Алън Дийн Фостър
Пришълец (9)

Девета глава

Към кафето и чая на масата в трапезарията се прибавиха и индивидуалните порции храна. Всички ядяха бавно, като възторгът им идваше от факта, че отново са в пълен състав, а не от скромните гозби, предлагани от автоготвача.

Кейн са хранеше по-бързо от всички, поглъщайки лакомо огромни порции от изкуствените меса и зеленчуци. Вече бе изял две нормални порции и започваше трета, като не показваше никакви признаци за намаляване на скоростта. Без да обръща внимание на този израз на човешка лакомия, котаракът Джонс спокойно си хапваше от една чиния в центъра на масата.

Кейн вдигна глава и като размаха лъжица към останалите, проговори с пълна уста:

— Първото нещо, което ще направя, щом се приберем, е да се нахраня със свястна храна. Призлява ми от тези синтетични храни. Не ме интересува какво казват наръчниците на Компанията, но вкусът на рециклирани продукти си остава. Независимо колко подправки ще се добавят, дъхът на синтетиката не може да изчезне.

— Виждал съм и по-лошо — изкоментира Паркър замислено, — но също и по-добро.

Ламберт погледна намръщено инженера, а забоденото на вилицата й парче непържола увисна между чинията и устата.

— Като за човек, на когото не му харесва, ти набиваш така, сякаш светът ще свърши утре.

— Имах предвид, че ми харесва — обясни Паркър, като натъпка още една лъжица в устата си.

— Не се ли будалкаш? — Кейн не спря да яде, но хвърли подозрителен поглед към Паркър, като че ли инженерът не беше с всичкия си.

Паркър се опита отговорът му да не звучи като оправдание:

— Харесва ми. Човек свиква някак си.

— Така и трябва — отвърна Кейн. — Знаеш от какво го правят.

— Знам от какво го правят — съгласи се Паркър. — Е, и какво? Сега е храна. Така както гълташ, най-малкото от теб може да се очаква да го кажеш.

— Аз си имам извинение. — Кейн натика друга огромна хапка с вилицата си в устата. — Изгладнял съм. — Той огледа масата. — Някой знае ли дали амнезията не засилва апетита?

— Апетит ли? И още как! — Далас набучи остатъците от единичната си порция. — Докато се намираше в автодоктора, през цялото време не си приемал нищо друго, освен течности. Захароза, глюкоза и други подобни те поддържаха жив, но не и сит. Не е чудно, че си гладен.

— Аха. — Кейн преглътна още една двойна хапка. — Това е почти сякаш… сякаш… — Той млъкна, намръщи се, след което доби смутен и малко уплашен вид.

Рипли се наведе към него.

— Какво има? Какво ти става? Нещо от храната ли?

— Не… Едва ли. Вкусът й бе нормален. Не мисля, че… — Отново спря по средата на изречението. Изражението му беше напрегнато и той непрекъснато хриптеше.

— Тогава какво ти е? — запита разтревожената Рипли.

— Не знам. — Изкриви пак лице и заприлича на боксьор, който току-що е получил силен удар в корема. — Свива ме стомахът… Става ми все по-лошо.

Угрижени лица наблюдаваха гърчовете от болка и смущение на втория офицер. Изведнъж той издаде силен, дълбок стон и се хвана с две ръце за ръба на масата. Кокалчетата на пръстите му побеляха, а сухожилията се откроиха върху ръцете. Цялото му тяло трепереше неудържимо, като че ли замръзваше, въпреки че в трапезарията беше приятно топло.

— Дишай дълбоко, отпусни се — посъветва го Аш, когато никой от другите не предложи нищо.

Кейн опита. Дълбокото дишане се превърна в писък.

— О, Господи, страшно боли. Боли! Боли! — Той се изправи несигурно, все още треперещ, с вкопчени в масата ръце, сякаш се страхуваше да се пусне. — О-о-ох!

— Какво има? — попита безпомощно Брет. — Какво те боли? Нещо в…?

Изразът на агония, който се изписа по лицето на Кейн в същия момент, прекъсна въпроса на Брет по-успешно от какъвто и да е вик. Вторият офицер се опита да стане от масата, но не успя и падна назад. Вече не можеше да контролира тялото си. Очите му се разшириха и той нададе продължителен, смразяващ нервите вой, който проехтя в трапезарията с неотслабваща сила, без да пощади никого от зрителите.

