Джон льо Каре
Убийство от класа (3)

Глава 3.
Нощта на убийството

Влакът в седем и пет, тръгващ от гара Уотърлу за Йоувил, не се ползваше с популярност, макар че в ресторанта предлагаха чудесна закуска. Без всякакви затруднения Смайли си намери празно първокласно купе. Денят беше извънредно студен и мрачен, небето изглеждаше натежало от сняг. Той седеше, загърнат в огромен балтон с европейски произход и държеше в ръце, от които не беше смъкнал ръкавиците, куп сутрешни вестници. Понеже обичаше точността и предпочиташе да не се притеснява, Смайли беше пристигнал половин час преди отпътуването на влака. Все още уморен от напрежението предната вечер, когато седя и разговаря с Ейлса Бримли кой знае до кое време, той още не изпитваше желание да чете. Когато хвърли поглед през прозореца към почти празната гара, за свое голямо учудване зърна госпожица Бримли, която вървеше по перона и надничаше в купетата, с пазарска чанта в ръка. Смайли смъкна прозореца и я повика.

— Скъпа ми Брим, както търсиш тук посред нощ? Мислех си, че още спиш.

Тя влезе, седна срещу него, започна да изпразва чантата от съдържанието й и да му го подава: термос, сандвичи и шоколад.

— Не бях сигурна дали има вагон-ресторант — обясни му тя, — пък и ми се искаше да те изпратя. Толкова си мил, Джордж, щеше ми се да те придружа, но в „Юнипрес“ ще се побъркат, ако го сторя. Единственото време, когато забелязват, че съществувам, е ако отсъствам.

— Чете ли вестниците? — попита я той.

— Само ги прегледах по пътя. Изглежда смятат, че убиецът не е той, а някой луд.

— Зная, Брим. Нали това каза и Фийлдинг?

Последва неловка пауза.

— Джордж, дали не съм ужасна тъпачка, която и теб подвежда? На идване снощи бях сигурна, но сега се чудя дали…

— Когато си тръгна, позвъних на Бен Спароу от Специалния отдел. Спомняш си го, нали? Работихме заедно през войната. Разказах му цялата история.

— Джордж, беше три часът през нощта!

— Зная. Той ще позвъни на полицейския началник в Карне. Ще му разкаже за писмото и ще го уведоми за пристигането ми. Бен смята, че случаят ще бъде възложен на някой си Ригби. Двамата са съученици от полицейския колеж — за миг Смайли погледна с усмивка Ейлса Бримли и добави: — При това, аз съм свободен човек, Брим. Една промяна ще ми се отрази добре.

— Слава богу, Джордж — каза госпожица Бримли, чиято женска интуиция й подсказваше, че може да му повярва.

Скоро стана да си върви, а Смайли се обади:

— Брим, ако имаш нужда от още нещо, каквото и да е, а не можеш да се свържеш с мен, обади се на Мендел, живее в Мичъм. Той е пенсиониран полицейски инспектор, вземи телефона му от указателя. Ако му позвъниш от мое име, той ще ти услужи, с каквото може, а аз ще отседна в „Соли Армс“, запазих си стая.

Когато отново остана сам, Смайли притеснено огледа донесеното му от госпожица Бримли. Беше си обещал лукса да закуси във вагон-ресторанта. Щеше да запази кафето и сандвичите за по-късно, това беше най-разумното — за обед например, а сега можеше да закуси като хората.

В ресторанта Смайли прочете най-напред по-малко сензационните статии за смъртта на Стела Роуд. Пишеше, че в сряда вечерта господин и госпожа Роуд били поканени на вечеря от господин Терънс Фийлдинг, изтъкнат преподавател в Карне и брат на покойния Ейдриан Фийлдинг, известния учен романист, изчезнал безследно по време на войната, докато изпълнявал специална задача на Военното министерство. Съпрузите си тръгнали заедно от дома на Фийлдинг приблизително в единайсет без десет и извървели пешком разстоянието от половин миля между центъра на Карне и своята къща, която се намирала на усамотено място в края на игрищата за ръгби, с които се слави Карне. Когато стигнали дотам, господин Роуд си спомнил, че е забравил при Фийлдинг изпитните теми, които трябвало да прегледа същата нощ. (На това място от статията Смайли се сети, че не си е взел смокинга, а Фийлдинг непременно ще го покани на вечеря.) Роуд твърдо решил да се върне у Фийлдинг и да си прибере изпитните работи. Тръгнал за там приблизително в единайсет и пет. Госпожа Роуд си направила чай и седнала в гостната, за да изчака завръщането му.

