Вениамин Каверин
Двамата капитани (89) (Роман в два тома)

Четвърта глава
Ние пием наздравица за Саня

Споменах вече, че през това лято имах извънредно много работа, впрочем и за туй, че моята помощница, студентка от трети курс, се оказа доста невъзприемчива и трябваше не само да върша всичко вместо нея, но отгоре на това и да я утешавам, защото тя се огорчаваше. Самата аз също много работи не можех да разбера и на всеки два-три дни тичах при моята старичка професорка, която ме наричаше „детенцето ми“ и все се тревожеше, че съм отслабнала. И действително бях много отслабнала и пребледняла, защото никога досега, струва ми се, не бях се така тревожила и толкова много мислила. Вълнувах се, когато четях статиите; вълнувах се, когато закъсняваха писмата от Саня; вълнувах се, че баба ми се сърдеше и даже по едно време престана да идва при мене. Освен това вълнувах се за Валя и Кира.

Всичко при тях беше благополучно — те, както и по-рано, седяха в своята кухня и си шепнеха, а след това пиеха чай със сериозни, глупаво щастливи лица; но веднъж шепотът неочаквано се прекрати и след известно мълчание почнаха да си крещят един на друг. Аз се изплаших и също почнах да викам, но в това време Валя излезе, целият почервенял, и отвори стенния шкаф, очевидно бе помислил, че това е входната врата. Аз му подадох шапката и смутено го попитах какво се е случило, но той ми отговори:

— Попитайте вашата другарка какво се е случило.

Не помня кога за последен път бях видяла Кира да плаче. Струва ми се, това беше в първи клас за двойката по чертане. Сега тя отново плачеше и като мъничка си изтриваше очите с ръце.

— Кира, какво се е случило?

— Нищо не се е случило. Ние решихме да се оженим, а той не иска да дойде да живее у нас, това е всичко.

— Зарад мене? Защото тук е тясно?

— Съвсем не зарад теб. Той каза, че трябва сама да се сетя. А аз, честна дума, не мога. Иска аз да ида в неговата квартира. А аз не искам. Там ще трябва да готвя и върша всичко останало, а кога да намеря време за готвене? Изобщо тук има всичко — и съдове, и чаршафи, и бельо — всичко.

— И мама.

— Е да, и мама.

Ние си говорихме цяла вечер, а през нощта Кира дойде и ми каза, че тя се е сетила — просто той не я обичал вече. До седем часа сутринта й доказвах, че Валя я обича и че така не се вълнуват хората, когато не обичат. Не знам убедих ли Кира, но тя изведнъж каза, „че тя прекрасно знае колко добър е той и колко тя е лоша и че тя ще му пише писмо, че не го заслужава и че той не я обича, защото я смята за глупачка“.

— Само преди да пуснеш писмото, покажи ми го, бива ли? — казах аз със сънен глас и последното, което видях, заспивайки — това беше Кира, която седеше до масата по нощница и пишеше ли, пишеше…

Сутринта скъсахме с нея глупостите, които беше съчинила, и аз се запътих към Валя. Той работеше в Зоологическата градина и аз си спомних как бяхме веднъж при него със Саня и как той ни показваше своите гризачи. Сега вече я нямаше тази постройка, а там се виждаше един красив бял павилион с колони и не беше нужно Валя да уверява пазачът, че е сътрудник на лабораторията по експериментална биология. Но в тоя красив бял павилион също тъй миришеше на мишки и Валя си беше същият — само че в бяла престилка и необръснат. Мене ме досмеша, защото през нощта Кира беше казала, че сега той ще престане да се бръсне.

Покани ме да седна и самият той унило седна.

— Валя, първо имай предвид, че дойдох по своя инициатива — почнах аз сърдито. — И ти не мисли, моля ти се, че Кира ме е пратила.

Той каза с треперещ глас: „Така ли?“, и мене ми дожаля за него. Но аз продължих строго:

— Ако ти имаш сериозни причини и затова искаш да се настаниш в твоята квартира, макар че на „Сивцев“ на вас ще ви бъде хиляди пъти по-добре, ти трябва да й кажеш, и свършено. А съвсем не е нужно да искаш от нея тя сама да се сети защо.

Той помълча.

— Разбираш ли в какво се състои работата… аз не мога да се пренеса на улица „Сивцев-Вражек“, макар, разбира се, да не отричам, че това би било просто прекрасно. Там може да се направи нещо като кабинет и спалня, особено ако преградката се премести, а дето е сега килерчето — да се нареди малка лаборатория. Но това е невъзможно.

— Защо?

— Защото… Слушай, а тя не ти ли е дотягала с приказките? — попита изведнъж отчаяно той.

— Коя тя?

— Кирината майка.

Аз просто щях да падна от смях.

— Да, смешно ти е на тебе — казваше Валя, — разбира се, смешно ти е. А аз не мога. Аз почвам да усещам, че ми се повръща и че почва да ми призлява. Веднъж ме пита: „Защо си така бледен?“ Насмалко щях да й кажа… И все за някаква си Варвара Рабинович, проклета да бъде… Не, няма да се пренеса.