— Ризата му… — прошепна Рипли, напълно парализирана като Кейн, макар и по друга причина. Тя посочи хлътналия гръден кош на втория офицер.

Върху туниката на Кейн се бе появила червена точка. Тя бързо се разрасна и се превърна в обширно, неравно кърваво петно в долната част на гърдите му. Последва звук от раздиране на тъкан, грозен и неуместен в тясното помещение. Ризата му се разцепи като динена кора и увисна от двете страни, а под нея изби една малка глава с размерите на човешки юмрук. Тя се въртеше и гърчеше като змийска. Малкият череп беше почти целия в зъби, остри и оцапани с кръв. Кожата беше бледа, мъртвешки бяла, но сега потъмня от алената слуз. Не се забелязваха никакви външни органи, нито дори очи. Отвратителна миризма, смрадлива и зловонна, достигна до ноздрите на екипажа.

Освен Кейн запищяха вече и други, разнесоха се викове на паника и ужас, докато екипажът инстинктивно се отдръпна от масата. Реакцията на котарака обаче изпревари всички останали. С подвита опашка и настръхнала козина, той изфуча свирепо и с два скока изчезна от стаята.

Зъбатият череп конвулсивно се протегна нагоре. Сякаш ненадейно избликна от гърдите на Кейн. Главата и вратът бяха закрепени за дебело, плътно тяло, покрито със същата бяла плът. Ръце и крака с яки нокти го изтласкаха навън с неочаквана бързина. То се приземи върху чиниите и храната на масата, влачейки части от вътрешностите на Кейн след себе си. Течността и кръвта образуваха мръсна следа зад него. На Далас му заприлича на заклана пуйка със стърчащи от прерязания й врат зъби.

Преди някой да успее да дойде на себе си и да реагира, пришелецът изпълзя от масата със скоростта на гущер и изчезна през отворената врата в коридора.

Трапезарията се изпълни с тежко дишане, но не и с движение все още. Кейн се бе свлякъл на стола си, с отметната назад глава и зинала уста. Далас беше благодарен за това, защото така нито на него, нито на някой друг щеше да се наложи да погледне отворените очи на Кейн.

В експлодиралия гръден кош на Втория офицер зееше огромна дупка с разкъсани краища. Даже от разстояние Далас можеше да види как вътрешните органи са били избутани встрани, без да са увредени, за да се осигури кухина, която да е достатъчно голяма за съществото. По масата и пода лежаха разхвърляни чинии. Много от недоядената храна беше покрита с тънък слой кръв.

— Не, не, не, не…! — не преставаше да повтаря Ламберт, отправила празен поглед към масата.

— Какво беше това? — прошепна Брет, без да може да откъсне очи от трупа на Кейн. — Какво, за Бога, беше това?

На Паркър му се повдигаше и дори не помисли да се подиграе на Рипли, когато тя се обърна с гръб към тях, за да повърне.

— През цялото време това е растяло в него, а той дори не го е знаел.

— Използвало го е за инкубатор — разсъждаваше тихо Аш. — Както някои оси правят с паяците на Земята. Първо парализират паяка, след това снасят яйцата си върху тялото му. Когато ларвите се излюпят, те започват да се хранят с…

— За Бога! — извика Ламберт, излязла от вцепенението си. — Няма ли да млъкнеш най-сетне?

Аш изглеждаше обиден.

— Аз само… Но тогава забеляза погледа на Далас, кимна едва забележимо и смени темата. — Очевидно е какво стана.

— Онова тъмно петно върху медицинските монитори. — Далас също не се чувстваше добре. Питаше се дали изглежда толкова покрусен, колкото и останалите. — Не е било от лещите в края на краищата. То е било вътре в него. Защо скенерите не ни го показаха?

— Нямаше причина, нямаше абсолютно никаква причина да подозираме подобно нещо — бързо изтъкна Аш. — Когато го разглеждахме отвътре, петното беше твърде малко, за да му обърнем сериозно внимание. И приличаше на дефект в лещите. На практика можеше наистина да е петно от лещите.

— Не те разбирам.

— Възможно е на този етап съществото да произвежда естествено поле, способно да улови и блокира сканиращото лъчение. За разлика от първото същество с форма на ръка, в чийто вътрешности беше лесно да погледнем. Известни са и други същества, които създават подобни полета. Това свидетелства за биологични условия, каквито изобщо не можем да си представим засега, или от друга страна за съзнателна защита, предназначена за такива условия на живот, каквито предпочитам да не си представям.

