Вениамин Каверин
Двамата капитани (96) (Роман в два тома)

Единадесета глава
Сестра

И ето, почнаха се ония дни, за които и сега още си спомням с горчиво чувство на безсилие и обида. По три пъти на ден ние ходехме в клиниката на Шрьодер и дълго чакахме пред малката витрина, в която висеше температурният лист: „Сковородникова — 37; 37.3; 38.2; 39.9“. Но това не беше обикновено възпаление на белия дроб, щом на деветия ден настъпва криза, а след туй температурата спада, както беше с мен в училището. Това беше проклетото „пълзящо“ възпаление, както се изрази професорът. Имаше дни, когато температурата й биваше почти нормална, и тогава ние се връщахме много весели и почвахме изведнъж да очакваме Сашиното връщане вкъщи. Розалия Наумовна, така се казваше съпругата на фотографа-художник — разказваше, че тя също е боледувала от възпаление на дробовете и че тази болест е дребна работа в сравнение с гнойния плеврит, от който е боледувала сестра й Берта. Петя почна да говори за своята скулптура и веднъж успях даже да го убедя да идем заедно в Ермитажа. Но на сутринта ние стояхме отново мълчаливо пред витрината и гледахме, гледахме, гледахме… Забелязах, че Петя веднъж затвори очите си и отново ги отвори бърже, като в детските години, когато мислиш, че ще отвориш очи и ще видиш съвсем друго нещо. Но той видя същото, което видях и аз, което ние се надявахме да не видим повече: Сковородникова — 38.1; Сковородникова — 39.3; Сковородникова — 40.

Три дни наред температурата се задържа до 40, след това рязко спадна — за няколко часа — и отново се вдигна, тоя път до 40.5. Аз бях уверена, че това не е възпаление на дробовете, и скришом от Саня отидох в квартирата на професора. Но той потвърди диагнозата — огнището се прослушва съвсем ясно — не едно, а няколко и в двете белодробни половини. Той каза, че това не е по неговата специалност и че Саша вече я гледа терапевт.

— И какво?

— Грип, който се усложнява във възпаление на белите дробове.

Аз бях уверена, че той ходи при Саша по сто пъти на ден, че изобщо в клиниката се отнасят много добре към нея, но все пак попитах не мисли ли той, че трябва да се извика още някой терапевт.

— Може би Габричевски?

— Разбира се, моля. Аз сам ще му съобщя по телефона.

Но температурата не спадна от това, че я прегледа Габричевски.

Просто не виждах Саня през тези дни; той само ми се обаждаше по телефона, понякога нощем, и веднъж отидох при него в института, в малката стаичка, определена за екипирането на експедицията. Той седеше до масата, затрупана с оръжие, фотоапарати, ръкавици и кожени чорапи. Мустакат, сериозен човек в кожено палто сглобяваше една двуцевна пушка и се сърдеше, че цевите не прилягат към дървеното ложе на пушката.

— Но как е тя? Ти видя ли я? Какво казват лекарите?

Телефонът звънеше всяка минута и той най-после взе слушалката и с досада я хвърли на масата.

— Все същото положение.

— А температурата?

— Тази сутрин беше 40.2.

— Дявол да го вземе! Нима няма никакво средство?

Той бе много отслабнал през тия дни, имаше тревожен, изморен вид, не приличаше изобщо на себе си, особено от първия ден на пристигането си.

— Колко си отслабнала — не спиш ли? — попита той. — Не разбирам все пак какво е положението?

— Непосредствена опасност няма.

— Какво?

— Габричевски каза, че непосредствена опасност няма.

— Хайде, остави ги, дявол да ги вземе! — злобно каза Саня. — Не могат да излекуват човека! Та тя беше здрава. Та аз знам, тя не е боледувала никога от нищо.

Казах му, че сега навярно няма да го видя няколко дни, защото са ми разрешили да дежуря при Саша и от тази вечер отивам в болницата. Той взе ръката ми и с благодарност ме погледна. После ме изпрати до вратата и се разделихме.

Тя лежеше, забила поглед в тавана, като рядко си облизваше пресъхналите устни, и не можа изведнъж да ме познае, може би защото аз бях с шапчица и бяла престилка. На първо време мене все ми се струваше, че тя ме взима за някой друг.

Виждаше се, че отдавна не бе спала и че не можеше още да разбере кога е утро, кога е вечер — и като че ли времето не я интересуваше вече.

Нещо татарско се забелязваше в лицето й, пребледняло, широковато, с дълбоко хлътнали очи. Тя гледаше винаги малко изкосо и по-преди това даже й приличаше, придаваше й неволно мило кокетство. Но сега — не знам защо, това ставаше нощем — нейният тежък, крив поглед изпод вежди ме плашеше. Тя сядаше на леглото, изправена, възмургаво-бледна, с плитки, прехвърлени отпред на гърдите, и мълчеше, с никакви молби не можех да я накарам да си легне. Веднъж това се случи пред Саня и той не можа дълго да дойде на себе си — тя много му напомняше майка му.

Не беше ми се случвало по-рано да гледам болни, особено така тежко болни като Саша, но аз се научих. Това беше трудно, защото Саша почти не спеше, а щом заспеше, изведнъж се събуждаше и необходимо беше през всичкото време да се следи за дишането й.

Имаше дни, когато животът се възвръщаше към нея, при това с необикновена сила. Помня един такъв ден, четвъртия от оставането ми в болницата. Тя спа добре през нощта и на утрото, като се събуди, каза, че иска да яде. Тя пи чай с мляко и изяде едно яйце и когато почнахме да я завиваме, за да проветрим стаята, изведнъж каза:

— Катенка, та ти през всичкото ли време си при мен? И тук спиш?

