Алън Дийн Фостър
Пришълец (11)

Единайсета глава

Лицата на събралите се в трапезарията изразяваха по-малка увереност от миналия път. Никой не се опитваше да скрие това, най-малко Рипли и Паркър. След като бяха видели срещу какво са изправени вече, от увереността им не бе останало почти нищо.

Далас изучаваше една току-що разпечатана схема на „Ностромо“. Паркър стоеше до вратата, като от време на време поглеждаше неспокойно към коридора.

— Каквото и да беше — каза инженерът в тишината, — беше грамадно. Надвеси се над него като гигантски шибан прилеп.

Далас вдигна поглед от схемата.

— Абсолютно ли си сигурен, че е измъкнало Брет през отвора на отдушника.

— То изчезна в един от охладителните тръбопроводи. — Рипли почесваше опакото на едната си ръка с другата. — Сигурна съм, че го видях да влиза. Във всеки случай нямаше къде другаде да отиде.

— Това е безспорно — добави Паркър. — То използва въздушните шахти, за да се придвижва. Затова не го засякохме с търсача.

— Въздушните шахти. — Далас изглеждаше убеден. — Това е разбираемо. Джонс прави същото.

Ламберт играеше с кафето си, като разбъркваше тъмната течност с пръст.

— Брет може да е още жив.

— Никакъв шанс. — Рипли не беше фаталистка, просто мислеше логично. — То го грабна като парцалена кукла.

— Както и да е, за какво му е? — попита Ламберт. — Защо ще го взима, вместо да го убие на място?

— Възможно е да търси инкубатор, както първият пришълец използва Кейн — предположи Далас.

— Или храна — отсече Рипли и потрепери.

Ламберт остави кафето си.

— Както и да е, двама са извън строя, остават петима — от гледна точка на пришълеца.

Паркър въртеше непрестанно шоковата тръба в ръцете си. Извърна се и я запрати силно срещу стената. Тръбата се изкриви, падна на пода и изтрака няколко пъти, преди да застине.

— Предлагам да пратим гадното копеле по дяволите с лазера. Това е единственият ни шанс.

Далас се опита да го успокои.

— Знам какво чувстваш, Паркър. Всички обичахме Брет, но трябва да опазим главите си. Ако съществото е толкова едро, колкото казваш, то съдържа достатъчно киселина, за да пробие в кораба дупка, голяма колкото тази зала. Да не споменавам какво ще стане с електрическите схеми и системите за управление, които минават под пода. Няма начин да го спрем. В никакъв случай не трябва да опитваме това. Още не.

— Още не? — Чувството за безсилие на Паркър заличи голяма част от яростта му. — Колко още трябва да умрат, освен Брет, преди да разбереш, че този е начинът да се справим с това нещо?

— Във всеки случай така няма да стане, Паркър.

Инженерът се обърна към Аш и го изгледа намръщено.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че при първия изстрел с лазера трябва да уцелиш жизненоважен орган. Според твоето описание на съществото, то е както неимоверно бързо, така и голямо и силно. Мисля, че е разумно да допуснем, че то има същите възможности за възстановяване като първия пришълец, приличащ на ръка. Това означава, че трябва да го убиеш моментално или то ще те хване. Ще ти е трудно да го направиш, дори ако противникът ти е обикновен човек, а е почти невъзможно с този пришълец, защото нямаме представа къде му е уязвимото място. Дори не знаем има ли такова. Не разбираш ли? — Той се опитваше да е ясен като Далас. Всички знаеха колко близки бяха двамата инженери.

— Не можеш ли да си представиш какво ще се случи? Да предположим, че няколко от нас успеят да се изправят лице в лице със съществото на открито място, така че да стреляме право в него, което съвсем не е сигурно. Стреляме по него… ъ… половин дузина пъти, преди то да ни разкъса на парчета. Всичките шест рани зарастват достатъчно бързо, за да съхранят живота му, но не и преди да са пръснали достатъчно киселина, която да прояде много дупки в кораба. Възможно е част от веществото да прегори схемите, които управляват запасите ни от кислород или да прекъсне електрозахранването. От онова, което знаем за съществото, не смятам, че това е глупав сценарий. И какъв ще е резултатът? Ще загубим двама или повече от нас и по такъв начин ще сме по-зле, отколкото преди да се изправим срещу него.