— Казано накратко — отбеляза Рипли, като избърса устата си с чиста салфетка, — имаме още един пришълец. Вероятно също толкова враждебен и два пъти по-опасен. — Тя погледна предизвикателно Аш, но този път научният ръководител не можеше или не желаеше да спори с нея.

— Да. И то на свобода в кораба. — Далас се приближи въпреки нежеланието си до тялото на Кейн. Останалите го последваха бавно. Огледът беше задължителен, колкото и да им беше неприятен. Красноречиви погледи преминаха от Паркър към Ламберт, от Ламберт към Аш и така по малкия кръг. Навън вселената, огромна и заплашителна, здраво обгръщаше „Ностромо“, а силният, узрял мирис на смъртта изпълни коридорите, водещи в препълнената трапезария…

 

 

Паркър и Брет се спуснаха по стълбите, започващи от сервизната палуба горе, и се присъединиха към останалите уморени и обезсърчени търсачи.

— Някакви следи? — попита Далас групата. — Някакви странни миризми, кръв или — той се поколеба за миг, преди да каже — парчета от Кейн?

— Нищо — отвърна Ламберт.

— Нищо — повтори като ехо Аш с видимо разочарование.

Паркър изтърси праха от ръцете си.

— Не забелязахме ни следа от проклетото нещо. Знае как да се крие.

— Нищо не видяхме — потвърди Брет. — Не мога да си представя къде се е пъхнало. Въпреки че има места на кораба, които то може да достигне, но не и ние. Обаче не мисля, че нещо би могло да оцелее в някоя от онези прегрети тръби.

— Не забравяй средата, в която ъ-ъ… — Далас погледна към Аш — Как ще наречеш първия му стадий?

— Предлавров. Просто му давам име. Не мога да си представя стадиите му на развитие.

— Да. Е, нека не забравяме какво обитаваше то през първото си прераждане. Знаем, че е много жилаво и приспособимо като дявол. Няма да се учудя, ако го намерим кацнало върху реакторните камери.

— Ако се намира там, няма да можем да се приближим — изтъкна Паркър.

— Тогава нека се надяваме, че е поело в друга посока. Някъде, където можем да го последваме.

— Трябва да го намерим. — Фразата на Рипли отразяваше общата загриженост.

— Защо просто не влезем в хиперсън? — предложи Брет. — Да изтеглим въздуха обратно в резервоарите и да го задушим?

— Първо, не знаем колко дълго може да издържи без въздух това същество — възрази възбудено административният офицер. — Възможно е изобщо да няма нужда от въздух. Ние видяхме само уста, не и ноздри.

— Нищо не може да съществува без някакъв вид атмосфера. — Брет все още изглеждаше уверен, но вече не чак толкова.

Тя впери поглед в него.

— Би ли се обзаложил срещу живота си, че е така? — Той не отговори. — Освен това то ще трябва да преживее без въздух съвсем за кратко. Навярно извлича необходимите си газове от… храната си. Ние ще седим… не, ще спим като вързани патици в замразителите. Не забравяйте колко лесно разтопи първото същество лицевата част на шлема на Кейн. Кой може да гарантира, че тази разновидност няма да направи същото със замразителите ни? — Тя поклати глава примирено. — И дума да не става за спане, преди да сме го намерили и убили.

— Но ние не можем да го убием. — Ламберт ритна палубата от безсилие. — Що се отнася до вътрешния му строеж, той вероятно е същия като при първия пришълец. Ако е така и се опитаме да го унищожим с лазера, възможно е да разлее или пръсне киселинни телесни течности навсякъде наоколо. То е доста по-едро от онази „ръка“. Ако изпуска същото вещество, може да прояде по-голяма дупка, отколкото можем да закърпим. Всички знаете колко е важна целостта на корпуса при движение със скорост, по-голяма от тази на светлината, а да не споменавам колко са деликатни връзките, които минават през основния корпус.

— Да му се не види — промърмори Брет. — Ако не може да го убием, какво ще правим с него, когато го намерим?

— Трябва някак си — каза Рипли — да го открием, да го хванем и да го изхвърлим от кораба. — Тя погледна към Далас за одобрение на предложението си.

Той размисли за момент.

— Не виждам друго разрешение, освен да се опитаме да направим така.

