Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Двамата капитани
Роман в два тома - Оригинално заглавие
- Два капитана, 1944 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- , 1947 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Втора световна война
- Екранизирано
- Експедиции
- Линеен сюжет с отклонения
- Море
- Морска тематика
- Октомврийската революция
- Път / пътуване
- Пътешествия
- Реализъм
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Четиво за тийнейджъри (юноши)
- Оценка
- 5,3 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- johnjohn(2021 г.)
Издание:
Автор: Вениамин Каверин
Заглавие: Двамата капитани
Преводач: Люба Костова; Трайчо Костов
Година на превод: 1947
Език, от който е преведено: руски
Издание: Първи том - трето, втори том - второ
Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Град на издателя: София
Година на издаване: 1966
Тип: роман в два тома
Националност: руска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София
Излязла от печат: 29.III.1966
Редактор: Люба Мутафова
Художествен редактор: Тончо Тончев
Технически редактор: Георги Русафов
Художник: Иван Кьосев
Коректор: Мери Керанкова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14624
История
- —Добавяне
Тринадесета глава
Малкият Петя
Аз можах да прекарам с момченцето само две седмици — нашето заминаване беше определено за средата на юни. Но две седмици не са съвсем малко за едно бебе, което само нямаше повече от две недели. Сега ми е смешно да си спомням как се боях не само да го взема на ръце, но даже и да го пипна, когато ние с Петя отидохме в клиниката, за да го вземем у дома. Аз изохках, когато, разказвайки ми как трябва да се отглежда бебето, сестрата го повдигна високо. Тя го вдигна с една ръка. То зарева, а тя каза хладнокръвно:
— Развива си белите дробове…
Биберонът трябваше да се преварява, да се храни на всеки три часа, да се къпе през ден. Свят ми се зави от нейните наставления! Най-после, колкото и да беше страшно това, все пак завих детето и го взех на ръце. Навярно съм направила това доста страхливо, защото сестрата ми каза:
— По-смело, по-смело.
И денем, и нощем бях заета: ту трябваше да го преповивам, ту да го храня, ту да го къпя, сутрин и вечер ходех в клиниката за майчино мляко — с една дума, шетнята беше голяма. Но странно, от ден на ден ми ставаше все по-трудно да си представя, че ще престанат скоро тия вечерни къпания, при които момченцето лежеше като мъничък крал в коритото, че няма да има вече ония безконечни спорове с Розалия Наумовна за фалшивия биберон — трябва ли да му се дава или не.
Разбира се, нищо не се промени. Башкирското геоложко управление ме командирова за една година в Арктическия институт; професор В. ме извика да обсъдим подробно геоложката задача на експедицията за Далечния север, при което аз „дадох простор на фантазията си“, защото от геологията на Крайния север не разбирах тогава още нищо.
„Гостоприемната Арктика“ преодолях, макар и трудно, защото я четох нощем, ту заспивайки, ту пробуждайки се, и спомням си, така и не разбрах защо тя е гостоприемна: мене ми се стори не така гостоприемна.
И всеки ден, когато се залавях за книгата, момченцето почваше своето „ля-ля“, сякаш разбираше, че аз заминавам.
Време беше да се помисли как да наредим неговото отглеждане през време на моето отсъствие и неведнъж се опитах да поприказвам за това с Петя. Но мълчалив, смазан, уморен, той ме слушаше с отпусната глава и не казваше нито дума.
— Защо ни е бавачка? — попита веднъж той и аз разбрах, че ще му бъде тежко да види в тая стая чужд човек.
Той не ядеше нищо въпреки моите увещания. Някъде си загуби каскета, навярно на улицата, и все го търсеше у дома. Нито веднъж не погледна детето — ето какво ми правеше поразително впечатление. Но когато на разсъмване бях задрямала веднъж над книгата, внезапно ме разбуди някакъв шум и бърборене: „Бедно, мило“…
Петя стоеше над креватчето по бельо, съвсем слаб, разгърден. Вглеждаше се в спящото дете. Широко отворил очи, с някакво болезнено недоумение.
Той се уплаши, когато го попитах:
— Какво има, Петя?
Отдалечи се бърже от креватчето. Очите му бяха пълни със сълзи, устните му трепереха…
Саня идваше почти всеки ден и винаги от пръв поглед узнавах кога е доволен и кога недоволен от хода на работите. Ние разговаряхме, а след това той излизаше да попуши в коридора и аз отивах при него, за да не му бъде скучно.
— Каква си… — каза той един път, когато малкият заплака и аз го взех от креватчето и почнах да се разхождам из стаята, като го люлеех и тананиках.
— Какво?
— Нищо особено. Същинска майка.
Сама не знам защо, но почувствувах, че се зачервявам. Той се засмя, прегърна ме заедно с малкия и почна да ме целува…
— Не знам как ще я караме — каза ми той друг път с уморено и загрижено лице, — въпреки моите ходатайства отпуснаха малко пари. А с малко пари и времето е малко.
— Какво общо има това с времето?
— За всяка дреболия трябва с часове да мислиш — да я купиш или не. И все това счетоводство, проклето да бъде!
Беше се появила у него привичката да си прехапва долната устна, когато биваше разстроен, и ето той седеше и я хапеше, а очите му бяха черни, сърдити.
— Не би ли могла да ми помогнеш? — нерешително продължи той. — Знам, че си заета. Но разбираш ли, поне да се ориентираш в сметките. Честна дума, боя се, че още преди заминаването ще ме пратят в затвора.
На другия ден, след като дадох на Розалия Наумовна хиляди наставления и записах в какви часове трябва да храни детето, кога да иде за мляко и т.н., отидох при Саня в „Астория“ и останах да нощувам, на другия ден също, защото той наистина не можеше да се справи без мене, а не биваше да излиза даже от стаята си — всяка минута го викаха по телефона.