Паркър не отговори, само гледаше мрачно. Накрая промърмори:

— Тогава какво да правим, по дяволите?

— Единственият начин, който оставя шансове за успех, е предишният — отговори Далас. — Да открием в коя шахта е, да го подгоним оттам в някой въздушен шлюз и да го издухаме в пространството.

— Да го подгоним? — изсмя се сухо Паркър. — Аз ти казвам, че този кучи син е грамаден. — Той плюна презрително към изкривената шокова тръба. — Никъде не можем да го подгоним с тези тръби.

— Поне веднъж той има право — каза Ламберт. — Трябва да го закараме до някой шлюз. Но как да го сторим?

Погледът на Рипли се плъзна по малката група представители на човечеството.

— Мисля, че е време научният отдел да опресни представите ни за съществото. Имаш ли някакви идеи. Аш?

Научният ръководител се замисли.

— Значи изглежда се е адаптирал добре към богатата на кислород атмосфера. Това може да е свързано с изключително бързия му растеж на този стадий.

— Този „стадий“? — повтори въпросително Ламберт. — Искаш да кажеш, че може да се обърне отново в нещо друго?

Аш разпери ръце.

— Знаем толкова малко за него. Трябва да сме подготвени за всичко. То вече се е видоизменяло три пъти: от яйце във формата на ръка, от ръка до това, което излезе от Кейн, и после в онова доста по-голямо двуного. Нямаме причини да мислим, че тази форма е краен стадий на развитието му. — Той замълча и добави. — Следващата форма може да е дори по-голяма и по-силна.

— Много обнадеждващо — каза Рипли. — Нещо друго?

— Освен към новата атмосфера то сигурно се е приспособило съответно и към средата за препитание. Следователно ние знаем, че то може да преживее с много малко храна, в различна атмосфера или може би без никаква за определен период от време. Не познаваме само възможностите му да устои на драстични промени в температурата. На борда на „Ностромо“ е приятно топло. Като вземем предвид средната температура в света, в който го намерихме, мисля, че е логично да изключим острия студ като потенциална спирачка, въпреки че ранната яйцевидна форма може да е била по-устойчива в това отношение от настоящата. Има прецедент за това.

— Хубаво — рече Рипли, — какво за температурата? Какво ще стане, ако я повишим?

— Нека опитаме — каза Аш. — Не можем да повишим температурата на целия кораб по същата причина, поради която не можем да изхабим всичкия въздух. Недостатъчно време за дишане в скафандрите, ограничена подвижност и безпомощност в хладилните камери и така нататък. Но повечето същества отстъпват пред огъня. Не е нужно да нагряваме целия кораб.

— Можем да опънем жици с високо напрежение през няколко коридора и да го примамим в един от тях. Това добре ще го изпържи — предложи Ламберт.

— Ние си нямаме работа с животно. Или ако е — каза й Аш, — то е невероятно ловко. Няма да се втурне като сляпо към жицата, нито към друго нещо, което блокира пътя му. То вече го демонстрира, като избра за придвижване въздушните шахти, а не коридорите. Освен това някои примитивни организми, като например акулата, са чувствителни към електрически полета. Вземайки предвид всичко това, идеята не е добра.

— Може би усеща и електрическите полета, които излъчват собствените ни тела — предположи мрачно Рипли. — Може би така ни следи.

Паркър сякаш се колебаеше.

— Не бих се обзаложил, че не разчита най-вече на очите си. Ако онова са очи.

— Не са — каза Рипли.

— Същество с такива изключителни възможности сигурно използва много сетива за следене — добави Аш.

— И без това не харесвам идеята с жицата. — Лицето на Паркър бе пламнало. — Не ми харесва да се мотае наоколо. Когато изхвърчи от шлюза, много бих искал да съм там. Искам да видя как умира. — Той замлъкна за малко, а после добави по-спокойно: — Искам да го чуя да пищи като Брет.

— Колко време ще ни отнеме да сглобим три или четири огнемета? — поинтересува се Далас.

