Джон льо Каре
Убийство от класа (7)

Глава 7.
Черквата на крал Артур

Кафе салонът на „Соли Армс“ приличаше твърде много на Тропическия павилион в Кю Гардънс. Построен по времето, когато кактусът беше най-популярното растение, а бамбукът — неразделният му спътник, салонът пресъздаваше архитектурния образ на поляна сред джунглата. Метални колони, съставени от части като палмови стволове, подпираха високия стъклен покрив, чийто царствен купол заместваше африканското небе. Грамадни бронзови вази или зелени гледжосани пръстени съдове съдържаха всичко, което е изискано и в изобилие в света на кактусите, а сред тях най-старите гости на хотела можеха да си почиват на канапета от извит бамбук, да отпиват от топлото кафе и да съживяват неудобствата на някое свое сафари.

Усилията на Смайли да получи бутилка уиски и сифон със сода вечерта, в единайсет и половина, не се увенчаха веднага с успех. Изглежда и журналистите бяха изчезнали — като лешояди, очистили скелета от месото. Единственият признак на живот в хотела беше нощният портиер, който се отнесе към молбата му с известно неодобрение и го посъветва да си ляга. Смайли, който по природа не беше настойчив, откри половин лира в джоба на балтона си и, леко раздразнен, я пъхна в ръката на стареца. Резултатът, макар и не като с магическа пръчка, беше положителен и когато Ригби пристигна в хотела, Смайли вече седеше край яркия огън на газовата камина в кафе салона, а пред нещо имаше чаши и бутилка уиски.

Старателно и точно, Смайли разказа преживяванията си от вечерта.

— Вниманието ми привлече палтото. Изглеждаше тежко, като че беше мъжко — завърши той. — Спомних си за намерения син колан и…

Смайли не завърши изречението. Ригби кимна, стана, прекоси салона, мина през летящите врати и отиде при портиера. Върна се след десет минути и направо каза:

— Смятам, че е най-добре да отидем и да я приберем. Обадих се да ни изпратят кола.

— И аз ли да дойда?

— Да, ако нямате нищо против. Какво ви е? Да не се страхувате?

— Да — отвърна Смайли. — Страхувам се.

 

 

Село Пайл е на юг от Норт Фийлдс, разположено върху висок хребет, който се издига стръмно над равните влажни пасища на долината Карне. Състои се от шепа каменни къщи и малка странноприемница, където човек може да пие бира в гостната на собственика. Погледнато откъм игрищата на Карне, селото лесно би могло да мине за скална издатина, защото хълмът, на който е построено, откъм северната страна изглежда като конус. Местните историци говорят, че Пайл е най-старото селище в Дорсет, че името датира от англосаксонско време и означава „пристанище“, тъй като е служило за пристанище на римляните, когато околните низини били покрити от морето. Те разказват също, че крал Артур си почивал там, след като прекарал седем месеца в морето, и отдал почит на свети Андрю, закрилника на моряците, на мястото, където е сега черквата — запалил свещ за всеки месец, прекаран в морето, а в черквата, построена, за да увековечи неговото посещение (която и до ден-днешен се вижда самотна и изоставена на хълма), се пази бронзова монета като знак, че е бил там — тъкмо тази монета бил дал крал Артур на черковния служител, преди да вдигне платната и да отплава за остров Авалон.

Инспектор Уилям Ригби, също проявяващ голям интерес към местната история, уведоми накратко Смайли за легендарното минало на Пайл, докато шофираше внимателно по заснежения път.

— Малките отдалечени селца са доста странни места — каза в заключение той. — Често там има едва три-четири рода, които се женят само помежду си, така че накрая селото прилича на хамбар, пълен с котки. Затова се раждат селски идиоти. Наричат това „знака на Дявола“, а аз го наричам кръвосмешение. Но не обичат да имат идиоти в селата, знаете ли? Гледат да ги прогонят на всяка цена, сякаш се опитват да измият срама си, нали разбирате?

— Разбирам.

— Джейн е от религиозния вид. Винаги двама-трима умопобъркани стават набожни. Всички селяни в Пайл сега са методисти, така че черквата на крал Артур не е използвана от Уесли^[1] насам. Празна е и се руши. Някои хора от долината се качват да я разгледат, но никой не полагаше грижи за нея, докато Джейни не се засели там.

— Заселила се е там?

— Да. Зае се да чисти черквата денонощно, украсява я с планински цветя и с какво ли не. Точно затова казват, че е вещица.

Минаха край къщата на Роуд, без да разговарят. След един остър завой колата започна да се катери по стръмния хълм към село Пайл. Снегът по пътя си стоеше непокътнат и макар на места да беше хлъзгаво, напредваха без затруднения. В ниската част на склона имаше гора и пътят беше тъмен, но изведнъж колата се озова на гладко плато, където свиреп вятър разнасяше ситния снежец като дим над ливадите и го запращаше насреща им. От едната страна имаше натрупани преспи и с всяка минута ставаше все по-трудно да се придвижват. Накрая Ригби спря и рече:

— Ако не възразявате, сър, нататък ще вървим пеша.

— Колко остава?

— Малко, но е трудно проходимо. Ей това отпред е селото.

Смайли успя да различи през предното стъкло, иззад кълбящия се, носен от вятъра сняг, две ниски сгради на около четвърт миля. Както гледаше, една висока фигура с неясни очертания се появи на пътя. Вървеше към тях.

— Това е Тед Мънди — каза доволно Ригби. — Поръчах му да дойде. Той е сержант от Оукфорд.

