Джон льо Каре
Убийство от класа (12)

Глава 12.
Неудобни думи

Пътуването с автобуса му се стори приятно. Кондукторът беше много намусен човек, който можеше дълго да разказва как транспортната компания работи на загуба. Леко окуражаван от Смайли, той се развихри великолепно и докато стигнат в Стърминстър, вече беше превърнал дорсетските директори в стадо гадорейски свине, които се носят към бездната на собствения си банкрут. Кондукторът упъти Смайли как да намери Стърминстърския кучкарник и когато стигнаха селцето, Смайли слезе и уверено тръгна към група къщички на около четвърт миля оттатък черквата, по пътя за Оукфорд.

Изпитваше неприятното чувство, че господин Хариман няма да му допадне. Фактът, че Д’Арси го бе описал като изключителен човек, стигаше, за да настрои Смайли срещу него. Не че самият той беше против социалните различия, но предпочиташе сам да ги определя.

На портата се четеше надпис: Стърминстърски кучкарник. Собственик К. Дж. Рийд-Хариман, ветеринарен лекар. Отглеждам немски овчарки и лабрадори. Давам подслон на питомци.

Тясна пътечка водеше към място, което, изглежда, представляваше заден двор. Навсякъде висеше окачено пране: ризи, бельо и чаршафи, повечето дрехи в цвят каки. Вонеше на кучета. Виждаше се ръждясала дворна помпа с десетина кучешки каишки, метнати през тръбата. До нея стоеше момиченце. То тъжно наблюдаваше как Смайли търси път през гъстата кал към вратата. Смайли дръпна въженцето на звънеца и зачака. Повтори опита си и тогава момиченцето рече:

— Не работи. Развален е. Развален е от години.

— Има ли някой у дома? — попита го Смайли.

— Ще проверя — нелюбезно каза момиченцето, отново го зяпа дълго, после заобиколи къщата и изчезна от погледа му. Скоро Смайли чу вътре шум, приближиха се стъпки и вратата се отвори.

— Добър ден — поздрави го човекът. Косата и мустаците му бяха русоляви. Беше облечен в риза цвят каки, с по-светла вратовръзка. Панталоните му също бяха от стара военна униформа, а на спортното му сако имаше кожени копчета.

— Търся господин Хариман.

— Майор Хариман е пред вас — бодро отговори мъжът. — Не че чинът има някакво значение. С какво можем да ви бъдем полезни?

— Намислил съм да си купя немска овчарка — отвърна Смайли. — За пазач.

— Чудесно. Заповядайте, влезте. Госпожа съпругата не е у дома. Не обръщайте внимание на детето, то е съседско. Мотае се тук заради кучетата.

Смайли последва Хариман във всекидневната. Седнаха. Камината не беше запалена.

— Откъде сте? — попита Хариман.

— В момента съм отседнал в Карне, баща ми живее в Дорчестър. С възрастта започна да се страхува и иска да му намеря хубаво куче. Имаме градинар, който ще го гледа през деня: ще го храни, ще го разхожда и тъй нататък. Естествено, градинарят не живее у нас, затова и старецът така се безпокои нощем. От доста време се каня да му взема куче, а станалото в Карне ме убеди, че е необходимо.

Хариман не обърна внимание на намека му.

— Добър човек ли е градинарят?

— Да, много добър.

— Не ви трябва изключително умно животно — каза Хариман. — Имате нужда от добро солидно куче. На ваше място бих взел кучка.

Ръцете на Хариман бяха мургави, китките също. Държеше кърпичката си пъхната в маншета. Смайли забеляза, че часовникът му е закопчан така, че циферблатът да е откъм вътрешната страна на ръката, което потвърждаваше негласните правила на военния demi-monde^[1], откъдето навярно идваше.

— А как се държи такова куче? Напада ли, какво прави?

— Зависи от обучението, приятелю, зависи от обучението. Във всеки случай предупреждава, а това е главното. Плаши чуждите хора и ги прогонва. Слагате си табела „Зло куче“, оставяте кучето да лае и славата му се разнася. В радиус от една миля няма да се завърти крадец.