Към задната част на къщата имало пристроена оранжерия, свързана с врата, водеща към гостната. Когато Роуд се върнал, след дълго търсене именно там открил жена си. Имало следи от борба и от трупа били изчезнали някои украшения без особена стойност. Бъркотията в оранжерията била невъобразима. За щастие, в сряда следобед навалял сняг и рано в четвъртък сутринта детективите от Дорчестър огледали следите от стъпки наоколо. Господин Роуд бил отведен в шоково състояние в Централната дорчестърска болница. Полицията търсела за разпит една жена от Пайл — съседното село, — която местните хора наричали Джейни Лудата, понеже проявявала чудатости и живеела сама. Знаело се, че госпожа Роуд, добре известна в Карне поради енергичното си участие в Международната година на бежанците, проявявала милосърдие и интерес към съдбата на клетницата, която изчезнала безследно в нощта на убийството. Полицията засега била на мнение, че убиецът е видял госпожа Роуд през прозореца на гостната (тя не била дръпнала завесите) и че госпожа Роуд отворила на убиеца входната врата, защото сметнала, че това е нейният завърнал се съпруг. Съдебният лекар от криминалния отдел бил натоварен да направи аутопсия.

Другите репортажи не бяха с такъв умерен тон. „Отвратително убийство е осквернило светото футболно поле на Карне“ — започваше една от статиите; „Учител по естествени науки открива убитата си съпруга в опръсканото с кръв оранжерия“ — съобщаваше втора статия, а трета направо крещеше: „Търси се една луда жена във връзка с убийството в Карне“. С израз на отвращение Смайли сгъна всички вестници, освен „Гардиан“ и „Таймс“, и ги остави на рафта за багажа.

В Йоувил той се прехвърли на пътнически влак по линията Стърминстър, Оукфорд и Карне. Накрая, малко след единайсет часа, влакът пристигна на гара Карне.

 

 

От гарата Смайли позвъни в хотела и изпрати там багажа си с такси. „Соли Армс“ имаше клиенти само по време на колежанския празник и за празника на свети Андрю. През другите месеци хотелът стоеше почти винаги празен. Намираше се сред запустелите ливади между гарата и Абатството и с моравия цвят на плочестия си покрив приличаше на педантична викторианска дама в траур.

По земята още имаше сняг, но времето беше хубаво и сухо. Смайли реши да отиде пешком до града, където да си уговори среща с полицейския служител, натоварен с разследването на убийството. Тръгна от гарата, построена в суровия викториански стил и продължи по алеята с голи дървета, водеща към високата кула на Абатството, която се открояваше, плоска и черна, на фона на безцветното зимно небе. Прекоси Абатския площад — тих и красив, ограден от четири страни със средновековни къщи, чиито покриви бяха заснежени, а по белите морави тук-там се виждаха стръкчета трева. Когато минаваше покрай западната порта на Абатството, мекият сняг скърцаше под краката му, часовникът над главата му удари на трийсетата минута и двама рицари на коне излязоха от малкия си замък над входа и бавно вдигнаха копията си в знак на приветствие. После, сякаш част от същия часовников механизъм, се отвориха още врати около площада и през тях се изсипа тълпа от момчета в черни палта, които се втурнаха през снега към Абатството. Едно момче мина толкова близо до Смайли, че дрехата му се отърка в ръкава на неговия балтон. Смайли извика подире му:

— Какво става?

— Обедната служба! — викна в отговор момчето и изчезна.