И като се наведе от прозорчето, Ригби весело извика:

— Здрасти, Тед! Как е положението, стари мошенико?

После отвори задната врата, сержантът се качи в колата и Ригби набързо го запозна със Смайли.

— В черквата има светлина — осведоми ги Мънди, — но не зная дали Джейни е там. Нали разбирате, не мога да попитам никого от селото, понеже ще се струпат до един. Мислеха, че си е отишла завинаги.

— Дали тя спи там, Тед? Има ли вътре легло или нещо такова? — попита Ригби и Смайли с удоволствие отбеляза, че когато той разговаря с Мънди, дорсетското му произношение се засилва.

— Така казват, Бил. Но като проверявах в събота, не открих легло. Ще ти кажа обаче нещо странно, Бил. Изглежда госпожа Роуд понякога е идвала тук, в параклиса, за да види Джейни.

— Чух за това — рязко го прекъсна Ригби. — А откъде се минава за черквата, Тед?

— През хълма. Извън селото е, на една ливада — отвърна Мънди. — Сигурно знаете, че тук това е доста разпространено, сър — каза той на Смайли. Мънди говореше много бавно, подбираше думите си. — Нали разбирате, когато върлувала чумата, оставяли умрелите в селата и се местели. Но не далече, заради земите си и заради черквата. Ужасно е било, ужасно.

В известен смисъл Мънди успя да създаде впечатлението, че Черната смърт е сравнително скорошно бедствие по тези земи, едва ли не на живо видяна от мнозина.

Слязоха от колата и с мъка успяха да затворят вратите заради силния вятър. Тръгнаха към селото. Напред вървеше Мънди, втори Ригби, а Смайли накрая. Вятърът бръскаше ситен и твърд сняг в лицата им. Да вървиш в такова нощ по високия, побелял от сняг хълм беше нещо невероятно. Извивката на голия хребет, стенанията на вятъра, снежният облак, закрил луната, мрачните тъмни къщурки, край които минаваха така предпазливо — всичко това принадлежеше на някакъв непознат свят.

Мънди рязко зави наляво и Смайли се досети, че се опитва да заобиколи центъра на селото с надеждата, че няма да бъдат забелязани от обитателите. След около двайсет минути, газейки често дълбок сняг, тримата се озоваха пред нисък плет, разделящ две ливади. В по-отдалечения край на ливадата вдясно видяха бледа светлина, която мъждукаше сред снега. Толкова беше бледа, че отначало Смайли трябваше да погледне настрани, после очите му да свикнат с очертанията на далечния плет, за да се увери, че не бърка. Ригби спря и им даде знак.

— Сега аз ще поема нещата — каза той. — Ще ви бъда много задължен, сър, ако стоите малко встрани — обърна се той към Смайли. — В случай че стане неприятно, не би било добре да сте замесен, нали?

— Разбира се.

— Тед Мънди, ти ще ме придружиш.

Тръгнаха край плета, докато стигнаха до портичка между ливадите. Сега през изсечените храсти ясно се виждаше черквата — ниска постройка, по-скоро за прибиране на реколтата от черковните земи, отколкото истински храм. В единия й край се мяркаше бледо сияние като от мъждукаща свещ, което едва се различаваше през стъклата на прозорците.

— Джейни е там — каза Мънди, затаил дъх.

Двамата с Ригби се придвижиха напред, а Смайли ги следваше на известно разстояние.

Сега прекосяваха ливадата. Ригби ги водеше. Приближаваха все по-близо до черквата. Нови звуци се добавиха към стенанията на бурята: сухото проскърцване на врата, шушненето на ронещ се тръстиков покрив, непрекъснатата въздишка на вятъра из умираща къща… Двамата мъже пред Смайли бяха спрели почти в сянката на черквата и разговаряха шепнешком. После Мънди тихо се отдалечи, изчезна зад ъгъла. Ригби изчака един миг, пристъпи към тесния вход в задната стена и побутна вратата.

Вратата бавно се отвори, пантите изскърцаха жалостиво. Ригби изчезна вътре. Смайли го чакаше отвън. Изведнъж чу писък, надвишил всички нощни шумове — изопнат като струна, остър и ясен, той сякаш нямаше източник, а се носеше от всички страни по вятъра, издигаше се с криле към пустото небе. Смайли си представи Джейни Лудата такава, каквато я видя вечерта, и отново долови в безумния й вик страшната нотка на лудостта. Един миг той чака. Ехото заглъхна. Бавно, обзет от ужас, Смайли прекоси снега и застана на прага.

Църквата се осветяваше едва-едва от две свещи и газена лампа, запалена на голия олтар. Пред стъпалото към олтара седеше Джейни и ги гледаше без особен интерес. Безизразното й лице беше покрито със сини и зелени петна, в мръсните й дрехи имаше втъкани клонки зеленика, а навсякъде по пода наоколо се виждаха телцата на горски животинки и птички.

Скамейките за богомолците бяха също така украсени с всякакви мъртви създания, а върху олтара имаше струпани начупени клонки и малки купчинки листа от зеленика. Между свещите стърчеше грубо направен кръст. Смайли мина покрай Ригби, тръгна бързо по пътеката между редовете, без да се спре при поклащащата се фигура на Джейни, и застана пред олтара. Поколеба се за миг, после се обърна и тихо повика Ригби.

Върху кръста, преметнат през трите му края като груба диадема, висеше гердан от зелени мъниста.