Отново излязоха в градината и Хариман го поведе към клетките, където пет-шест кутрета свирепо ги джафкаха през мрежата.

— Всичките са добри зверчета — извика Хариман. — Много ги бива.

Той отключи вратата и накрая се появи с топчесто женско кутре, свирепо захапало сакото му.

— Тази млада дама сигурно ще ви свърши работа — каза Хариман. — Не мога да ви я покажа добре, понеже е доста дива.

Смайли се престори, че се колебае, даде възможност на Хариман да го убеждава и накрая се съгласи. Върнаха се в къщата.

— Бих желал да оставя депозит и да дойда за кучето след десетина дни. Може ли?

И той даде на Хариман чек за пет лири, след което отново седнаха. Хариман започна да търси из бюрото си документите за ваксинация и за чистотата на породата. В този миг Смайли каза:

— Жалко, че госпожа Роуд не е имала куче, нали? Според мен е можело да й спаси живота.

— О, не, тя имаше куче, но поиска да бъде умъртвено точно преди да я убият — обясни Хариман. — Между нас казано, тази история беше много странна. Госпожа Роуд умираше за животното. Нищо и никакъв дребосък, помияр с неопределен произход, но тя го обичаше. Един ден го доведе тук, разправи някаква измислица — че е ухапало пощаджията, и ме накара да го умъртвя, каза, че било опасно, а кучето си беше наред. Мои приятели в Карне се заинтересуваха от случая. Не научиха някой да се е оплаквал от кучето. Пощаджията се е спогаждал с животното. Ужасно е глупаво човек да лъже така на място, където всички се познават. Истината веднага излиза наяве.

— Защо тогава е излъгала?

Хариман направи жест, който особено много раздразни Смайли. Прокара пръст по дължината на носа си, после много бързо докосна краищата на своите нелепи мустаци. В цялото движение се криеше известна стеснителност, сякаш подражаваше на някакви по-висши офицери и се боеше, че могат да му направят забележка.

— Тя създаваше неприятности — сухо отвърна той. — Знам ги тия жени. И в полка имахме няколко такива съпруги. Глупави нищожества. Ни лук яли, ни лук мирисали, вода ненапита. Кичат черквата с цветя и други такива, набожни до немай-къде. Според мен, тя беше от истеричния тип, дето всичко драматизират и дни наред циврят из къщи. Готови са на какво ли не, само и само да вдигнат врява.

— Не са ли я обичали? — попита Смайли и предложи цигара на Хариман.

— Не ми се вярва. Благодаря. Научих, че в неделя се обличала в черно. Това също е типично. На изток наричахме жените, които носят черно, „врани“ или „неделни девици“. Бяха главно методистки или от някакви секти, но не и от англиканската църква. Имаше обаче и католички. Надявам се, че не ви…

— Ни най-малко.

— Човек няма как да се ориентира предварително, нали така? Лично аз не мога да ги понасям. Не че страдам от предразсъдъци, но не обичам католиците, а и баща ми беше такъв.

— А познавате ли съпруга й?

— Не, не го познавам добре, горкия.

Смайли си помисли, че Хариман изглежда изпитва много повече съчувствие към живите, отколкото към умрелите. Може би това беше типично за военните, кой знае.

— Чувам, че е страшно съсипан — продължи ветеринарят. — Ужасен шок, нали? Като превратностите на войната — добави той и Смайли кимна. Но Роуд е от другия тип. Скромен по произход, с добри офицерски качества, достойна личност в цялата тази каша. Тъкмо такива хора най-често се съсипват, защото жените им виждат сметката.

Вървяха по алеята към портата. Смайли си взе довиждане и обеща да се върне след около седмица, за да прибере кутрето. Вече излизаше, когато Хариман му подвикна:

— А. между другото…

Смайли се спря и се обърна.

— Ще осребря чека, нали може, и сумата ще се отнесе към вашата сметка.

— Разбира се. Няма пречки да го направите — потвърди Смайли и тръгна към автобусната спирка, размишлявайки върху странните обрати в разсъжденията на един военен.