— Ето какво, Валя — казах сериозно, — не знам вече кой кому там дотяга с приказките, но ти във всеки случай се държиш по отношение на Кира твърде глупаво. Тя не спа и плака цяла нощ и изобщо ти трябва веднага да идеш при нея и да й кажеш в какво се състои работата.

Той се натъжи и няколко пъти развълнувано премина по стаята.

— Няма да отида!

— Валя!

Той упорито мълчеше. „Охо, ето какъв си бил!“ — помислих си с уважение.

— Тогава и не ми досаждайте повече, по дяволите, правете, каквото искате! — казах аз сърдито и исках да си ида, но той не ме пусна и още два часа ние говорихме какво да се направи, та Кирината майка да не говори тъй много…

Това не беше така удобно, но все пак разказах на Кира в какво се състои работата. Тя се много учуди, а след това каза, че майка й пък всеки ден се оплаквала, че Валя й дотягал с приказките си и веднъж даже, като легнала, след като той си отишъл, сложила си мокра кърпа на челото и разправяла, че повече не може да слуша за хибридите на тъмнокафявите лисици.

Тя отиде веднага при Валя — макар да й казах, че на нейно място никога първа не бих отишла, и вечерта те вече отново седяха в „същинската“ кухня и си шепнеха. Все пак те решиха да опитат и се наредят на „Сивцев-Вражек“.

Това беше една прекрасна вечер — една от най-хубавите, които бях прекарала без Саня. Надвечер получих от Саня писмо — голямо и много хубаво, в което той пишеше, между другото, че много чете и че е почнал да учи английски език. Спомних си как той се зачуди, като узна, че чета по английски доста свободно, и как почервеня, когато пред него заговориха веднъж за композитора Шостакович и се оказа, че по-рано той не бе чувал никога името му. Изобщо това беше едно прекрасно писмо, от което ми стана весело и спокойно на душата. Скришом от „младите“ ние с Александра Дмитриевна приготвихме великолепна вечеря с вино и макар любимата салата на Валя от морски раци да бяхме посолили и двете — първо аз, а после Александра Дмитриевна, — все пак тя беше изядена мигновено, защото се оказа, че Валя не само не бил се бръснал от предишния ден, но и не бил ял нищо.

Ние пихме за здравето на Саня, после за успеха му във всички негови работи.

— За неговите големи дела — каза Валя, — защото съм уверен, че в живота му предстоят големи дела.

След това ни разказа как в двадесет и пета година той работил в бюрото на Младите натуралисти при Московския комитет на Комсомола и как веднъж склонил Саня да направят екскурзия до „Сребърни бор“, и как Саня се мъчил дълго да разбере какво интересно има там, а след това почнал изведнъж да цитира нещо и всички се зачудили на неговата необикновена памет. Той процитирал:

Бори се, бори, дорде в теб има надежда.

Има ли нещо по-прекрасно в живота от това? —

и казал, че да лови полски мишки — туй не е неговата стихия.

На Александра Дмитриевна й се искаше също да разкаже нещо и ние с Кира се уплашихме, че тя пак ще заговори за Варвара Рабинович. Но размина се — само ни издекламира няколко стихотворения и каза, че тя също много бърже и лесно запомня стиховете.

Така ние седяхме и пиехме, и беше вече дванадесет часът, когато някой позвъни, и Александра Дмитриевна, която в тая минута ни показваше изкуството да умееш да „владееш“ гласа си, каза, че това е портиерът, дошъл за боклука. Изтичах в кухнята и така — с кофата в ръка — отворих вратата. Но не беше портиерът. Беше Ромашов, който бърже отстъпи мълчаливо, когато отворих вратата, и си свали шапката.

— Имам нещо важно да ви кажа и то се отнася до вас, затова се и реших да дойда така късно.

Той каза това доста сериозно и аз изведнъж повярвах, че работата е бърза и че тя се отнася до мене. Повярвах, защото той беше съвсем спокоен.

— Моля, заповядайте.

Ние така и стояхме един срещу друг — той с шапка в ръка, а аз с кофа боклук. След това се сетих и мушнах кофата зад вратата.

— Боя се, че не е съвсем удобно — вежливо каза той: — вие като че ли имате гости?

— Не.

— А може ли тук, на стълбата? Или да слезем долу, на булеварда. Мене ми е нужно да ви съобщя…

— За една минутка — казах бързо.

Александра Дмитриевна ме викаше. Притворих вратата и отидох при нея.

— Кой е там?

— Александра Дмитриевна, сега ще се върна — й казах бързо. — Или ето какво… Нека Валя след четвърт час слезе да ме вземе. Ще бъда на булеварда.

Тя ми каза още нещо, но аз вече изтичах и затворих вратата.

