и дори средствата му трябваше да се търсят именно в трудния му път до Карне.

 

 

— Много мило от ваша страна, че сте дошли — каза Гластон. — Много мило, че госпожица Бримли ви е изпратила. Добри хора има в „Гласа“, Винаги са били добри.

Старецът произнесе това така, сякаш добротата е абсолютно качество, с което той бе запознат.

— Предлагам да прочетете писмата, господин Гластон. Боя се, че второто ще ви шокира, но съм убеден, че и според вас не би било редно да не ви го показвам.

Седяха във фоайето с мамутовите растения, изправени като стражи до тях. Смайли подаде на Гластон двете писма, старецът ги пое, без ръката му да трепне, и ги прочете. Държеше ги на разстояние, наклонил назад едрата си глава, с полузатворени очи, а правата линия на устните му бе пречупена в ъгълчета. Накрая каза:

— Вие сте работили заедно с госпожица Бримли през войната, нали?

— Да, при Джон Ландсбъри.

— Ясно. Значи затова се е обърнала към вас.

— Да.

— Баптист ли сте?

— Не.

Известно време старецът мълча с ръце, сключени на скута. Писмата бяха на масата.

— Станли беше баптист, когато се ожениха. После се прехвърли към англиканската църква. Известно ли ви е това?

— Да.

— Аз съм от Север, а там такива работи не са приети. Баптизмът е нещо, за което се борихме и успяхме. То е почти като политическа принадлежност.

— Зная.

Гърбът на стареца беше прав, като на войник. Той изглеждаше по-скоро суров, отколкото тъжен. Изведнъж обърна очи към Смайли и го изгледа дълго и изпитателно.

— Вие преподавател ли сте? — попита той и Смайли си рече, че навремето Самюел Гластон сигурно е бил умен търговец.

— Може да се каже, че съм пенсионер.

— Женен ли сте?

— Вече не.

Старецът отново замълча и Смайли съжали, че не го беше оставил на мира. Накрая рече:

— Много обичаше да си приказва с хората.

Смайли не отговори.

— Съобщихте ли в полицията?

— Да, но те вече знаеха. Тоест знаеха, че според Стела, съпругът й се канел да я убие. Опитала се е да го сподели с господин Кардю…

— Със свещеника ли?

— Той решил, че е преуморена и не е добре.

— А вие как смятате?

— Не зная. Просто не зная. Но по това, което научих за дъщеря ви, съдя, че не е била с лабилна психика. Нещо я е накарало да изпита подозрения, нещо я е изплашило, и то много. Не мисля, че може да бъде подминато, без да му се обръща внимание. Не вярвам, че страхът й от насилствена смърт е просто съвпадение. По тези причини не вярвам, че е била убита от скитницата.

Самюел Гластон бавно кимна. На Смайли му се стори, че старецът се опитва да прояви интерес отчасти от учтивост, отчасти, защото ако не го стореше, идеше да си признае, че е загубил интерес към живота.

После, след дълго мълчание. Гластон събра писмата и ги върна на Смайли. Смайли очакваше, че ще каже нещо, но думи не последваха. Подир малко Смайли стана тихо и си тръгна от фоайето.