Върна се в Карне със същия автобус; същият кондуктор отново руга работодателите си, старият шофьор през целия път кара на втора скорост. Смайли слезе на гарата и тръгна към изградения от червени тухли храм. Внимателно отвори готическата врата, направена от кафеникав чам, покрита с плътен слой лак, и влезе вътре. Една старица по престилка лъскаше тежкия бронзов полилей, окачен над централната пътека. Смайли изчака малко, после на пръсти я доближи и попита къде е свещеникът. Жената му посочи входа на канцеларията. Той се подчини на безмълвните й указания, упъти се нататък, почука и зачака. Вратата отвори висок мъж в свещенически дрехи.

— Идвам от името на „Християнски глас“ — тихо каза Смайли. — Може ли да поговорим?

Господин Кардю го поведе през страничния вход. Излязоха сред старателно обработена малка зеленчукова градина с яркожълти пътечки между голите лехи. Слънцето грееше, въздухът беше свеж. Денят, макар и студен, изглеждаше хубав. Прекосиха градината и се спряха на една поляна. Независимо от снощния дъжд, почвата беше твърда, а стръкчетата трева едва се показваха. Двамата с Кардю вървяха редом и разговаряха.

— Това са земи, принадлежащи на колежа. Тук си правим летните празненства, много е удобно.

Кардю не изглеждаше типичен представител на своя сан. Смайли, който изпитваше някаква детинска подозрителност към свещениците, бе очаквал да види строг баптист, многословен, внушаващ боязън човек, със склонност към метафоричен изказ.

— Изпраща ме госпожица Бримли, нашата редакторка — започна Смайли. — Госпожа Роуд беше абонатка на списанието, семейството й го получава от основаването му. Чувствахме я почти като член на нашата общност. Искаме да публикуваме некролог, в който да опишем работата й за църквата.

— Разбирам.

— Успях да поговоря със съпруга й, искам да сме сигурни, че ще предадем вярно нещата.

— И какво ви каза той?

— Каза, че трябва да се осведомя от вас за работата й, особено за работата с бежанците.

Известно време крачиха, без да приказват, после Кардю рече:

— Тя беше родена на Север, недалеч от Дарби. Баща й доста е преуспял там, но парите не са го променили.

— Разбрах това.

— Познавам семейството от години, общували сме почти непрекъснато. Видях стария и баща преди погребението.

— Как бих могъл да опиша работата й за църквата, влиянието и върху тукашните баптисти? Мога ли да кажа, че се е радвала на всеобща обич?

— Боя се, че нямам високо мнение за подобни писания, господин Смайли. Човек никога не се радва на всеобща обич, дори и след смъртта си — отвърна Кардю след кратка пауза и северният му изговор прозвуча ясно.

— Какво тогава бих могъл да кажа? — продължи да настоява Смайли.

— Не зная — с безизразен глас отговори Кардю. — А когато не зная нещо, обикновено си мълча. Но след като проявявате добрината да ме попитате, ще ви кажа, че засега не съм срещал ангели, така че Стела Роуд не правеше изключение.

— Но нима тя не е била водеща фигура в работата с бежанците?

— Вярно е, беше.

— Значи е окуражавала и други да правят подобни усилия?

— Разбира се. Тя работеше съвестно.

 

 

Продължиха да крачат мълчаливо. Пътеката през полето се спускаше надолу, после завиваше и тръгваше успоредно на един поток, почти скрит от гъсталака на прещипа и глога по бреговете му. Отвъд потока се извисяваха редица оголели брястове, а зад тях се виждаха познатите очертания на Карне.

— Само това ли искахте да знаете? — внезапно го попита Кардю.

— Не — отговори Смайли. — Нашата редакторка беше много обезпокоена от едно писмо на госпожа Роуд, получено точно преди тя да умре. Представляваше нещо като… обвинение. Уведомихме полицията. В известен смисъл госпожица Бримли се укорява, че не е успяла да окаже никаква помощ. Маже и да не изглежда логично, но е така. Желанието ми е да съумея да я уверя, че между писмото на Стела Роуд и смъртта й няма никаква връзка. Това е другата причина за посещението ми…

— А кого обвинява с писмото?

— Съпругът си.

— На ваше място бих уведомил госпожица Бримли, че няма никаква причина да се укорява — бавно каза Кардю.