Вечерта беше прохладна, а аз — само по рокля и Ромашов на стълбата каза: „Вие ще се простудите“. Като че ли му се искаше да ми предложи своето палто — и той го свали даже и го метна на ръката си, а след това, когато ние седяхме, сложи го на скамейката, — но не се реши да ми го предложи. Впрочем на мене не ми беше студено. Лицето ми гореше от виното, бях развълнувана. Чувствувах, че това негово идване не е току-тъй.

Булевардът беше тих и пуст, по скамейките имаше само старци, подпрели се на бастуни — по старец на скамейка, от паметника на Гогол до самата ограда, зад която строяха станцията „Дворец на съветите“.

— Катя, ето какво исках да ви кажа — предпазливо почна Ромашов. — Аз знам колко е важно за вас да се състои експедицията. И за…

Той се запъна, след това продължи леко:

— И за Саня. Аз не мисля, че това е фактически важно, т.е. че това може да промени нещо в живота например на вашия чичо, който се плаши от това. Но работата се отнася до вас и затова на мене не може да ми бъде безразлично.

Той каза това съвсем просто.

— Аз дойдох, за да ви предупредя.

— За какво?

— За това, че експедицията няма да се състои.

— Това не е вярно! Ч. ми съобщи по телефона.

— Току-що решиха, че няма смисъл да се изпраща такава — спокойно възрази Ромашов.

— Кой реши? И откъде знаете вие?

Той се обърна, после ме погледна и се засмя.

— Не зная как да ви кажа. Отново съм подлец, както вие ме нарекохте.

— Както обичате.

Боях се, че той ще стане и ще си иде — дотолкова беше спокоен и уверен в себе си и не приличаше на предишния Ромашов. Но не си отиде.

— Николай Антонович ми каза, че заместник-началникът на Главсевморпут доложил за проекта на експедицията, а и сам се изказал против. Той смята, че не е работа на Главсевморпут да се занимава с търсенето на капитани, изчезнали преди повече от двадесет години. Но според мене… — Ромашов се запъна; може би му стана горещо, защото той си свали шапката и я сложи на коленете си — това не е негово мнение.

— А чие е това мнение?

— На Николай Антонович — бърже каза Ромашов. — Той е близък с тоя заместник, който го смята за голям познавач на историята на Арктика. Впрочем с кого друг да се посъветва за издирването на капитан Татаринов, ако не с Николай Антонович? Та нали той е екипирал експедицията и след това е писал за нея. Той е член на Географското дружество — почетен.

Бях така развълнувана, че не помислих в тая минута нито за това как действува Николай Антонович, та издирването да се провали, нито за това какво именно е заставило Ромашов да го издаде отново. Аз бях оскърбена — не толкова заради баща ми, колкото заради Саня.

— Как се казва?

— Кой?

— Тоя човек, който говори, че няма смисъл да се търсят изчезнали капитани.

Ромашов каза името му.

— С Николай Антонович, разбира се, няма да седна да се обяснявам — продължих аз, чувствувайки, че моите ноздри се разширяват в старанието ми да се успокоя, защото усещах, че силите ме напускат. Ние с него се обяснихме веднъж завинаги! Но в Главсевморпут аз ще разправя туй-онуй за него. Саня нямаше време да си разчисти сметките с него или той го съжали, не знам… Но стига вече, а това, дето каза, истина ли е — попитах изведнъж аз, като погледнах Ромашов и веднага съобразих, та нали това е той — този, който ме обича и следователно мечтае само как по-сигурно да погуби Саня!

— Защо ще взема да ти говоря неверни работи? — равнодушно възрази Ромашов. — Та вие ще узнаете. На вас също ще ви кажат… Разбира се, трябва да се иде там и да се обясни всичко. Но вие… не казвайте от кого сте узнали това. Или впрочем кажете, мене ми е все едно — надменно добави той, — само че това може да стане известно на Николай Антонович и тогава няма да ми се удаде повече да го мамя, както днес.

Николай Антонович бил измамен заради мене — ето какво искаше да каже с тази фраза. Той ме гледаше и чакаше.

— Не съм ви молила да лъжете никого, макар, според мене, няма какво да се срамувате, че сте се решили (аз едвам не казах: „за пръв път в живота“) да постъпите честно и да ми помогнете. Не знам как се отнасяте сега към Николай Антонович.

— С презрение.

— Добре, това е ваша работа. — Изправих се, защото ми стана много противно. — Във всеки случай благодаря, Миша. И довиждане…

При „Сивцев-Вражек“ срещнах и тримата: Александра Дмитриевна, Кира и Валя. Те тичаха уплашени и Александра Дмитриевна говореше нещо си: „Господи, та откъде да знам? Само ми каза, че ако след десет минути не се върна…“

Трамваят се спря точно между нас и когато мина, и тримата се втурнаха към булеварда с войнствен вид.

— Стоп!

— Ето я! Александра Дмитриевна! Тя е тук! Катя, какво ти се случи?

— Вие допихте ли виното? — попитах твърде сериозно. — Ако сте го допили, трябва още да се купи… Иска ми се още веднъж да пия за Саня.