Смайли влезе през главния вход на колежа и веднага се озова в централната част на градчето: приказна страна в жалейния дух на XIX век, изградена от местен камък, с еднакви сложни готически комини и прозорци бойници на сградите. Тук беше Градският съвет, на върха му се развяваше знамето на свети Георги, виждаше се полицейският участък, построен преди деветдесет години, за да противостои на набезите на стрелците и на стенобойните машини.

Смайли съобщи името си на дежурния сержант и помоли да се срещне със служителя, разследващ смъртта на госпожа Роуд. Сержантът — възрастен непроницаем мъж — позвъни по телефона толкова тържествено, сякаш се канеше да изпълни някакъв сложен технически фокус. За учудване на Смайли обаче сержантът скоро го уведоми, че инспектор Ригби с радост ще го приеме веднага и изпраща един младши полицай да го придружи до кабинета му. Поведоха с борда крачка Смайли по широкото стълбище, започващо насред помещението, и след броени мигове той се озова пред инспектора.

Ригби беше много нисък човек с широки рамене. Приличаше на келт от калаените мини в Корнуол или от въгледобивните райони на Уелс. Тъмносивата му коса беше подстригана много ниско, а към средата на челото се събираше във връх и приличаше на смешна шапка. Имаше огромни и яки ръце, торсът и стойката му бяха като на борец, но гласът му беше тих и той говореше бавно, с характерното за Дорсет звучно „р“.

Смайли веднага отбеляза, че Ригби притежава едно рядко за ниските мъже качество: прямота. Въпреки святкащите тъмни на цвят очи и бързите движения, инспекторът правеше впечатление на честен човек, който действа открито.

— Бен Спароу ми се обади тази сутрин, сър. Много се радвам, че дойдохте. Сигурно ми носите писмо — каза Ригби, замислено погледна Смайли и реши, че той му харесва. По време на войната инспекторът беше работил доста активно и беше подочул, макар и съвсем малко, за успехите на Джордж Смайли в разузнаването. Щом Бен казваше, че Смайли е свестен, това стигаше на Ригби, почти му стигаше. Бен обаче беше казал не само това.

„Прилича на жаба, облича се като събирач на залози за конни надбягвания, но има такъв ум, че на мен би ми било все едно дали съм сляп, стига да имах ум като неговия. Доста тежко му е било по време на войната, доста тежко“.

Да, вярно, приличаше на жаба. Нисък и тромав на вид, носеше кръгли очила с дебели стъкла, от които очите му изглеждаха огромни. И дрехите му наистина бяха странни. Е, личеше си, че са скъпи, но сакото му се нагърчваше точно където не трябва. И все пак онова, което изненада Ригби, беше стеснителността на Смайли. Беше очаквал някой, който да се държи ту малко рязко, ту прекалено меко за Карне, а се оказа, че Смайли е сериозен и делови. Това задоволи консервативния вкус на Ригби.

Смайли извади писмото от портфейла си и го остави на бюрото, а Ригби измъкна от очукан метален калъф стари очила с позлатена рамка и внимателно си ги сложи.

— Не зная дали Бен ви е обяснил, че това писмо е получено в отдел „Кореспонденция“ на малко, независимо списание, за което госпожа Роуд е била абонирана — каза Смайли.

— А госпожица Фелоушип е жената, която ви е донесла писмото?

— Не, името и е Бримли. Тя издава списанието. „Фелоушип“ е псевдонимът, с който подписва рубриката за отговор на читателски писма.

За миг тъмнокафявите очи се спряха върху Смайли.

— А кога е получила писмото?

— Вчера, на седемнайсети. Четвъртък е денят, когато предават списанието за печат и са много заети. Обикновено отварят следобедната поща едва привечер. Мисля, че това писмо е било прочетено към шест часа.

— И тя веднага ви го е донесла?

— Да.

— Защо?

— Работихме в един отдел по време на войната, тя беше под мое ръководство. Не й се е искало да отиде направо в полицията, а аз съм се оказал единственият подходящ човек, който да не е полицай — обясни Смайли с чувството, че казва глупост. — Искам да кажа единственият, който е можел да помогне.