— Ако продължим да приказваме, и не да търсим, скоро няма да има значение какво ще решим да правим — осведоми ги Аш. — Нашите запаси са основани на това, че прекарваме съвсем ограничено време извън хиперсъня. Строго ограничено. Настоятелно предлагам да започнем някакъв вид организирано издирване.

— Прав си — съгласи се бързо Рипли. — Първото нещо, което трябва да направим, е да го намерим.

— Не — каза Далас със странен глас. Всички погледнаха към него. — Най-напред трябва да направим нещо друго. — Той погледна назад по коридора, където тялото на Кейн още можеше да се види през вратата на трапезарията.

От разнообразните запаси събраха материал, едва стигащ за скалъпването на груб саван, който Паркър запои с лазера поради липса на конец. Беше недодялан и неугледността му подразни всички, докато се отстраниха от главния шлюз. Но се утешиха с мисълта, че правят всичко, каквото могат.

Можеха да замразят тялото за по-късно погребение на Земята, но прозрачният капак на замразителя щеше да изложи разкъсаното тяло на Кейн пред погледа на всички, веднага след като се събудят. По-добре беше да го изхвърлят бързо и чисто навън в космическото пространство, където щеше да бъде забравено възможно най-скоро.

Върнали се отново в командната зала, те заеха местата си, а унинието правеше въздуха да изглежда плътен като вазелин. Далас провери показанията на уредите и каза мрачно:

— Вътрешният люк е затворен.

Рипли потвърди с кимване.

— Шлюзът още ли е под налягане? — Още едно кимване. Той се поколеба, като местеше погледа си от едно лице към друго. Никой не му отвърна. — Някой да иска да каже нещо?

Естествено, нямаше нищо за казване. Кейн беше мъртъв. Едно време е бил жив, но вече не беше. Никой от екипажа не беше особено силен в словото.

Само Ламберт се обади.

— Да свършваме с това.

Далас си помисли, че това не бе съвсем подходящо за епитафия, но не можеше да измисли нищо друго, а само губеха време. Даде знак на наблюдаващата Рипли.

Тя натисна един бутон. Външният люк на шлюза се отвори. Останалият в шлюза въздух изтласка тялото на Кейн навън в пръстта на нищото.

Погребението беше бързо и милостиво. (Далас не можеше да мисли за него като за „изхвърляне“.) Изпращането на Кейн беше по-достойно от смъртта му. Неговият последен, измъчен вик все още не излизаше от главата на Далас, подобно на камъче, попаднало в обувка.

Събраха се отново в трапезарията. Нещата се обсъждаха по-лесно, когато всеки можеше да види всички останали, без да се напряга. Това даде също възможност да се обединят усилията на всички за почистването на ужасната цапаница.

— Проверих запасите — съобщи Рипли. — Със стимулатори ще издържим около седмица. Може би ден по-дълго, но не повече от това.

— А после какво? — попипа брадичката си Брет.

— Ще свършим храната и кислорода. Без храна ще издържим, но без кислород не можем. Последният фактор оставя спорен интересния въпрос дали бихме могли да преживеем само с нерециклирана изкуствена храна.

Ламберт се намръщи от непривлекателната перспектива.

— Благодаря, мисля, че бих предпочела да умра.

— Добре. — Далас се опита да изглежда уверен. — Ето с какво разполагаме значи. Цяла седмица за действие. Това е доста време. Повече от достатъчно, за да намерим един дребен пришълец.

Брет погледна към пода.

— Продължавам да мисля, че трябва да опитаме с изтегляне на въздуха. Това може да го убие. Поне на мен ми изглежда най-сигурния начин. Изключва нуждата да се срещнем очи в очи с него. Не знаем какви точно мръсотии може да ни сервира тази разновидност.

— Минахме през това, забрави ли? — припомни му Рипли.

— Това предполагаше, че ще прекараме времето без въздух в хладилните камери. Да допуснем, че вместо това си сложим скафандрите и изтеглим въздуха. То не може да ни издебне, ако сме будни в скафандрите си.

— Каква чудесна идея. — Тонът на Ламберт показваше, че това беше последното, което си мислеше.

— Какво й е лошото?

— В скафандрите имаме въздух за четирийсет и осем часа, а ни трябват десет месеца, за да стигнем у дома — обясни Аш. — Ако съществото може да издържи четирийсет и девет часа без въздух, ще се озовем точно там, откъдето започнахме, само че ще сме изгубили два дена от времето на скафандрите.

— Иначе е чудесна идея — каза Ламберт. — Хайде, Паркър, измислете нещо друго, вие двамата.