— Дай ми двайсет минути. Основните възли са вече налице, тук в склада. Работата е само да ги преправя за ръчна употреба.

— Можеш ли да ги направиш достатъчно мощни? Не желаем да попаднем в положението, което Аш описа, ако употребим лазера. Искаме нещо, което да го свърши на място.

— Не се тревожи. — Гласът на Паркър бе леденостуден. — Такива ще ги направя, че ще опекат всичко, което се докосне до тях.

— Изглежда това е най-добрият ни шанс. — Капитанът огледа присъстващите на масата. — Някой да има по-добра идея?

Никой нямаше такава.

— Добре. — Далас се отдръпна от масата и се изправи. — Когато Паркър бъде готов с огнеметите си, тръгваме оттук и слизаме внимателно до ниво В и помещението, откъдето то взе Брет. Оттам ще се опитаме да го проследим.

Паркър не беше толкова оптимистичен.

— То се изкачи с него нагоре по подпората на корпуса и влезе във въздушната шахта. Ще бъде дяволски трудно да го последваме там горе. Аз не съм маймуна. — Той погледна предупредително към Рипли, но тя не каза нищо.

— Предпочиташ да стоиш тук и да чакаш, докато то дойде да те потърси? — попита Далас. — Колкото по-дълго го караме да се отбранява, толкова по-добре за нас.

— С изключение на едно нещо — обади бе Рипли.

— Какво е то?

— Не сме сигурни, че пришълецът изобщо се е отбранявал. — Тя посрещна открито втренчения му поглед…

Огнеметите бяха по-обемисти от шоковите тръби и изглеждаха по-неефективни. Но тръбите действаха както се очакваше от тях и Паркър ги беше уверил, че и огнеметите ще работят също така добре. Този път той се отказа да им ги демонстрира, защото, както, обясни, пламъците са достатъчно силни да стопят палубата.

Фактът, че поверяваше живота си на тези устройства, бе достатъчно доказателство за всички, освен за Рипли. Тя беше започнала да подозира всеки и всичко. Винаги бе страдала от слаба параноя. Последните събития влошаваха състоянието й. Започна да се притеснява много повече от това, което ставаше в собствения й мозък, отколкото от пришълеца.

Разбира се, веднага щом хванат и убият пришълеца, психическите проблеми ще изчезнат. Наистина ли беше така?

Стегнатата група от изнервени хора слизаше предпазливо от трапезарията към ниво В. Бяха се насочили към следващата стълба, когато и двата търсача започнаха лудо да сигнализират. Аш и Рипли бързо изключиха звука. Трябваше да проследят движещите се стрелки още около десетина метра, преди да се чуе друг силен звук, като от разкъсване на метал.

— Спокойно. — Далас стисна огнемета си и зави по коридора. Силните звуци от раздиране продължаваха, по-ясни сега. Той знаеше откъде идват. — Складът за хранителни припаси — пошепна той назад към останалите. — То е вътре.

— Чуйте го — промълви Ламберт със страхопочитание. — Господи, трябва да е доста голямо.

— Достатъчно голямо — потвърди тихо Паркър. — Аз го видях, не забравяй. И много силно. Носеше Брет като… — Той спря по средата на изречението, понеже споменът за Брет уби желанието му за разговор.

Далас повдигна дулото на огнемета.

— Има отвор от другата страна на шахтата в дъното на помещението. Така е попаднало вътре. — Той погледна към Паркър. — Сигурен ли си, че тези неща действат?

— Нали аз съм ги направил.

— Точно това ни тревожи — каза Рипли.

Тръгнаха напред. Звуците от раздиране продължиха. Когато застанаха точно пред склада, Далас погледна от Паркър към дръжката на вратата. Инженерът неохотно хвана тежкия лост. Далас отстъпи няколко крачки и приготви огнемета.

— Давай!

Паркър дръпна силно и отвори вратата, като отскочи назад и встрани. Далас натисна спусъка на грубото оръжие. Учудващо широка струя от оранжев огън изпълни входа на склада за храна и накара всички да се отдръпнат от силната горещина. Далас тръгна напред, без да обръща внимание на топлината, която изгаряше гърлото му, и стреля вътре още веднъж. След това за трети път. Вече се намираше върху високия фундамент и трябваше да се свие, за да стреля и встрани.

