Вениамин Каверин
Двамата капитани (88) (Роман в два тома)

Трета глава
Щастливо плаване и успех

Пред мене бяха четирите дебели, сини тетрадки — стари, т.е. дореволюционни, затова на кориците навсякъде се четеше фирмата „Фридрих Кан“. На първата страница в първата тетрадка беше написано с великолепни букви със сенки: „На какво бях свидетел в живота си“ и дата — 1916 г. Мемоари! Но по-нататък просто следваха изрезки от стари вестници, при това от такива, за които по-рано никога не бях слушала: „Биржевые ведомости“, „Земщина“, „Газета копейка“. Изрезките бяха залепени надлъж по цялата дължина на колонките, но тук-там и напреко, например: „Експедицията на Татаринов. Купувайте открити картички!

1. Молебен преди тръгването.

2. Параходът «Света Мария» в залива“.

Бърже прелистих тетрадката до края, след това втората, третата тетрадка. Тук нямаше никакви „книжа“ в същинския смисъл на тази дума, както от разговора с Иван Павлович бях разбрала, а имаше само статии и забележки за експедицията от Петербург до Владивосток, надолу към бреговете на Сибир.

Какви бяха тия статии? Почнах да ги чета и не можех да се откъсна от тях. Целият живот на миналите години се разкриваше пред мен и аз четях с горчивото чувство на безвъзвратност и обида. Безвъзвратност, защото шхуната „Света Мария“ бе обречена на загиване, преди да напусне пристанището, ето в какво бях се убедила след прочитането на тия статии. И обида — затова че едва сега узнах как дръзко бил излъган баща ми и колко са му попречили доверчивостта и искреността на неговата душа.

Ето как описваше някакъв си „очевидец“ отплуването на „Света Мария“:

„… Бедно са украсени със знамена мачтите на тръгващата на далечен път шхуна. Наближава часът на тръгването. Последна молитва за «плаващите и пътешествуващите», последни напътствени думи… И ето «Света Мария» бавно се отделя, брегът остава все по-далеч, къщите и хората се сливат вече в една пъстра ивица. Тържествен момент! Скъсва се последната връзка със Земята, с близките. Но тъжно и срамно ни става от това бедно изпращане, от равнодушните лица, на които бе изписано само любопитство… Настъпи вечер. «Света Мария» се спря при устието на Двина. Изпращачите изпиха по чаша шампанско за успеха на експедицията. Още едно силно ръкостискане, още една прегръдка — и трябва да се прехвърлим на «Лебедин», за да се върнем в града. И ето жените стоят на борда на малкия параход и махат, махат… изтриват сълзите си и отново махат. Още се носи неравният лай на кучетата от отдалечаващата се шхуна. Тя става все по-малка и ето я най-после като малка точка на тъмнеещия се вечерен хоризонт… Какво ли ви чака занапред, смели хора?“

И ето шхуната поела своя далечен път, архангелският маяк изпратил след нея прощалния сигнал: „Щастливо плаване и успех“, и какво се почнало на брега, боже мой! Какви мръсни кавги между търговците, които снабдявали шхуната, какви съдебни процеси и разпродажби — част от снаряжението и продоволствието се наложило да остане на брега и всичко това било продадено на търг. И обвинения — в какво ли не обвиняват моя баща! Не минава и седмица след отплаването на шхуната, когато започват обвиненията, че не бил застраховал нито себе си, нито хората; че отплавал три седмици по-късно, отколкото са изисквали условията на полярното плаване; че не дочакал радиотелеграфиста. Обвиняват го в лекомислие, в неумело подбиране на командата, между която „нямало нито едно лице, което да умее да се справя с платната“. Присмиват му се и твърдят, че в тая глупава авантюра като в капка вода се отразил нашият съвременен, надут, неразумен живот.

Няколко дни след заминаването на „Света Мария“ в Карско море почнала силна буря и веднага се разпространили слухове за загиването на експедицията при бреговете на Нова Земя. „Кой е виновен?“, „Къде да се търси Татаринов?“ — спомних си първото страшно впечатление от моето детство при прочитането на тия статии: изведнъж мама се втурна в моята малка стаичка в Енск с вестник в ръка, със своята прекрасна черна, шумяща рокля и не ме вижда, макар че аз й говоря нещо, и скочила от креватчето си, тичам боса, по ризка към нея. Подът е студен, но тя не ми казва да се върна на креватчето и не ме взима на ръце, а все стои до прозореца с вестника в ръка. Аз се опитвам да се приближа до прозореца, но виждам само нашата градинка, цялата застлана с мокрите есенни листа на клена, и мокрите пътечки и локвички, по които шумно падат едри капки дъжд. „Мамо, защо само гледаш?“ Тя мълчи, аз отново я питам и ми се иска да ме вземе на ръце, защото ми става страшно, дето тя все мълчи. „Мамо!“ Почвам да плача и тогава тя се обръща и се навежда, за да ме вземе, но нещо става с нея и тя сяда на пода, а след това ляга и тихичко лежи, проснала се на пода в своята чудна черна шумяща рокля. Изведнъж ме обхваща безумен, несъзнателен страх и аз крещя и само чувам ужасния си крясък, и блъскам по нещо с крака и ръце, и слушам изплашения мамин глас, и отново крещя и не мога да спра. След това спя и слушам през сън как баба разговаря с мама, как мама казва:

— Тя се изплаши от мене.