Инженерите нямаха намерение да изоставят идеята толкова лесно.

— Може би ще съумеем да прокараме някакви специални връзки от резервоарите на скафандрите до главните резервоари. Брет и аз сме доста добри за практически инженерни задачи. Вентилните свръзки ще ни създадат трудности, но съм сигурен, че ще се справим. Излетяхме, както знаете, благодарение на нашата работа.

— Всичко ще направят сами добрите ни стари инженери. — Рипли не се опита да смекчи сарказма си.

— Пак няма да е практично — рече Аш съчувствено на двамата мъже. — Спомнете си, че обсъдихме евентуалната възможност съществото да е в състояние да оцелее без въздух. И не само там е проблемът. Не можем да останем прикрепени към основните резервоари с нещо като пъпна връв и едновременно с това да преследваме пришълеца. Дори идеята ви да е осъществима, ще изразходваме толкова много въздух в скафандрите, че няма да ни остане за след излизането от хиперсъня. Замразителите ще се отворят автоматично… във вакуум.

— Какво ще кажете да оставим някакво съобщение или излъчим предаване по радиото, така че да ни посрещнат и заредят с пресен въздух, веднага след като пристигнем? — попита Паркър.

Аш изрази съмнение.

— Твърде е рисковано. Първо, съобщението по радиото ще пристигне само една-две минути преди нас, колкото до това да ни посрещне спасителен екип в момента, в който излизаме от хиперпространството, да се скачи с нас и да ни пусне въздух, без да повреди целостта на кораба… не мисля, че това е възможно. Дори и да е възможно, аз съм съгласен с Рипли по един критичен въпрос. Не можем да рискуваме да се върнем в хладилните камери, докато не сме сигурни, че съществото е умряло или е под контрол. А надали ще можем да сме сигурни, че е умряло, ако прекараме ден-два дни в скафандрите и после хукнем към замразителите.

Паркър изсумтя.

— Все още мисля, че идеята е добра.

— Нека се заемем с истинския проблем — намеси се нетърпеливо Рипли. — Как да го открием? Можем да опитаме дузина начини да го убием, но само след като знаем къде е. Няма видеовръзка с палуби Б и В. Всички скенери са излезли от строя, нали помните?

— Значи ще трябва да го изкараме от скривалището му. — Далас се изненада колко лесно беше да се направи ужасния, но ясен избор. Веднъж определен, той се бе примирил с него.

— Звучи разумно — съгласи се Аш. — По-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни обаче. Как предлагаш да действаме?

Далас разбра, че на останалите не им се искаше той да стигне неизбежния край. Но това беше единственият начин.

— Никой по-лесен начин не е приложим. Има само един начин, по който можем да сме сигурни, че няма да го изпуснем, като използваме максимално времето си за дишане. Трябва да го преследваме помещение след помещение, коридор след коридор.

— Навярно можем да стъкмим някакъв преносим замразител — предложи без особен ентусиазъм Рипли. — С който да замразяваме помещението или коридора от дал… — Тя млъкна, като забеляза Далас да клати тъжно глава. После извърна поглед встрани. — Не че съм толкова уплашена, не ме разбирайте погрешно. Просто се опитвам да мисля практически… И аз като Паркър смятам, че ще е по-добре да избягваме директна среща.

— Забрави това, Рипли. — Далас докосна гърдите си с пръст. — Аз също съм страшно изплашен. Всички се чувстваме така. Нямаме време за правенето на такива сложни неща. Мотахме се прекалено дълго, като оставихме машината да помага на Кейн. Време е да си помогнем сами. Нали това е основното ни занимание на борда на тази голяма машина, ако не сте забравили. Когато машините не могат да се справят с един проблем, той става наша работа. А от друга страна с удоволствие бих наблюдавал как малкото чудовище ще се пръсне, когато го изхвърлим през шлюза.

Словото му не беше особено вдъхновяващо. Навярно Далас изобщо нямаше за цел да е такова. Но то оказа съживяващо въздействие върху екипажа. Членовете му разбраха, че могат да се гледат отново в очите, вместо да ги обръщат към стените или пода, и се чу шепот, изпълнен с решителност.

— Хубаво — каза Ламберт. — Измъкваме го от дупката му, където и да се е скрило, и после го изхвърляме през шлюза. Това, което искам да зная, е следното: как ще стигнем от точка А до точка Б?