Прекараха няколко минути в нервно очакване отвън, докато вътрешността на склада се охлади достатъчно, за да влязат. Въпреки изчакването излъчваната топлина от тлеещия вътре боклук беше толкова силна, че трябваше да стъпват внимателно, за да не се блъснат в някой нагорещен като пещ сандък или в стените на склада.

Самият склад беше напълно опустошен. Огнеметът на Далас бе довършил започнатото от пришълеца. По стените личаха дълбоки черни следи, доказателства за мощността на изгарящото устройство. Зловоние от обгорените компоненти за синтетични храни, смесени с овъглени опаковки; изпълваше затвореното пространство.

Въпреки опустошението на огнемета не всичко беше разрушено в хранилището. Наоколо бяха останали доста следи от работата на пришълеца, недокоснати от пламъците. Пакети с всякакви големини и форми бяха разпръснати по пода, отворени по начини, каквито производителите никога не са си представяли.

Метални консервни кутии бяха обелени като плодове. От това, което можеха да видят, пришълецът бе оставил недокоснати малко неща за довършване от огнемета.

Като държаха търсачите и огнеметите под ръка, те подритваха отломките. От тях се издигна остър пушек, който залютя в очите им.

Внимателното оглеждане на всяка подходяща по големина купчина от съсипаните хранителни запаси не доведе до желаното откритие.

Тъй като всичката складирана на борда на „Ностромо“ храна беше изкуствена и хомогенна по състав, единствените кости, които биха намерили, трябваше да принадлежат на пришълеца. Но най-близките до кости неща, които откриха, бяха подсилващите обръчи на няколко големи сандъка.

Рипли и Ламберт понечиха да се облегнат на все още горещите стени, но се усетиха навреме.

— Не го хванахме — промърмори разочаровано административният офицер.

— Тогава къде е, по дяволите? — попита я Ламберт.

— Тук.

Всички се обърнаха и Видяха Далас да стои до задната стена, зад купчина стопена черна пластмаса. Огнеметът му сочеше към стената.

— Отишло си е оттук.

Като се приближиха, Рипли и другите видяха, че тялото на Далас закрива очаквания вентилационен отвор. Предпазната решетка, която нормално го покрива, лежеше на парчета на пода пред него.

Далас откачи от колана фенерчето си и насочи лъча в шахтата. Забеляза само гладък метал, извиващ се в далечината. Когато проговори, гласът му звучеше възбудено:

— Време е вече да починем.

— Какви ги говориш? — попита Ламберт.

Той се обърна да погледне останалите.

— Не разбирате ли? Това може да ни свърши работа. Шахтата води направо към главния въздушен шлюз. На другия й край има само един достатъчно голям отвор, през който съществото да се измъкне и при който можем да го причакаме. Тогава ще го подгоним в шлюза с огнеметите и ще го изхвърлим в пространството.

— Да-а. — Гласът на Ламберт показваше, че тя не споделя ентусиазма на капитана за този проект. — Нищо и никаква работа. Само ще трябва да пропълзиш във вентилационната тръба след него и да намериш пътя си през лабиринта, докато се озовеш лице с лице срещу него. Тогава се моли наистина да се плаши от огъня.

Усмивката на Далас се стопи.

— Допълнителното човешко присъствие го прави твърде сложно, нали така? Но идеята трябва да сработи при условие че се страхува от огън. Това е най-добрият ни шанс. Така няма да се налага да го притиснем в някой ъгъл и да се надяваме, че пламъците ще го убият навреме. Пришълецът може да продължи да отстъпва… право срещу очакващия го шлюз.

— Всичко това е много хубаво — съгласи се Ламберт. — Проблемът е кой ще го преследва?

Далас огледа внимателно групата, като търсеше кого да ангажира в тази смъртоносна игра на гоненица. Аш имаше най-здрави нерви от всички, но Далас все още таеше подозрение към научния ръководител. Както и да е, планът на Аш да намери неутрализатор на киселината го изключваше като кандидат за преследването.

