Вениамин Каверин
Двамата капитани (82) (Роман в два тома)

Девета глава
Решено е. Тя си отива

В стаята ми беше отдавна вече съвсем светло, но бях забравил да изгася лампата и навярно затова лицето ми се стори в огледалото малко бледо. Беше ми студено и на гърба ми кожата беше настръхнала. Дълго не ми отговаряха. Най-сетне обадиха се и аз познах Катиния глас.

— Катя. Аз съм. Нали няма нищо, че звъня тъй рано?

Тя каза, че няма нищо, макар че току-що беше ударило осем.

— Не те ли разбудих?

— Не.

Не спах тая нощ и бях уверен, че и тя не е мигнала нито за минута.

— Катя, мога ли да дойда?

Тя помълча.

— Ела.

Една съвсем непозната мома, доста пълна, с голям здрав нос и руси плитки около главата ми отвори и се изчерви, когато попитах:

— Катя вкъщи ли си е?

— Да.

Аз се устремих сам не зная накъде. Изобщо към Катя, но момата затвори вратата пред самия ми нос и каза насмешливо:

— Къде така, другарю командир! Не бързайте толкоз.

След това тя се засмя — и така високо, така без всякакъв повод, че сега вече не можеше човек да не я познае.

— Кирен!

Катя излезе из трапезарията тъкмо когато ние се бяхме затекли един към друг през някакви куфари и едва ли не се прегърнахме, както се бяхме засилили, но Кирен срамежливо се дръпна и трябваше просто да й стисна ръката.

— Кирен, вие ли сте? Отгде така?

— Аз съм зер — каза Кирен смеешком. — Само че моля не ме наричайте Кирен. Сега вече не съм такава глупачка.

И ние почнахме отново да си друсаме усърдно ръцете… Навярно тя беше нощувала при Катя, защото беше облякла Катиния халат, от който през всичкото време отхвръкваха копчетата, докато нареждахме вещите в куфарите. Два отворени куфара стояха в антрето, след това в трапезарията и ние нареждахме в тях долните дрехи, книги, някакви прибори — с една дума, всичко, което беше Катино в тоя дом. Тя си отива оттук. Къде? Не попитах. Тя си отива. Всичко е решено. Тя си отива.

Не попитах, защото и без това знаех всяка дума от разговора й с Корабльов и всяка дума, която тя е казала на Николай Антонич, когато се е върнала вкъщи. Николай Антонич отсъствуваше от града — струва ми се, беше някъде из областта, във Волоколамск, но все едно, аз знаех всяка дума, която тя би му казала, ако го намереше вкъщи на връщане от Корабльов.

Решителна, бледа, тя ходеше, като разговаряше високо, разпореждаше се. Но това беше спокойствие на потресен човек и аз чувствувах, че сега не бива да се говори за нищо. Само стиснах силно ръцете й и ги целунах и в отговор тя стисна полекичка пръстите ми.

Но ако някой се беше действително объркал, това беше бабичката. Тя ме посрещна сурово, само ми кимна и мина гордо покрай мене. След това изведнъж се върна и с отмъстителен вид пъхна в куфара някаква блузка.

— И много добре. Че какво пък? Така и трябва.

Тя седя дълго в трапезарията и нищо не правеше, само критикуваше нашето нареждане на вещите, а след това скокна и сякаш нищо не беше станало, се завтече в кухнята да се кара на домашната помощничка, задето е направила малко покупки.

— Хиляди пъти съм й казвала: видиш ли карантия, вземай — каза ми тя, като се върна, — видиш ли хубав бут, вземай. „Ами че как тъй, аз без вас не зная.“ А какво има тука да се знае? Нерешителна една. Не мога да търпя такива.

— Бабо, нищо не ми трябва — каза Катя.

— Не трябва ли? Че как тъй? Че как тъй? Да беше взела.

След това материалните грижи я напущаха и тя започваше да въздиша и скришом да пие при бюфета валерианови капки. От време на време тя се скриваше някъде, гдето нямаше никого, и се убеждаваше сама да не се вълнува. Но всички тия самоубеждавания й действуваха за късо време и пак трябваше да се тича при бюфета и да се пият скришом валерианови капки…

Нареждането на Катините неща не ни отне много време. Тя имаше малко вещи, макар че напущаше дома, в който беше прекарала почти целия си живот. Тук всичко принадлежеше на Николай Антонич. Но затова пък от своите вещи тя нищо не остави — не искаше нито една каквато и да било забравена дреболия да й напомня, че е живяла в тоя дом.

Тя заминаваше оттук цяла — с всичката си младост, с писмата си, с първите си рисунки, които се пазеха от Мария Василиевна, „Елена Робинзон“ и „Века на откритията“, които бях вземал от нея за четене в трети клас.

В девети клас аз бях вземал от нея други книги и когато дойде ред до тях, тя ме повика в стаята си и притвори вратата.

— Саня, искам да ти подаря тия книги — каза тя с малко разтреперан глас. — Това са таткови книги, аз винаги съм ги пазила много. Но сега искам да ги подаря на тебе. Тук е Нансен, след това разни лоции^[1] и неговата собствена книга.

После тя ме заведе в кабинета на Николай Антонич и сне от стената портрета на капитана — прекрасния портрет на моряк с широко чело, стиснати челюсти и светли живи очи.

— Не искам да му го оставям — каза тя твърдо и аз занесох портрета в трапезарията и внимателно го опаковах в денка с възглавниците и одеялото.

Това беше единствената вещ, принадлежаща на Николай Антонич, която Катя вземаше със себе си. Ако можеше, тя би изнесла от тая подла къща и самия спомен за капитана.

Не знам кому принадлежеше мъничкият морски компас, който някога ме беше много поразил — аз пъхнах и него в куфара скритом от Катя. Във всеки случай той е принадлежал на капитана.

Най-сетне всичко беше свършено. Навярно това беше най-пустинното място в света, когато, наредили вещите и взели в ръце палтата си, ние се сбогувахме с Нина Капитоновна в антрето. Тя оставаше, но не за дълго — докато Катя се пренесе в ония две стаи, които предлагаше институтът.

— Не за дълго — тържествено каза бабичката, заплака и целуна Катя.

Кира се спъна на стълбата, седна на куфара, за да не полети надолу, и се разсмя. Катя й каза сърдито: „Кирка, глупачко!“ А аз вървях подир тях и ми се струваше, че виждам как Николай Антонич се изкачва по тая стълба, звъни и слуша мълчаливо какво му приказва бабичката. С трепереща ръка той поглажда оголялата си глава и отива в кабинета си, като мести механически краката си, сякаш се страхува да не падне. Сам в празната къща.

И той се досеща, че Катя не ще се върне никога.