— Ще го хванем в някакъв капан. — Рипли прехвърляше различни идеи в главата си. Способността на пришълеца да изпуска киселина ги правеше абсолютно безсмислени.

— Трябва да има неметални вещества, които то да не може да прояжда толкова бързо — мислеше на глас Брет, показвайки, че и неговите идеи се въртят около същото като тези на Рипли. — Например трилоново въже. Ако изплетем мрежа от него, бихме могли да го хванем, без да го повредим. То може и да не се изплаши ужасно от тънката мрежа, както, да кажем, би се изплашило от солиден метален кафез. — Той изгледа един по един останалите. — Мога да скроя нещо подобно и да го запоя набързо.

— Той смята, че ще ловим пеперуди — подигра се Ламберт.

— Как ще го вкараме в мрежата? — попита Далас спокойно.

Брет се замисли.

— Трябва да използваме нещо, което няма да го накара да изпусне киселината си, разбира се. Ножове и всякакъв вид остри предмети отпадат. Същото се отнася и за пистолетите. Мога да сглобя няколко електрически пръта за сръгване от дълги метални тръби с батерии в тях. Имаме достатъчно и от двете някъде долу в складовете. Ще ми отнеме само няколко часа.

— За прътовете и мрежата ли?

— Разбира се. Ще са съвсем прости.

Ламберт не можа да се сдържи.

— Първо мрежи за пеперуди, сега пък остени. Защо ли слушаме този умник?

Далас прецени идеята на ум, като си представяше как би сработила. Пришълецът, притиснат в ъгъла, ще заплашва със зъби и нокти. Електрошокът ще е достатъчно силен да го раздразни, но не и да го нарани. Двама го вкарват в мрежата и после отвличат със сръгване вниманието му, докато другите го завлекат до главния шлюз. Навярно пришълецът ще прогори мрежата и ще изскочи, а може и да не успее. Трябва да има готови втора и трета мрежа, в случай че го направи.

Хвърлят омотаното чудовище в шлюза, затварят херметическия люк и натискат аварийния лост. Сбогом, пришълец, тръгнал за Арктур. Сбогом, кошмар. Здравей, Земя и здрав разум.

Припомни си последното презрително изказване на Ламберт и без да се обръща към някого специално, каза:

— Ще се вслушаме в него, защото този път може и да е прав…

 

 

Без да обръща внимание на трескавата дейност на някои от пътниците си, и също толкова безразличен към примиреното изчакване на други, „Ностромо“ продължаваше да се носи към Земята със скорост, няколко пъти по-голяма от тази на светлината. Брет бе поискал няколко часа, за да завърши мрежата и електрошоковите тръби, но той и Паркър работеха, сякаш разполагаха само с няколко минути. Паркър си помисли, че би предпочел ръчната работа да е по-сложна на практика. Така нямаше да му остава много време да поглежда нервно зад ръбове, шкафове и тъмни коридори.

Междувременно останалите членове от екипажа можеха само да отклоняват вниманието си към други неща и да чакат завършването на ловните им принадлежности. В нечии мозъци основната мисъл „Къде се е скрил пришълецът?“ започваше да отстъпва на бегли въпроси като „Какво ли прави пришълецът?“

Съзнанието само на един член на екипажа беше заето с друга мисъл. Тя го тормозеше от известно време вече, докато не назря за решение. Сега беше изправен пред две възможности: да обсъди въпроса с целия екипаж или да го обсъди насаме с виновника. Ако избереше първото и се окажеше, че е сгрешил, както отчаяно се надяваше, от това можеха да пострадат непоправимо взаимоотношенията в екипажа. Без да се споменава, че излагаше самия себе си на възможно съдебно преследване.

Ако беше прав в мислите си, другите щяха да разберат това съвсем скоро.

Аш седеше пред централния пулт в амбулаторията, задаваше въпроси на медицинския компютър и от време на време получаваше по някой отговор. При влизането на Далас вдигна очи нагоре и се усмихна любезно, след което се върна към работата си.

Далас постоя тихо отстрани, като погледът му се местеше от непонятните понякога съобщения към научния ръководител. Числата, думите и диаграмите, които се появяваха по екраните, бяха по-лесни за разбиране отколкото човека.

— Работиш или си играеш?

— Нямам време за игра — отвърна Аш с изопнато лице. Натисна един бутон и му бе представен дълъг списък от молекулни вериги на една хипотетична аминокиселина. С друг бутон указа две от избраните вериги да започнат да се въртят бавно в три измерения.

