Джон льо Каре
Убийство от класа (11)

Глава 11.
Палто, та да й е топло

Пощаджията не бил ухапан от куче; дявол се носел по вятъра; една жена знаела, че ще умре; един дребен обезпокоен човек по балтон стоеше в снега пред хотела си, а старателните удари на часовника от Абатската кула го зовяха да си ляга.

Смайли се поколеба, после сви рамене и прекоси шосето. Изкачи се по стъпалата и влезе във фоайето, осветено от безвкусната жълта светлина. После тръгна бавно по стълбището нагоре.

Ненавиждаше „Соли Армс“. Приглушеното осветление във фоайето беше типично за такива места — уж с дух на старинност, но твърде слабо, за да се вижда достатъчно. Ненавиждаше и келнерите в ресторанта, тихите гласове в салона за гости, както и собствената си омразна стая със сини и позлатени порцеланови вази и сложения в рамка гоблен, изобразяващ градина в Бъкингамшир.

В стаята му стана ужасно студено, сигурно прислужницата беше проветрявала. Смайли пусна шилинг в газовата отоплителна печка и я запали. Чу се сърдито бълбукане и огънят угасна. Смайли промърмори нещо, огледа се за хартия и за свое учудване откри канцеларски пособия в чекмеджето на бюрото. Облече пижамата си, а върху нея — халата, и тъжно се пъхна в леглото. След като прекара там няколко минути, но не се почувства по-удобно, той стана, взе балтона си и го метна над юргана. Палто, та да й е топло…

Как пишеше в протокола? „Никой едно благодарско не рече. «Браво, миличка» не ми каза, затуй взех нейните скъпоценности и ги занесох на светиите… пък и едно палто, та да ми е топло…“ Палтото е било дадено на Стела миналата сряда, като помощ за бежанците. От протокола можеше логично да се предположи, че Джейни е взела палтото от пристройката по същото време, когато е отмъкнала гердана на убитата Стела. Но в петък сутринта Дороти Д’Арси беше ходила там, наистина беше ходила, заедно с господин Кардю, нали вечерта у тях го спомена: „Всичко си беше на мястото, дрехите бяха прибрани, опаковани и адресирани. Много съвестна беше Стела, така си е“. Защо тогава Стела не е пъхнала и палтото в колета? Защо е прибрала всичко, само не и палтото?

Да не би Джейни да е откраднала палтото по-рано същия ден, преди колетът да е бил готов? Ако е така, то в обвинението срещу Джейни се появяваха слаби места. Но не е било така. Не е било така, защото е напълно невъзможно Джейни да е откраднала палтото следобеда и същата вечер отново да се е появила в къщата.

„Започни отначало — промърмори Смайли, като че изричаше сентенция, отправена към листовете и герба на хотела, сложени на скута му. — Джейни е откраднала палтото по същото време, когато е откраднала гердана, тоест когато Стела вече е била убита. Следователно, или палтото не е било опаковано заедно с другите дрехи, или…“

Или какво? Или някой друг, а не Стела Роуд е опаковала дрехите. След смъртта на Стела, преди Дороти Д’Арси и господин Кардю да отидат до Норт Фийлдс в петък сутринта, а защо, по дяволите, е било необходимо да се прави това?

Един от основните принципи на Смайли, когато извършваше проучвания, независимо дали ставаше дума за ранното творчество на някой потънал в забвение поет или за разузнавателни данни, събирани трошица по трошица, беше да се ограничава само с доказателства. Един факт, до който се е стигнало по пътя на логиката, не бива да се тълкува извън естественото му значение. Затова и сега не започна да размишлява върху направеното забележително откритие, а се насочи към най-неясния от всички въпроси: за мотива на убийството. Започна да пише.

Дороти Д’Арси — ненавист след гафа с бежанците. Недостатъчно солиден мотив за убийство. Но защо госпожица Д’Арси положи толкова усилия, за да хвали Стела?

Феликс Д’Арси — не е обичал Стела Роуд, понеже тя не се е съобразявала със стандартите на Карне. Като мотив за убийство — смехотворно.

Шейн Хехт — омраза.