Ламберт се справяше добре, но при нея имаше по-голяма вероятност от срив заради стреса, отколкото при който и да е друг. Колкото до Рипли, тя щеше да се държи добре до момента, в който застане лице в лице с него. Далас не беше сигурен дали тогава нямаше обаче да блокира. Не мислеше, че ще блокира… но можеше ли да рискува за това живота й?

Паркър… Паркър винаги се правеше на жилаво копеле. Оплакваше се много, но можеше да върши тежка работа и да я свърши както трябва. Доказателство бяха шоковите тръби и огнеметите. Още повече че неговият приятел беше отмъкнат от пришълеца, и знаеше триковете с огнемета по-добре от всички.

— Е, Паркър, ти винаги си искал пълна премия и процент.

— Да? — Инженерът изглеждаше нащрек.

— Влез в тръбата.

— Защо аз?

Далас помисли дали да не му изтъкне няколко причини, после реши да кара направо.

— Искам да видя, че заслужаваш пълен дял, това е.

Паркър поклати глава, направи крачка назад.

— По никакъв начин. Можеш да вземеш и моята премия. Можеш да вземеш цялата ми заплата за курса. — Той поклати глава в посока към отвора на шахтата. — Не отивам там.

— Аз ще отида.

Далас погледна Рипли. Тя щеше да отиде доброволно, рано или късно. Странна жена. Винаги я бе подценявал. Всички го правеха.

— Забрави за това.

— Защо? — изгледа го тя обидено.

— Да, защо? — продължи Паркър. — Ако е готова да отиде, защо не я пуснеш?

— Аз решавам — отсече той. Далас я погледна и видя смесица от негодувание и объркване. Тя не разбираше защо я отхвърля. Е добре, нямаше значение. Някой ден щеше да й обясни. Ако можеше сам да си го обясни.

— Ти отиваш при въздушния шлюз — заповяда той. — Аш, ти оставаш тук и покриваш този край, в случай че мине някак си зад мен или през мен. Паркър, ти и Ламберт пазите единствения страничен изход, за който споменах.

Всички го изгледаха с различни изражения на разбиране. Нямаше съмнение кой ще отиде във вентилационната шахта.

 

 

Задъхвайки се, Рипли достигна преддверието на шлюза от десния борд на кораба. Нейният търсач показваше, че наоколо няма движение. Тя натисна стоящия наблизо червен ключ. Лек шум изпълни коридора наоколо. Масивната врата на шлюза се отмести встрани. Когато се отвори и шумът заглъхна, тя включи интеркома.

— Въздушният шлюз на десния борд е готов.

Паркър и Ламберт достигнаха посочената от Далас секция на коридора и спряха. Вентилационният отвор, покрит с решетка и изглеждащ непокътнат, показваше три четвърти от вътрешността на шахтата.

— Тук е мястото, откъдето може да излезе, ако тръгне по този път — отбеляза Паркър. Ламберт кимна и отиде до близкостоящия интерком, за да докладва, че са заели позиция.

Останал в склада за храна, Далас внимателно изслуша рапорта на Ламберт, последван от този на Рипли. Зададе няколко въпроса, прие отговорите и изключи. Аш му подаде огнемета. Той настрои дюзата и даде няколко кратки изстрела.

— Все още работи. Паркър е по-добър приложен механик, отколкото сам си мисли. — Той забеляза изражението по лицето на Аш. — Случило ли се е нещо?

— Ти сам взе решението. Не ми е работа да го коментирам.

— Ти си научният ръководител. Хайде, изкажи се.

— Това няма нищо общо с науката.

— Сега не е време да го усукваш. Кажи какво се върти в главата ти.

Аш го погледна с неподправено любопитство.

— Защо ти трябва да си този, който ще отиде? Защо не изпрати Рипли? Тя го искаше, а е и достатъчно способна.

— Не трябваше дори да предлагам някой друг, освен себе си. — Той провери нивото на течността в огнемета. — Това беше грешка. Цялата отговорност е моя. Аз накарах Кейн да се спусне в чуждия кораб. Сега е мой ред. Достатъчно дълго подлагах другите на опасност, без да поема своя дял. Време е да го поема.

— Ти си капитан — заспори Аш. — Сега е времето да бъдеш практичен, а не да се правиш на герой. Ти постъпи правилно, като изпрати Кейн. Защо постъпваш сега по този начин?