— Може ли да ви попитам, сър, с какво се занимавате?

— С нищо особено. Правя от време на време самостоятелни литературни изследвания за Германия от XVII век — отговорът му се стори много тъп.

Ригби изглеждаше притеснен.

— А какво е предишното писмо, за което се споменава?

Смайли му подаде втория плик и огромната тежка лапа се протегна, за да го вземе.

— Оказа се, че е спечелила конкурс — каза Смайли. — Писмото е съдържало предложението й. Научих, че семейството й е абонирано за списанието от самото му основаване. По тази причина госпожица Бримли не е била склонна да сметне написаното за празни приказки. Не че непременно е така.

— Кое?

— Ами фактът, че нейното семейство е получавало списанието в продължение на петдесет години, не води до логичното заключение, че не е възможно жената да бъде с лабилна психика.

Ригби кимна, сякаш разбра основанието на Смайли, но Смайли се почувства неудобно, понеже му се стори, че всъщност не го е разбрал. Ригби бавно се усмихна и каза:

— Е. женска му работа…

Смайли, напълно объркан, се засмя. Ригби замислено го погледна.

— Познавате ли някого от преподавателите, сър?

— Само господин Терънс Фийлдинг. Запознахме се преди време на вечеря в Оксфорд. Мисля да му се обадя. Бях доста близък с брат му.

При споменаването на Фийлдинг, Ригби леко трепна, но не каза нищо и Смайли продължи:

— Когато госпожица Бримли ми донесе писмото, позвъних на Фийлдинг. Той ми съобщи какво се е случило. Това стана снощи.

— Ясно.

Отново двамата мълчаливо се погледнаха. Смайли явно се чувстваше малко неловко и изглеждаше смешен, а Ригби, изпълнен с уважение към него, се чудеше дали да му каже какво мисли.

— Колко време ще останете? — попита накрая той.

— Не зная — отвърна Смайли. — И госпожица Бримли искаше да дойде, но не може да се откъсне от списанието. Да ви кажа, тя смяташе, че е много важно да направи за госпожа Роуд всичко необходимо, дори когато научи за смъртта й, тъй като е била абонирана за списанието. Обещах й веднага да предам писмото, където трябва. Мисля си, че едва ли мога да направя нещо повече. Може би ще остана ден-два — просто, за да си поприказвам с Фийлдинг, сигурно ще отида и на погребението. Ангажирах си стая в „Соли Армс“.

— Хубав хотел е — увери го Ригби, внимателно прибра очилата си в калъфа и ги сложи в едно чекмедже. — Карне е странно място. Между градчето и колежа има пропаст, както казваме тук. Хората от двете общности не се смесват нито се харесват взаимно. Причината е в страха, в страха и невежеството. Е, мога да се отбия у господин Фийлдинг или при Д’Арси, те ме посрещат с „Добър ден, сержанте!“, черпят ме с чай в кухнята, но не ме допускат до средата си. Нали разбирате, те са затворена общност, външният човек няма достъп… Никакви приказки по кръчмите, никакви контакти, нищо… Само чаша чай, парче кейк с ким и обръщението „сержанте“ — Ригби изведнъж се засмя и Смайли с облекчение го последва. — Има много неща, за които бих искал да ги попитам, много неща: дали са обичали семейство Роуд, кой не ги е обичал, дали господин Роуд е бил добър учител, дали жена му се е разбирала с хората. Разполагам с всички необходими факти, но са голи и нямам дрехи, с които да ги облека — завърши Ригби и погледна с очакване Смайли. Мълчаха дълго.

— Ако желаете да ви помогна, ще го сторя с радост — каза накрая Смайли. — Но първо ми изложете фактите.

— През нощта в сряда, шестнайсето число, между единайсет и десет и дванайсет без петнайсет Стела Роуд е била убита. Нанесени са й петнайсет-двайсет удара с къса тояга, парче тръба или нещо подобно. Ужасно убийство… ужасно. Нараняванията са по цялото тяло. Предполагам, че е отишла от гостната до входната врата за нещо или се е позвънило, а когато е отворила, са я повалили и са я завлекли в оранжерията. Вратата към оранжерията не е била заключена, имайте предвид.

