Вениамин Каверин
Двамата капитани (95) (Роман в два тома)

Десета глава
Нощ

Той не се върна в 6 часа, а към 11 часа, и не при Петя, а в „Астория“, и ни помоли веднага да идем при него за вечеря, защото не успял да обядва и бил гладен като вълк, а му било скучно да яде сам.

Но Петя беше уморен след тревожния ден; освен това той беше пил ракия за кураж и сега лежеше на дивана и сънно блещеше очи като клоун със своя чудноват нос и несъразмерни ръце и крака.

Помня датите на всички наши срещи със Саня, и не само на срещите, но и на писмата. В градинката на „Триумфалния“ площад ние се срещнахме на 2 април, а пред Болшой театър на 13 юни. Тая паметна за цял живот вечер, когато ми съобщи по телефона, че се е прибрал от Арктическия институт, и когато аз отидох при него, бе 21 май.

Ние се познавахме от детски години и мене ми се струваше, че го познавам така, както сам той не се познава. Но такъв като тази вечер по-рано не бях го виждала и даже му казах това.

Проектът беше напълно приет и в института бяха му направили много комплименти — очевидно не без основание. Той беше се видял с професор В., именно оня, който бе открил острова въз основа на дрейфа на „Св. Мария“, и В. се бе отнесъл към него превъзходно. Саня бе в Ленинград, в прекрасния огромен град, който обичаше още когато беше в авиаторската школа — в Ленинград след тишината на Заполярие! Всичко вървеше добре, успешно.

И това щастие, този успех се виждаше от лицето му, от всичките му движения, от начина, по който ядеше дори. Очите му блестяха, държеше се гордо и едновременно свободно. Ако не бях го любила цял живот, то тая вечер бих се влюбила непременно.

Ние като че ядохме безкрайно дълго, след това отидохме да се поразходим, защото му казах, че не съм успяла още да разгледам Ленинград, и Саня се въодушеви и каза, че иска „сам да ми покаже какъв град е този“.

Минаваше два часът, най-тъмният час на нощта, но когато излязохме от „Астория“, беше така светло, че аз нарочно се спрях на улица „Гогол“ и почнах да чета вестник.

Бяла нощ! Но Саня каза, че не се чуди на белите нощи и че в Ленинград те са хубави само затова, защото не продължават по половин година.

Минахме под арката на Главния щаб и великолепният пуст площад се откри пред нас — не така голям, но просторен и някак си строг, не приличащ на откритите московски площади. Беше ми неприятно, ала аз не знаех какъв е този площад и Саня трябваше да ми даде един кратък урок по руска история, споменавайки датата 7 ноември 1917 година.

След това тръгнахме по улица „Халтурин“ — на електрическата светлина прочетох названието на голямото здание — и ние дълго стояхме под исполините, които крепяха на плещите си високия вход на Ермитажа. Не знам как ги гледаше Саня, но аз ги гледах с нежно чувство, сякаш бяха живи — беше им така тежко и все пак бяха прекрасни.

След това излязохме на крайбрежната улица — ето къде беше тая бяла нощ — ни ден, ни нощ, ни утро, ни вечер! Над сградите на Военномедицинската академия небето беше тъмносиньо, светлосиньо, жълто, оранжево — сякаш бяха събрани всички цветове, каквито имаше на света! Там някъде беше слънцето. А над Петропавловската крепост всичко беше по-иначе — мъгливо-сиво, до такава степен друго, та просто да не повярваш, че това е едно и също небе. И ние дълго гледахме първо крепостта и небето й, а после се обърнахме изведнъж към Военномедицинската академия и нейното небе, и това беше като мигновено преминаване от една страна в друга — от неподвижната и сивата в прекрасната и живата с бързо променящи се цветове.

Стана студено, бях леко облечена. Завихме се в мушамата на Саня и дълго седяхме прегърнати и умълчани.

Ние седяхме на полукръгла гранитна скамейка, при самия наклон към Нева, и някъде долу се чуваше как се разбиват вълните о каменния бряг.

Не мога да ви предам колко щастлива бях и колко леко ми беше на душата през тази нощ! Най-после бяхме заедно и сега няма да се разделим никога. И нямаше какво повече да си доказваме и нямаше за какво да се сърдим, както се сърдехме цял живот. Аз взех ръката му, коравата, широка, мила ръка, и я целунах, а той целуна моята.

Не помня къде още бродихме през тази нощ, само помня, че никак не ми се искаше да се разделя с Нева. През всичкото време някъде пред нас беше джамията със своя сив купол и двете минарета — едно по-високо и друго по-ниско, и ние все вървяхме към нея, а тя бягаше от нас, като видение.

Портиерите подмитаха вече улиците и големият жълт диск на слънцето беше се издигнал високо над Виборгската местност и колкото и мъчно да ни беше да се разделим с тази нощ, тя си отиваше — когато Саня изведнъж реши, че трябва веднага да позвъни по телефона на Петя…

— Ние ще го попитаме — каза той, като се смееше — как е мислил да прекара тази вечер.

Но аз го склоних да не се обаждаме, защото телефонът се намираше във вестибюла, и ние бихме събудили цялото семейство на фотографа-художник Бернщайн.

— Семейството е много мило и безобразие ще бъде да го будим по никое време!

Пред джамията — ние все пак стигнахме до нея — Саня извика такси и изведнъж ни се стори така удобно в таксито, че Саня почна да ме уговаря да идем и на острова, а след това при Петя. Но му предстоеше труден ден, аз исках да се прибере и поспи, макар и за малко…

Върнахме се в „Астория“ и почнахме да си варим кафе. Саня винаги си носеше кафениче и спиртник — на Север той беше се пристрастил към кафето.

— А страшно е нали, че е така хубаво? — каза той и ме прегърна. — Сърцето ти бие така силно! И моето — чуй!

Той взе ръката ми и я сложи на сърцето си.

— Ние много се вълнуваме, това е смешно, наистина?

Той говореше нещо, без да внимава какво, и гласът му изведнъж стана съвсем друг от вълнение…

У Сковородникови ние отидохме едва към един часа. Малката изящна стара дама ни отвори и каза, че Петя не е вкъщи.

— Той отиде в клиниката.

— Така рано?

— Да.

Тя беше разстроена.

— Какво се е случило?

— Нищо, нищо. Той попита по телефона там и му отговориха, че на Александра Ивановна станало малко по-лошо.