— Изстъргах няколко проби от стените на първата дупка, която приличащият на ръка пришълец прояде през палубата. — Той посочи към малкия кратер от дясната страна на медицинската установка, където съществото бе изпуснало течността. — Мисля, че има достатъчно останала киселина, за да може да се анализира, говоря като химик. Ако успея да разбера състава й, Майка може да намери формула за неутрализиращ реактив. Тогава нашият нов посетител може да изпръска всичко наоколо, ако решим да го застреляме, само че ние ще можем да неутрализираме киселината, която би пуснал.

— Звучи чудесно — съгласи се Далас, наблюдавайки отблизо Аш. — Ако някой на борда може да го направи, това си ти.

Аш вдигна рамене с безразличие.

— Това ми е работата.

Минаха няколко минути в мълчание. Аш не виждаше смисъл да подновява разговора. Далас продължи да изучава показанията и накрая рече спокойно:

— Искам да поговорим.

— Ако открия нещо, веднага ще ти съобщя — увери го Аш.

— Не за това искам да поговорим.

Аш го изгледа с любопитство, след което се обърна към апаратурата си, когато на два малки екрана светнаха нови показания.

— Мисля, че разгадаването на състава на тази киселина може да има съдбоносно значение. Надявам се ще се съгласиш с мен. Нека поговорим по-късно. Сега съм много зает.

Далас замълча, преди да отговори, после каза тихо, но настоятелно:

— Не ме интересува. Искам да поговорим сега.

Аш завъртя няколко превключвателя, видя как уредите замряха и погледна към капитана.

— Опитвам се да спася и твоята кожа. Но ако е толкова важно, казвай.

— Защо остави пришълеца да расте вътре в Кейн?

Научният ръководител се намръщи.

— Не съм сигурен, че те разбирам. Никой не е „допуснал“ нищо да расте вътре в някого. Това просто се случи.

— Глупости.

Аш добави сухо, без да се засегне:

— Това едва ли е рационална оценка на ситуацията, както и да погледнем на нея.

— Ти знаеш за какво говоря. Майка наблюдаваше тялото му. Ти контролираше Майка. Така и трябваше, след като ти си най-добре квалифициран да го направиш. Трябва да си имал представа какво става.

— Ти самият забеляза черното петно на екрана на монитора едновременно с мен.

— Очакваш да ти повярвам, че автодокторът не е достатъчно мощен, за да проникне през това?

— Не е въпрос на мощност, а на дължина на вълните. Пришълецът съумя да екранира тези, които се използват от скенерите на автодоктора. Вече дискутирахме как и защо би могъл да го направи.

— Да предположим, че повярвам на тази работа за способността извънземното да създава защитно поле, което може да блокира сканирането… а не казвам, че вярвам… Майка щеше да намери други симптоми за това какво става. Преди да бъде убит, Кейн се оплакваше, че е изгладнял. Той го доказа на масата в трапезарията. Не е ли очевидна причината за неговия невероятен апетит?

— Очевидна ли е?

— Новият пришълец е използвал запасите на Кейн от протеин, хранителни вещества и телесна мазнина, за да изгради собственото си тяло. То не е пораснало до такива размери, преработвайки само въздух.

— Съгласен съм. Това е очевидно.

— Подобен вид метаболична дейност щеше да се отрази в съответни показания на уредите на автодоктора, като се започне с намаляване на теглото на Кейн и се стигне до други неща.

— Колкото до възможната загуба на тегло — отговори спокойно Аш, — такава информация нямаше да се появи. То просто е било прехвърлено върху пришълеца. Автодокторът би регистрирал всичко като тегло на Кейн. Какви „други неща“ имаш предвид?

Далас се опита да прикрие разочарованието си, но успя само отчасти.

— Не знам, не мога да ти кажа подробностите. Аз съм само пилот. Медицинските анализи не са по моята част.

— Не — каза многозначително Аш, — те са по моята част.

— Все пак не съм пълен идиот — отвърна грубо Далас. — Може да не знам точните думи, за да изразя това, което искам, но не съм сляп. Мога да видя какво става.

Аш скръсти ръце, отблъсна се от конзолата и изгледа изпитателно Далас.

— Какво точно се опитваш да кажеш?

Далас се наведе напред.