— Ясно. Странно е, че това ни е известно, не мислите ли?

— Може би убиецът се е криел в оранжерията, но там следите не си личат. Обувките на убиеца са с размер десет и половина. По разстоянието между крачките от следите в градината съдим, че е с ръст към шест стъпки. След като я завлякъл в оранжерията, изглежда е продължил да я удря, най-вече по главата. Там е оплискано с много ясна кръв, тоест с кръв от засегната артерия, а по пътя няма никакви следи.

— И по мъжа й ли няма?

— Ще стигна и дотам, но накратко, отговорът е отрицателен — Ригби спря за миг, после продължи: — Както казах, имаше следи от стъпки. Убиецът е дошъл през задната градина. Откъде е дошъл и къде е отишъл, един господ знае. Не са оставени следи в обратна посока, не и от гумени ботуши. Никакви следи няма. Възможно е, разбира се, да си е тръгнал по пътеката към портата и следите да са заличени по-късно от влизащите и излизащите през нощта. Само че според мен едва ли бихме ги заличили напълно — Ригби хвърли поглед на Смайли. — Но е забравил нещо в оранжерията: стар вълнен колан, тъмносин, изглежда от евтино палто. Все още не сме изяснили напълно въпроса.

— Била ли е ограбена или… изнасилена?

— Няма данни за това. Имала е гердан от зелени мъниста, който е изчезнал, убиецът май се е опитал да смъкне и пръстените от ръката й, но не е успял — Ригби замълча, после добави: — Едва ли е нужно да ви казвам, че от цялата страна пристигат съобщения за високи мъже със сини палта и гумени ботуши, но доколкото ми е известно, никой от тях не е с крила. Или с вълшебни обувки, та да скочи от оранжерията до шосето.

Младши полицай влезе с поднос, на който имаше чаши и чайник. Сложи го на бюрото, погледна скришом Смайли и реши, че ще остави инспектора да налее чая. Измести чайника така, че дръжката да е откъм Ригби, и се оттегли. Смайли беше приятно изненадан, че чашите и порцелановият чайник са от един и същ сервиз, че подносът, губещ се в огромните ръце на кадета, е застлан със снежнобяла покривчица. Ригби наля чай. Известно време пиха чай и мълчаха. Смайли си помисли, че Ригби прави впечатление на човек, който си е съвсем на мястото. И инспекторът, и кабинетът му бяха обикновени, напълно в съответствие с обществото, което защитаваха. Безличната мебелировка, дървените шкафове за папки, голите стени, архаичният телефон с фуния вместо слушалка, кафявият фриз около стената и боядисаната в кафяво врата, лъскавият линолеум и лекият дъх на карбол, бълбукането в газовата камина и календарът от застрахователната компания „Пруденшъл“ бяха все признаци на порядъчност и умереност, тяхната строгост създаваше уют и сигурност. Ригби продължи:

— Роуд се върнал в къщата на Фийлдинг, за да вземе забравените изпитни работи. Естествено, Фийлдинг потвърди това. Доколкото домакинът си спомня, Роуд дошъл към единайсет и трийсет и пет. Почти не се забавил там, просто още на прага си взел темите — били в малка чанта, в която си носи помагалата за упражненията. Не си спомня да е срещал някого по пътя. Струва му се, че го е настигнал велосипедист, но не е сигурен. Ако може да му се вярва, върнал се е право вкъщи. Когато пристигнал, позвънил на вратата. Бил облечен със смокинг, така че нямал къде да си сложи ключа. Нали разбирате, жена му е очаквала той да позвъни, там е цялата работа. При това тази нощ имаше луна и както беше навалял сняг, виждало се е доста надалеч. Той викнал, но тя не отговорила. После забелязал стъпки, които заобикаляли към задната част на къщата. Но не само стъпки, а и кървави следи, а снегът бил слегнат по пътя, където било влачено тялото. Но на лунната светлина той не разбрал, че това е кръв, просто се откроявали по тъмни петна. Роуд ни каза после, че ги помислил за мръсна вода от канавките, преляла на пътеката. Тръгнал подир следите и те го отвели до оранжерията. Но вътре лунната светлина не стигала. Опитал се да светне, но ключът се оказал развален.