Но аз мълча и се преструвам, че спя и не мога да разбера какво се е случило, та мама говори и плаче…

Само сега, като чета тия статии, разбирам какво е било тогава.

Но слуховете се оказват лъжливи и чрез телеграфната експедиция на Югорския Шар капитан Татаринов изпраща „сърдечен привет и най-добри пожелания на всички, които правят жертви и съчувствуват на делото на експедицията“.

Това писмо беше напечатано във форма на факсимиле и над него беше татковият непознат портрет — в морска униформа, в кител с бели пагони: изящен офицер със старомодно завити нагоре мустаци.

Ненапразно той изпращаше „благопожелания на всички, които правят жертви“: той се надяваше, че сборът на пожертвованията ще даде възможност на „Комитета по изследването на руските полярни страни“ да поддържа семействата на екипажа. Затова той писал в своя доклад, изпратен чрез Югорската експедиция и напечатан на 16 юни във в. „Ново време“:

„Аз съм убеден, че комитетът няма да остави на произвола на съдбата семействата на ония, които посвещават живота си за общото национално дело.“

Напразна надежда! В същия тоя вестник от 27 юни прочетох отчета на заседанието на комитета: „Според думите на секретаря на Комитета Николай А. Татаринов, новата подписка дала съвсем нищожни резултати. Не дали очакваните печалби и много други начинания, като устройването на увеселения и др. Затова комитетът бе лишен от възможността да окаже предполагаемата помощ на семействата от 1000 рубли, събрани чрез доброволни дарения.“

Странно и отвратително ми беше да чета за тия „доброволни дарения“… Може би и ние с мама живеехме като просяци от тая милостиня, събирана „чрез доброволни дарения“?

Но всичко това само мина през ума ми и нямаше защо да се спирам върху обидите, които бяха почти на толкова години, на колкото бях самата аз. Друго в старите вестници ме порази и накара да се спра: те твърдяха в един глас, че шхуната „Света Мария“ я чака неизбежна гибел. Някои изчисляваха с молив в ръка, че тя едва ще стигне до Нова Земя. Други предполагаха, че тя ще бъде разбита от първите ледове и ще загине малко по-късно, продължавайки надолу към Земята на Франц-Йосиф, като „пленница на полярното море“.

В това, че тя няма да мине Северния морски път — в една, две или три навигации^[1], безразлично в колко, — никой не се съмняваше.

Само някакъв си поет бе напечатал в архангелския вестник стихове: „На Иван Л. Татаринов“, по които можеше да се съди, че той бил на друго мнение:

Той е здрав! Пази го съдбата!

Неговата енергия и риск

разсякоха полярния диск,

якия лед отстъпи в борбата…

Аз знаех доста и по-рано. В писмото, което Саня намери в Енск, баща ми пишеше, че „голяма част от шестдесетте кучета трябвало да бъдат застреляни още на Нова Земя“. В записката, която Саня бе съставил по думите на Вишимирски, се говореше за калпавите дрехи, за бракувания шоколад. Във в. „Архангелск“ аз прочетох писмото на търговеца Е. В. Демидов, който изтъкваше, че „осоляването на месо и приготвянето на дрехи не било негова специалност и че в дадения случай той бил само комисионер и при голямата своя търговска работа, която имал, не можел, разбира се, да следи за всяко парче месо и риба, сложени в качето.“ През всичкото време се получавали такива телеграми от Татаринов: „Спрете приготвянето на храни — няма пари“. Или „продайте приготвеното — няма пари“. И тъй нататък. А защо е било нужно да се екипира експедицията, когато не е имало пари?… Ако нещо не е било в ред при такава бърза работа, то виновните за това би трябвало да се търсят не между местните търговци, а някъде по-горе…

Но аз не знаех — и Саня не знаеше, и аз не разбирах защо мама никога не говореше за това, че „три дни преди отплаването на «Света Мария» в трюма й, от двете страни, под втората палуба, доста по-долу от ватерлинията^[2], били открити на борда и шпанхоутите^[3] почти до външната обшивка, опасни за плаването цепнатини със следи от брадва и трион. Тия цепнатини, измерени и фотографирани, се оказват: най-голямата широка 12 дюйма^[4] и дълга 2 фута^[5] и 4 дюйма, а другите са били по-малки. Съмнителният произход на тези дупки обаче ни кара да си спомним, че в случай на беда с парахода новият му собственик би получил съответната застраховка“.

Разбира се, излишни бяха всякакви нови доказателства, че баща ми ще загине и никога няма да се върне. Той не можеше да не загине. Беше изпратен на безусловна, сигурна смърт и загина.