— Ти искаш да съхраниш живота на пришълеца. Толкова много, че го остави да убие Кейн. Предполагам, че имаш причина. Аз те познавам отскоро, но досега никога не си правил нещо без причина. Не вярвам сега да си започнал.

— Ти каза, че имам причини за тази предполагаема лудост, в която ме обвиняваш. Назови една.

— Виж, и двамата работим за една и съща Компания. — Той промени тактиката си. След като обвиненията не подействаха, щеше да опита да събуди чувството за състрадание на Аш. Изведнъж на Далас му хрумна, че това може да се окаже някаква лека параноя, тук в амбулаторията. По-лесно беше да прехвърли проблема върху някой, с когото можеше да се разправя, като например Аш, вместо да го търси там, откъдето произтичаше — в пришълец.

Аш бе странен човек, но той не действаше като убиец.

— Само искам да знам — заключи той умолително — какво става.

Научният ръководител разпери ръце, погледна за миг назад към пулта, след което отговори.

— Не разбирам, по дяволите, за какво говориш. Не ме е грижа за никакви намеци. Пришълецът представлява опасна форма на живот. И наистина тя е забележителна по много причини. Не отричам това. Като учен смятам това за много интересно. Но след всичко, което направи, искам също колкото и ти той да не остане жив.

— Сигурен ли си?

— Да. Сигурен съм. — Изглеждаше напълно отвратен. — Ако не беше толкова натоварен в последно време, ти също щеше да си сигурен. Забрави това. И аз ще го забравя.

— Хубаво. — Далас се обърна рязко, излезе през отворената врата и се насочи по коридора към инженерния отсек. Аш го проследи как си отива и изчака доста време, зает със собствените си мисли. След това насочи вниманието си към търпеливата, по-лесно разбираема апаратура.

 

 

Много работя, твърде много, каза си Далас, а главата го цепеше. Аш сигурно беше прав, че работи под голямо напрежение. Истина беше също, че се безпокоеше и за всичко друго, в допълнение към проблема с пришелеца. Колко дълго щеше да влачи това психическо бреме? Колко още щеше да може? Та той беше само един пилот.

От Кейн би станало по-добър капитан, помисли той. Кейн овладяваше неприятностите по-леко, никога не допускаше да го засегнат дълбоко. Но Кейн го нямаше, за да му помогне.

Включи интеркома в коридора. Един глас отговори бързо.

— Тук инженерния.

— Тук Далас. Как върви, момчета?

Паркър отговори уклончиво.

— Върви.

— По дяволите, не се занасяй! Бъди конкретен.

— Хей, по-полека, Далас. Сър. Работим колкото можем по-бързо. Дотук Брет успя само да подготви електрическите схеми. Ти как би искал да притиснеш онова нещо — с обикновена метална тръба или с неколкостотин волта?

— Извинявайте — рече той искрено. — Направете всичко възможно.

— Правим го за всички. Тук инженерния, край. — Интеркомът замлъкна.

Това беше абсолютно ненужно, каза си той ядосано. Ако той не издържа, как можеше да го очаква от другите?

Точно сега нямаше желание да се среща с никого, не и след този обезпокоителен и неубедителен сблъсък с Аш. Все още му предстоеше да реши сам дали беше прав за научния ръководител или беше пълен глупак. Ако нямаше мотив, можеше да подозира последното. Ако Аш лъжеше, правеше го чудесно. Далас не бе виждал човек така да контролира чувствата си.

Имаше едно място на „Ностромо“ където Далас можеше понякога да прекара известно време сам със себе си и едновременно с това да се чувства относително сигурен. Нещо като заместител на утроба. Той сви в коридор Б, зает не чак толкова с мислите си, че да не се оглежда непрекъснато за бързо и леко шаване в тъмните ъгли. Но нищо не се показа.

Накрая стигна до място, където корпусът се издаваше леко навън. Там имаше малък люк. Той натисна близкия ключ и изчака, докато люкът се плъзна встрани. Вътрешният люк на совалката бе отворен. Беше твърде малък, за да има ключалка. Той се покатери вътре и седна.

Ръката му посегна към друг червен бутон върху таблото за управление на совалката, но се отдръпна, без да го докосне. Задействането на люка откъм коридора сигурно бе регистрирано вече в командната зала. Това нямаше да разтревожи никого, ако го забележеше, но затварянето на люка на совалката щеше да вдигне тревога. Така че той го остави отворен към коридора, чувствайки се малко, но достатъчно отделен от „Ностромо“ и царящите там ужас и несигурност…