Терънс Фийлдинг — той не може да има мотив в един свят на здравомислещи.

Но беше ли това свят на здравомислещи? Година подир година тук са живеели без промени, говорели са едно и също на едни и същи хора, пеели са едни и същи псалми. Нямат пари, нямат надежда. Светът е ставал друг, модата е ставала друга, жените са я виждали не непосредствено, а от лъскавите вестници, после са стеснявали роклите си, събирали са косите си на кок и омразата към съпрузите им е нараствала за пореден път. Дали Шейн Хехт не е убила Стела Роуд? Дали в безплодната мощ на грамадното й тяло се крият не само омраза и завист, но и куражът да убие? Дали не се е уплашила заради глупавия си съпруг, дали не се е побояла, че Роуд е умен и ще направи кариера? Дали наистина не се е ядосала прекалено много, когато Стела е отказала да се включи към съсловието на плъховете с изискано възпитание?

Ригби беше прав — не е възможно да се разбере истината. Трябва човек да е болен, да е с разклатено здраве, за да го проумее. Да се намира тук в санаториум, и то не седмици, а години наред — да лежи в редицата бели легла, да познава миризмата на храната или лакомията, скрита в очите. Човек трябва да е виждал и да е чувал, да е част от всичко това, за да знае правилата и да усеща кога ги престъпват. Този свят беше свит в калъпа на ненормалните норми. Беше сляп и фарисейски, но действително съществуващ.

И все пак някои неща си личаха достатъчно ясно: необяснимата връзка между Феликс Д’Арси и Терънс Фийлдинг, независимо че не се обичаха; нежеланието на Д’Арси да обсъжда нощта на убийството; явните предпочитания на Фийлдинг към Стела Роуд, а не към съпруга й; презрението на Шейн Хехт към всички.

Шейн Хехт не му излизаше от ума. Ако Карне беше нормално място и се налагаше някой да умре, то това несъмнено трябваше да е Шейн Хехт. Тя представляваше хранилище на чужди тайни и безпогрешно долавяше човешките слабости. Та не беше ли разкрила и самия Смайли? Присмя му се за неговия нещастен брак, поигра си с него за собствено удоволствие. Да, Шейн Хехт беше подходяща за жертва.

Но защо, за бога, трябваше да умира Стела Роуд? Защо и как? Кой беше приготвил колета след смъртта й? И защо?

Смайли се помъчи да заспи, но не успя. Накрая, когато часовникът на Абатството удари три, той светна лампата и седна в леглото. Стаята се беше позатоплила и отначало Смайли си помисли, че някой посред нощ е пуснал централното отопление, след като цял ден бе стояло изключено. После чу, че навън вали. Отиде до прозореца и дръпна завесите. Дъждът валеше непрестанно, до сутринта щеше да отмие снега. По пътя бавно вървяха двама полицаи. Смайли чу как скърцат ботушите им, които стъпваха в снега. Мокрите им пелерини проблеснаха под светлината на уличната лампа.

Изведнъж сякаш чу гласа на Ригби: „Всичко беше в кръв. Убиецът сигурно е бил в кръв от главата до петите“. После си спомни как Джейни Лудата викаше оттатък осветения от луната сняг: „Джейни го видя… Със сребърни криле като люспи на риба… Летеше, носен от вятъра… Не са много хората, видели как Дяволът лети…“ Разбира се! Колетът!

Смайли дълго стоя на прозореца и гледа дъжда. Накрая, доволен, отново се пъхна в леглото и заспа.

Цяла сутрин се мъчи да се свърже с госпожица Бримли по телефона. Все се оказваше излязла, но той не поръчваше да й предадат защо я търси. Най-сетне по обяд успя да я намери.

— Много съжалявам. Джордж, но в Лондон е пристигнал един мисионер и трябваше да взема интервю, а следобеда ще ходя на баптистка конференция. И двете теми са за тазседмичния брой. Късно ли ще е да отида утре сутринта?

— Не — каза Смайли. — Няма да е късно.

Работата не беше бърза. Без друго имаше едно-две неща, които Смайли искаше да си изясни този следобед.