— Не е ли запалил клечка кибрит?

— Не, не е носел кибрит. Той не пуши. Жена му не обичала да се пуши… После Роуд се отдалечил от вратата. Стените на оранжерията почти навсякъде са стъклени, с изключение на три стъпки от основата нагоре, но покривът е от плочи. Луната вече се била издигнала високо, но вътре не прониквала почти никаква светлина, освен през прозорчето, което свързвало оранжерията с гостната, но там жена му била запалила само малката настолна лампа. Тогава той пипнешком тръгнал напред, като непрекъснато я викал по име, съпругата му се казвала Стела. Както вървял, спънал се в нещо и едва не паднал. Коленичил, опипал наоколо с ръце и се натъкнал на тялото й. Усетил, че ръцете му са изцапани с кръв. Оттам нататък не си спомня кой знае какво, но по-нагоре по шосето живее, заедно със сестра си, един старши преподавател на име Д’Арси, който чул, че Роуд крещи на пътя и отишъл при него. И лицето, и ръцете на Роуд били изпоцапани с кръв и Д’Арси си помислил, че Роуд се е побъркал. Обадил се в полицията и аз се появих там към един часа след полунощ. Доста отвратителни неща съм виждал през живота си, но чак такова нещо не бях зървал. Навсякъде имаше кръв. Убиецът сигурно е бил в кръв от главата до петите. Отвън, до стената на оранжерията, има чешма. Беше пусната, сигурно убиецът си е измил ръцете. Момчетата намериха и там следи от кръв — долу, в снега. Роуд каза, че неотдавна замразил чешмата.

— А отпечатъци от пръсти? — попита Смайли. — Не е ли имало отпечатъци?

— Навсякъде намерихме отпечатъци на господин Роуд. На пода, по стените, по прозорците, по самото тяло. Но имаше и други следи — размазани петна кръв, само толкова, сигурно оставени от ръка в ръкавица.

— От убиеца ли са?

— Оставени са преди отпечатъците на Роуд. На някои места отпечатъците на Роуд бяха върху другите.

Един миг Смайли мълча. После попита:

— А изпитните работи, за които се е върнал? Толкова ли важни са били?

— Да, така излезе. Поне в известна степен. До петък по обед е трябвало да съобщи на Д’Арси оценките.

— Но защо изобщо ги е носил у Фийлдинг?

— Не ги е занесъл той. Цял следобед провеждал изпити и писмените теми му били предадени в шест часа. Прибрал ги в чантата си и изпратил едно момче да ги отнесе в къщата на Фийлдинг. Момчето отговаря за групата на Фийлдинг, казва се Пъркинс. Миналата седмица Роуд бил дежурен в параклиса, така че нямал време да се прибере у дома преди вечерята.

— Къде тогава се е преоблякъл?

— В стаята, където по принцип се преобличат преподавателите, съседна на преподавателската. Създали са си удобства, главно заради спортните инструктори, които живеят извън Карне.

— А какво е момчето, занесло изпитните работи в къщата на Фийлдинг?

— Не знам много повече от това, което казах. Името му е Пъркинс, отговаря за студентите на Фийлдинг. Фийлдинг разговаря с него и показанията на Роуд се потвърдиха. Нали знаете, преподавателите, които имат групи, гледат да защитят момчетата си. Не разрешават да бъдат разпитвани от други полицаи… — Ригби изглеждаше леко разстроен.

— Ясно! — безпомощно каза накрая Смайли, а после попита:

— Но как тогава ще обясните изпращането на писмото?

— Не само писмото се нуждае от обяснение.

Смайли го изгледа изпитателно.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, че през изминалите няколко седмици госпожа Роуд е направила доста странни неща — бавно отговори Ригби.