Братислав Талев
Пътуване в геологията (27)

Господарят на широките простори

След като преминахме Мисисипи при град Мемфис, дни наред пътувахме на запад: пресякохме прериите и памучните полета на Арканзас, навлязохме в горещите и сухи области на Тексас.

— Отдавна не е валяло — оплака ни се собственикът на крайпътния хотел, в който пренощувахме. — Неслучайно каубоите открай време повтарят: „При нас няма дъжд, а вятър, не вятър, а пясък“. Ето, вижте ги тези там — посочи той с ръка няколко мъже с угрижени лица. — Стоят и чакат. Чакат да изпълзят змиите по високите места. Тогава щяло да вали дъжд… Той е всичко за тях, за фермерите…

Когато седнахме отново в автомобила, момчето ме попита:

— В България има ли пустини?

Не въпросът му ме изненада, а тази настойчива мисъл за България, за моята родина, която очевидно беше пуснала свежо коренче в малкото му сърчице. И аз все по-често, почти ежедневно се връщах в спомените си и с мечтите си към родния край…

— Не, Пепито, в България няма пустини. Само едно малко пясъчно петънце със странни скални колони сред него. Заради тях наричаме тази местност Дикили таш, което на турски значи „побити камъни“.

— Ще ми ги покажеш ли, ще ме заведеш ли там?

— Разбира се, момчето ми. Стига да искаш. Пустините и полупустините — реших аз да изчерпя напълно темата — заемат около една трета от повърхността на сушата. Тези безплодни зони като две огромни ивици опасват Земята. В Северното полукълбо се простират пустините на Невада и Мексико, към които отиваме сега, африканската пустиня Сахара, пустините на Мала и Средна Азия, на Индия и Пакистан. На юг от Екватора се разполагат пустините Гран Чако в Южна Америка, Калахари и Каро в Африка, Голямата централна пустиня в Австралия… Особено характерно за пустините е недостигът на вода. Годишното количество на атмосферните валежи е не повече от 160–200 милиметра на квадратен метър, а в някои райони няма и 50 милиметра. Тази оскъдица на влага е предизвикана от посоката на ветровете и общия характер на атмосферната циркулация в пустинните области. Влажните ветрове, които духат откъм морето и тропиците, губят по дългия си път много от скъпоценния си товар. В някои случаи пред тях като непреодолима преграда се изправят скалистите вериги на високи планини. Ето, почти цялото тихоокеанско крайбрежие на Северна и Южна Америка страда от недостиг на вода. Назъбените хребети на Кордилерите и Андите отнемат последните останки от живителната влага, която източните ветрове носят от просторите на Атлантика или от тропическия басейн на Амазонка.

Пътят започна да се изкачва по стръмни планински склонове. Нощувахме в Ел Пасо, което на испански значи „проходът“.

— Градът е разположен на 1250 метра надморска височина — похвали ни се хотелиерът, като че ли това беше негова лична заслуга.

На следващия ден навлязохме още по-дълбоко сред скалистите хребети на Кордилерите.

— Пепито, сега пресичаме най-дългата планинска верига на света. Тя се простира в западната част на двете Америки, от Аляска до Огнена земя. Това са близо 15 500 километра!

Прехвърлихме високите до 3000 метра скални вериги и пред нас се разкри аризонската пустиня Джила. Дълго пътувахме през тази гореща, червеникава равнина. Само тук-таме зеленееха мечовидните листа на кактусите или проскубани кичури жилава трева. Но ето че еднообразието беше нарушено от високи скални колоси, които изникнаха някак неочаквано на хоризонта. След половин час спряхме автомобила край тях. Пепито се опита да се покатери по почти отвесните им стени, но скоро се отказа от това свое намерение.

— Какви са тези драскотини? — вторачи се той в гъстата мрежа, която покриваше скалната повърхност.

— Ела, ела тук! — извиках го аз. — Вятърът е чест гост по тия места. С нестихваща сила той увлича пясъка, яростно шиба с него скалите и каменните блокове, разхвърляни из голите равнини или стърчащи като тези тук — посочих аз самотниците пред нас. — Песъчинките се удрят с голяма сила в тях, дращят и набраздяват широките им повърхности. Така те се покриват с мрежа от дълбоки драскотини… По-меките скали се дълбаят по-лесно, по тях могат да се появят и ямички, които бързо се разширяват, сливат се една с друга. Образуват се различни по големина навеси и пещери. Разбира се, в никой случай те не са така големи като онези, образувани от действието на течащата вода… Резултат пак от същата дейност на вятъра и пясъците са и едни други пустинни скални форми. Ето виж — тежкият червеникав отломък, който повдигнах с усилие, имаше триъгълна форма, — изгладените от трите страни късове се наричат триръбници, ако са шлифовани от четирите страни — четириръбници… Хиляди туристи посещават един скален мост, изваян пак от вятъра в жълтеникавите пясъчници на Юта. Тъй като силата на пясъчните струи е най-голяма близо до повърхността на земята, основата на скалите изтънява значително по-бързо и шлифовани по този начин, сред пустинята изникват чудновати каменни гъби…

— Как се образува пясъкът в пустините?

Пепито замислено пропусна през пръстите тънка прашна струйка.

— През деня, когато слънцето безмилостно напича скалите, те се нагряват и разширяват. Нощем скалите изстиват и се свиват. Това се повтаря безброй пъти, по скалната повърхност се появяват малки пукнатини. С течение на времето те се разширяват и задълбочават. Разрушените поради неравномерното нагряване скали се разпадат на все по-дребни късове и постепенно се превръщат в пясък. Вятърът го подхваща и носи със себе си, докато срещне някакво препятствие — храсти, скални отломки. На такива места започват да се натрупват пясъчни хълмове, наречени пустинни дюни или бархани.

— Защо пък дюните трябва да се наричат непременно пустинни? — Верен на заядливия си характер, Майлз и сега не пропусна да се обади.

— За разлика от крайбрежните, които тъкмо ти би трябвало да познаваш добре! — сопнах му се сърдито аз и продължих:

— Пустинните дюни имат сърповидна форма и се разполагат перпендикулярно на посоката на вятъра. Височината им е обикновено 15–20 метра, но някои стигат до 200 метра. Обърнатата срещу вятъра страна на дюните е полегата, а заветната — стръмна. Вятърът постоянно пресилва песъчинките от полегатата страна на дюната към другата. Така пясъчните хълмове бавно се придвижват напред. Жертва на настъплението им понякога стават плодородни почви, разположени край пустините, оазиси, а дори и цели селища…

— Ние само да не загинем! — измърмори Майлз, който явно трудно се засрамваше.