Далас се усмихна. Рядко се случва да хванеш Аш в противоречие.

— Не си ти този, който ще ми говори за спазване на правилата. Ти отвори шлюза и ни пусна на борда, помниш ли? — Научният ръководител не отговори. — Така че не ми чети лекции кое е правилно и кое не.

— На нас останалите ще ни бъде по-трудно, ако те загубим. Особено сега.

— Ти току-що спомена, че считаш Рипли за достатъчно способна. Ако не се върна, няма нищо, което аз да мога, а тя не.

— Не съм съгласен.

Губеха си времето. Да не говорим колко далече беше вече съществото. Далас се отегчи от спора.

— Съжалявам. Такова е решението ми и то е окончателно. — Обърна се и стъпи с десния си крак в отвора на шахтата, после пъхна огнемета пред себе си, придържайки го да не се плъзне надолу по леко наклонената повърхност.

— Така няма да стане — измърмори той, като надникна вътре. — Няма достатъчно място, за да се свия. — Прибра крака си. — Трябва да лазя. — Наведе главата си и се вмъкна в отвора.

В шахтата беше по-тясно, отколкото бе предполагал. Не можеше да си представи как нещо с размерите, които Паркър и Рипли бяха описали, се е промъкнало през това тясно пространство. Много добре! Далас се надяваше, че шахтата ще продължи да се стеснява. Може би съществото, в желанието си да избяга, се е заклещило здравата. Това ще улесни нещата.

— Как е? — викна един глас зад него.

— Не много добре — информира той Аш, като гласът му отекваше наоколо. Далас зае с мъка пълзяща поза. — Широко е точно толкова, колкото да ти е неудобно.

Той включи фенерчето и опипа неспокойно врата си, докато намести ларингофона, който бе взел. Светлината му показа напред празна и тъмна шахта, която вървеше като права метална линия със слаба извивка надолу. Знаеше, че наклонът й ще се увеличи. Трябваше да слезе цяло едно ниво, преди да излезе зад съществото до шлюза на десния борд.

— Рипли, Ламберт, Паркър… чувате ли ме? Сега съм в шахтата, готов за спускане.

Долу Ламберт се обърна към стенния интерком.

— Чуваме те. Ще те засека веднага, щом доближиш обсега на нашия търсач. — До нея Паркър повдигна огнемета си и хвърли свиреп поглед към решетката, която покриваше шахтата.

— Паркър — инструктира го Далас, — ако се опита да излезе при вас, накарай го да се върне обратно вътре. Аз ще продължа да го изтласквам напред.

— Добре.

— Готова съм при изходния шлюз — докладва Рипли. — Стои отворен и чака гости.

— Тръгвам. — Далас запълзя с вперени напред очи и пръсти върху спусъка на огнемета. Шахтата беше широка по-малко от метър. Металът не преставаше да протрива колената му и той съжали, че не надяна още един панталон. Сега е много късно, призна си той. Всичко е подготвено. Няма връщане назад.

— Как се справяш? — прозвуча един глас по интеркома.

— Добре, Аш — отвърна той на загрижения научен ръководител. — Не се тревожи за мен. Пази отвора, в случай че се промъкне някак си зад мен.

Подмина първата извивка на шахтата, като се мъчеше да си представи точния план на корабната вентилационна система. От разпечатаната схема, която се намираше в трапезарията, му бе останал мъгляв и неясен спомен. Отдушниците съвсем не бяха измежду жизненоважните системи на кораба. Сега беше твърде късно да съжалява, че не ги е изучил по-подробно.

Пред него се показаха още няколко тесни извивки на шахтата. Спря се, дишайки тежко, и повдигна върха на огнемета. По нищо не личеше, че зад тези завои се крие нещо, но по-добре беше да не рискува. Нивото на горивото в огнемета показваше, че то е почти пълно. Нямаше с нищо да навреди, ако съществото разбере какво го следва по петите, дори това навярно щеше го подгони напред, без да има нужда да се срещнат.