Навярно лицето ми трепна малко, защото тя ме погледна с учудване.

— Какво казваш? Много ли болна бях? А?

— Сашенка, ние сега ще отворим прозореца, а ти лежи тихо и мълчи, добре ли е тъй? Ти беше болна, а сега се поправяш и всичко ще бъде прекрасно.

Тя замълча послушно и само за малко задържа ръката ми в своята, когато й разтривах с ароматичен оцет лицето и ръцете. След това донесоха мъничкия и ние почнахме да го разглеждаме, докато той бозаеше, широко отворил очи, със сериозно безсмислен израз.

— Твърде много прилича, нали? — попита Саша под маската.

Беше й приятно, че прилича на Петя и всъщност наистина имаше нещо дълго в профила му — макар че беше само на десет дни, той си имаше вече профил. Но мене ми се струваше, че прилича на Саня — не на майка си, а именно на моя Саня: малкият така отчаяно смело бозаеше.

— А как е Петя? Той много се безпокои, нали? Днес сънувах, че е дошъл тук, в тая стая, и го крият от мене. Аз го виждам, а Мария Петровна казва, че го няма.

Мария Петровна се наричаше сестрата.

— А той седи ето тук, където си ти, и мълчи. Той не трябваше да говори, защото го криеха от мен. Господи, аз пак забравих, та ти почти не го познаваш.

— Струва ми се, че аз се познавам с него от сто години.

— А Саня как е? Кога заминавате вие?

— Може би след две седмици. Нашият „Пахтусов“ се ремонтира още. Едва в края на юни ще излезне от дока.

— А какво е док?

— Не знам.

Саша се засмя.

— Вие сте щастливи, мили!

Ние разговаряхме навярно цял час, между впрочем и за „Пушкин“ на Петя и Саша каза, че и на нея й се струва хубав.

— Той много се разпилява — каза тя с огорчение. — Отначало бях против това да почне скулптура. Но той е такъв и в рисунката.

Тя си спомни как се запознахме в Енск, как им бях на гости и как леля Даша каза за мене: „Нищо, харесва ми. Такава красива, тъжна, здрава“.

— А къде е леля Даша? — попитах аз. — Защо тя не дойде? Първи внук, такова събитие.

— Та нима не знаеш? Тя е много болна, сърцето й не е добре, та лекарите наскоро казваха, че трябва да лежи може би половин година. Ние с Петя често пътуваме до Енск, почти всяко лято.

Тя говореше още трудно и често се спираше, за да си поеме дъх. Но все пак не можеше да се прави сравнение с миналия ден! Беше й много по-добре.

— Ами съдията как е?

— Какъв съдия?

— Та нашият съдия!

И тя ми разказа, че съдията Сковородников — бащата на Петя, е награден с ордена „Знак за почит“.

— Там е хубаво, нали? — каза тя, като помълча. — В Енск. Вие ще дойдете ли?

— Разбира се!

Професорът терапевт, с когото говорих през тоя ден, отмени лекарствата за сърцето и каза, че ние изобщо „много тъпчем Саша с лекарства“. Като излизаше, той каза, че тия дни чел за забележителното ново средство против белодробното възпаление — сулфидин, което е открито наскоро в чужбина.

Надвечер на Саша й стана малко по-зле, но не се разстроих много, защото вечер й ставаше винаги по-лошо. Четях, като държех книгата под самата лампичка, която бе поставена на нощното долапче, и покрих абажура с касинката^[1], за да не пречи светлината на болната. Вечерта Саня ми изпрати книги и аз четях, помня като сега, „Гостоприемна Арктика“ от Стифансон. Моето участие в експедицията беше окончателно решено, и то като геолог. След няколко дни трябваше да се явя при професор В., който беше назначен за ръководител по научната част. Разбира се, нямах намерение да скривам, че засега знаех все още твърде малко за Севера. Книгите, които ми бе изпратил Саня, трябваше непременно да прочета, защото това бяха основни книги.

Навярно беше три часът, когато станах, за да видя как е Саша. Тя лежеше с отворени очи.

— Какво ти е, Сашенка?

Тя помълча.

— Катя, аз умирам — каза тя тихо.

— Ти се поправяш, днес ти е много по-добре.

— Не би ми било страшно толкова, но за малкия ми е страшно.

Очите й бяха пълни със сълзи и тя се стараеше да си обърне главата, за да ги изтрие о възглавницата.

— Навярно ще го вземат в института?

— Стига, Саша, в какъв институт?

Избърсах очите й и я целунах. Челото й беше много горещо.

— Ще го вземат в института и после няма да го позная. А защо го няма Петя? Защо не го пускат? Какво право имат да не го пускат? Те мислят, че аз не го виждам. Та ето го, ето!

Тя искаше да се вдигне, но не й дадох. Сестрата дойде и я изпратих за кислород…

Какво да разкажа за ужаса, който почна от тая нощ?

Всеки час й слагаха камфор и все по-малко ставаха часовете, когато тя можеше да диша без кислород. Температурата спадаше и вече нито камфор, нито дигален можеха да действуват на сърцето й. Тя лежеше с посинели пръсти, лицето й вече ставаше восъчно, но все правеха нещо с това бедно, измъчено, избодено от инжекции тяло.

Не знам колко продължи всичко това, трябва да беше дълго, защото настъпи отново нощ, когато един от лекарите, някакъв нов, когото по-рано не бях виждала, тихо излезе от стаята и дойде в коридора, където бяхме: Саня, Петя и аз. Не знам защо нас ни бяха изпъдили от стаята. Той се спря на вратата, после бавно тръгна към нас.