Натисна червения бутон и изпрати огнен залп нататък по тунела. Бученето в ограниченото пространство на шахтата беше силно, а топлината бързо се върна назад към негодуващата му кожа. Тръгна отново напред, като пазеше ръцете си без ръкавици от вече горещия метал, по който пълзеше. Малко от топлината проникна дори през здравата материя на панталоните му. Той не я усети. Чувствата му бяха концентрирани напред, търсейки раздвижване или миризма.

 

 

Ламберт замислено наблюдаваше здраво зарешетения отвор в помещението за оборудване. Тя се пресегна назад и натисна един ключ. Нещо издрънка и решетката изчезна, оставяйки зееща дупка в стената.

— Луда ли си? — погледна я невярващо Паркър.

— Само оттук може да излезе, ако напусне главната шахта — отвърна му тя. — Нека е отворена. Много е тъмно зад решетката. Бих искала да знам дали идва нещо.

Паркър помисли да спори, но реши, че е по-добре да използва енергията си за наблюдение на отвора, независимо дали е с или без решетка. И без това Ламберт имаше по-висок чин от него.

 

 

В очите му се стичаше пот, упорита като мравка, и Далас трябваше да спре, за да я изтрие. Солта го изгаряше и му пречеше да гледа. Отпред шахтата се спускаше рязко надолу. Очакваше го вече, но задоволството, че си го спомня от схемата, не беше голямо. Сега трябваше да внимава за скоростта и равновесието си, освен да наблюдава шахтата.

Като долази до склона, той насочи огнемета надолу и пусна още един огнен залп. Към него не се върнаха нито писъци, нито мирис на изгоряло месо. Съществото все още беше далече напред. Той се чудеше дали то пълзи, може би гневно, може би изплашено, в търсене на изход. Или може би чака, обърнало се да посрещне упорития преследвач с невъобразима неземна защита.

В шахтата беше горещо и той все повече се уморяваше. Трябва да има друга възможност, мислеше той. Какво ще стане, ако съществото намери друг начин да напусне шахтата? В този случай ще излезе, че напрегнатото, агонизиращо пълзене е било за едното нищо. Имаше само един начин да разреши въпроса. Тръгна надолу по стръмното с главата напред, като държеше здраво огнемета насочен напред.

 

 

Ламберт първа забеляза раздвижването на стрелката на търсача. Изживя доста нервна минута, докато не съпостави набързо показанията с характеристиките на познат обект.

— Започнах да те засичам — осведоми тя отдалечения Далас.

— Хубаво. — Той се почувства по-добре, знаейки че другите следят къде точно се намира. — Не изключвай.

Шахтата направи нов завой. Не си спомняше да има чак толкова много извивки и остри завои, но беше сигурен, че е все още в главната шахта. Не беше минал покрай страничен тунел, който да е достатъчно широк, за да скрие нещо по-едро от Джонс. Въпреки показаната от пришълеца способност да се натъпква в малки пространства, Далас не мислеше, че той може да се свие достатъчно, за да влезе във второстепенен тунел с диаметър десетина-двайсет сантиметра.

Сегашният завой го изправяше пред изключително тежко препятствие. Голямата неогъваща се тръба на огнемета съвсем не правеше живота му по-лек. Като се задъхваше, той легна, за да реши как да действа.

— Рипли.

Тя трепна от резкия глас, но отговори бързо по интеркома:

— Тук съм. Чувам те ясно. Нещо лошо ли има? Звучиш… — Тя се овладя. Как другояче можеше да звучи Далас, ако не нервно?

— Аз съм добре — каза той. — Само съм уморен. Не съм във форма. От многото седмици хиперсън губиш мускулния си тонус, без значение какво правят хладилните камери за тебе. — Намести се в друго положение, за да има по-добра видимост напред. — Не мисля, че шахтата отива много по-нататък. Тук става горещо. — Това трябваше да се очаква, каза си той. Акумулираният ефект от многобройните изстрели с огнемета бе надвишил възможностите за охлаждане на термостатите в шахтата.

— Продължавам. Бъди готова.

Един страничен наблюдател лесно би могъл да прочете облекчението по лицето на Далас, когато излезе най-накрая от тесния тунел. Той водеше в една от главните въздушни шахти на „Ностромо“ двоен тунел, разделен с тесен парапет. Той изпълзя от шахтата, застана на пътеката и се протегна с удоволствие.

Огледа се внимателно и видя, че няма нищо обезпокоително. Единственият шум, който чуваше, беше спокойното бучене на охладителните машини. Малко по-надолу имаше ремонтен възел и той тръгна нататък да огледа и него. Доколкото можеше да види, огромната камера беше празна.

Нищо не можеше да го изненада тук, докато стои в средата на помещението. Това беше удобно място за кратка, толкова необходима почивка. Той седна върху парапета, разглеждайки небрежно равния под на ремонтния възел, и каза по интеркома:

— Ламберт, какви показания получаваш? Аз съм в една от централните смесителни камери, в ремонтния възел в средата й. Освен мене тук няма никой.

Навигаторката хвърли поглед върху търсача и внезапно изпадна в недоумение. Тя погледна тревожно към Паркър и тикна уреда пред лицето му.

— Можеш ли да разбереш нещо?

Паркър прегледа стрелката и показанието.

— Не мога. Това не е мое творение, а на Аш. Объркващо е, все пак.

— Ламберт? — това бе отново Далас.

— Тук съм. Не съм наясно. — Тя разклати търсача. Както и преди, показанията оставаха неразбираеми. — Изглежда тук има някакъв двоен сигнал.

— Това е невъзможно. Ти да не приемаш две отделни, различни показания за мен?

— Не, просто едно необяснимо показание.

— Навярно има смущения — предположи той. — Може би начинът на движение на въздуха тук обърква ужасно един набързо скалъпен уред, предназначен да следи плътността на въздуха. Ще отида напред. Сигурно ще се изчисти, като се изместя.

Той стана, без да забележи голямата ръка с нокти, издигаща се бавно от парапета под него. Опипващата лапа за малко не докосна левия му крак, когато той продължи напред. Тя се прибра под парапета така тихо, както се бе появила.

Далас измина половината път до другия край на камерата и спря.

— По-добре ли е, Ламберт? Преместих се. По-ясно ли ме засичаш сега?

— Ясно е, добре. — Гласът й беше напрегнат. — Но все още приемам два сигнала и мисля, че са различни. Не съм сигурна кой какъв е.

Далас се извъртя и очите му заопипваха тунела, проверяваха тавана, пода, стените и големия отвор на шахтата, от която току-що бе излязъл. След това погледна обратно покрай парапета към ремонтния възел и погледът му се задържа върху мястото, където бе седял преди няколко секунди.

Той наклони дюзата на огнемета. Ако предният сигнал беше от него, когато се измести, тогава причината за втория трябваше да е… пръстът му застина върху спусъка на бълващото огън оръжие.

Една ръка се протегна изотдолу и отзад към глезена му.

Предният сигнал беше на пришълеца.

 

 

Рипли стоеше до отвора на шахтата, наблюдаваше го и мислеше за отворения въздушен шлюз наблизо. Изведнъж чу далечен кънтящ звук. Отначало тя помисли, че е в главата й, където често изникваха странни звуци. Тогава той се повтори, по-силен и последван този път от ехо. Сякаш идваше от дълбочината на шахтата. Ръцете й стиснаха огнемета.

Звукът изчезна. Въпреки страха си тя се доближи още малко до отвора, като държеше дулото на огнемета насочено към него.

До нея достигна познат звук. Един писък. Тя разпозна гласа.

Забравяйки всички предварителни планове, всички благоразумни начини на действие, тя пробяга останалия път до отвора.

— Далас… Далас!

Не последваха повече писъци след първия. Само глухо далечно думкане, което бързо заглъхна. Тя провери търсача. Той показваше един сигнал, червената лампичка също угасна бързо. Точно като писъка.

— О, мили Боже! — Тя се хвърли към интеркома и закрещя: — Паркър, Ламберт!

— Тук съм. Рипли — отговори Ламберт. — Какво става? Току-що изгубих сигнала.

Тя понечи да каже нещо, но думите замряха в гърлото й. Внезапно се сети за новите си задължения, стегна гласа си, изправи се, въпреки че нямаше никой наоколо, за да я види.

— Току-що загубихме Далас…