Вениамин Каверин
Двамата капитани (81) (Роман в два тома)

Осма глава
Верен на паметта й

Каква беше тая мисъл? Мислих цялата вечер над нея и не забелязах как съм заспал, а сутринта се събудих с такова чувство, като че ли съвсем не съм спал, а все съм мислил.

Тъй беше и през целия ден. С тая мисъл отидох в Главното управление на Северния морски път, в Географското дружество, в редакцията на едно полярно списание. Понякога забравях за нея, но това ставаше тъй, като че ли съм я просто оставил при входа, а след това излизах и я срещах като стара познайница.

Към пет часа, уморен и раздразнен, се домъкнах до дома на Корабльов. Той работеше, когато дойдох — проверяваше тетрадки. Две големи купчини лежаха до него на масата и той седеше с очила и четеше с готово перо в ръка и от време на време безжалостно подчертаваше грешките. Не зная каква беше тая работа през ваканцията, когато училището беше затворено. Но той през ваканцията умееше да си намира работа.

— Иван Павлич, вие си работете, а аз ще поседя малко. Нали може? Уморен съм.

И ние седяхме известно време в пълна тишина, прекъсвана само от скърцането на перото и сърдитото мърморене на Корабльов. По-рано не бях забелязал да мърмори така сърдито при работа.

— Е, Саня, как върви работата?

— Иван Павлич, искам да ви задам един въпрос.

— Моля.

— Вие знаете ли, че Ромашка е ходил наскоро у Вишимирски?

— Зная.

— Ами известно ли ви е защо е ходил у тях?

— Известно ми е.

— Иван Павлич — укорих го аз. — Ето на, пак не мога да ви позная, честна дума. Известно ви е било такова нещо и вие нищо не ми казахте.

Корабльов ме погледна сериозно. Той беше много сериозен тая вечер — навярно се вълнуваше малко в очакване на Катя и не искаше аз да се досетя за това.

— Много работи не съм ти казал, Саня — възрази той. — Защото, макар и да си пилот сега, току-виж, че си ритнал някого с крак по муцуната.

— Кога е било това! Иван Павлич, работата е там, че ми дойде на ум една мисъл. Разбира се, може би греша. Толкоз по-добре, ако греша.

— Ето на, видиш ли, ти вече се вълнуваш — каза Корабльов.

— Не се вълнувам. Иван Павлич, не мислите ли, че Ромашка е могъл да поиска от него… е могъл да каже, че ще мълчи, ако Николай Антонич му помогне да се ожени за Катя?

Корабльов нищо не отговори.

— Иван Павлич! — викнах аз.

— Вълнуваш се.

— Не се вълнувам. Но едно не мога да разбера как Катя е могла да му позволи дори мисълта за това? Ами че това е Катя!

Корабльов се заразхожда замислено из стаята. Той си свали очилата и лицето му стана тъжно. Забелязах, че няколко пъти погледна портрета на Мария Василиевна, същия, на който тя беше снета с кораловото герданче на шията и който, както по-рано, стоеше на масата му.

— Да, Катя — бавно каза той. — Която ти съвсем не познаваш.

Това беше ново. Не съм познавал Катя!

— Ти не знаеш как е живяла тя през тия години. А пък аз зная, защото… се интересувах — каза бързо Корабльов. — Толкоз повече че, струва ми се, никой друг не се е особено много интересувал за нея.

Това беше подметнато за мене.

— Тя тъгува много след смъртта на майка си — продължи той. — И до нея имаше един човек, който тъгуваше също като нея или може би дори повече. Ти знаеш за кого говоря.

Той говореше за Николай Антонич.

— Много опитен, много сложен човек — продължи Корабльов. — Страшен човек. Но той действително е обичал цял живот майка й, цял живот, а това не е малко. И тая смърт ги много сближи — ето къде е работата.

Той почна да пали цигара и пръстите му малко трепереха, когато драсна кибритената клечка, а след това я сложи полека в пепелницата.

— И ето че се появи Ромашов — продължи той. — Трябва да ти кажа, че ти и него не познаваш. Това е същият Николай Антонич, само че друг чешит, по-съвременен. Първо, той е енергичен. Второ, той е без всякакъв морал — нито лош, нито добър. Трето, той е способен на решителна стъпка, т.е. човек на делото. И ето тоя делови човек, който много добре знае какво иска, един прекрасен ден се явява при своя учител и изведнъж му казва: „Николай Антонич, представете си, излиза, че тоя Григориев бил съвсем прав. Вие действително сте ограбили експедицията на капитан Татаринов. Освен това относно вас има още разни неща, за които не сте споменавали нищо в анкетните си листове…“ Нина Капитоновна чула тоя разговор. Тя не го разбрала и веднага дойде при мене. Е, аз пък го разбрах.

— Тъй — казах аз. — Интересно.

Ние помълчахме.

— Е, а по-нататък? — продължи Корабльов. — Може да се съди по резултатите. Ти познаваш Николай Антонич — той действува бавно: навярно това е било казано уж на шега, между другото. След това все по-сериозно, по-често.

— Иван Павлич, но нали той все пак не е могъл да я убеди?

— Саня, Саня, ти си чуден човек. Ако я беше убедил, мигар бих ти писал да дойдеш. Но той би постигнал своето в края на краищата, както постигна…

Разбрах какво искаше да каже: „Както постигна с Мария Василиевна, като я накара да му стане жена.“

Не знаех да остана ли или да си отида — беше вече седем часът и всяка минута можеше да позвъни Катя. Беше ми просто физически трудно да си изляза от стаята му. Мълчаливо гледах как той пуши, навел побелялата си глава, опънал дългите си крака, и мислех колко дълбоко е обичал Мария Василиевна и как не му потръгна, и как е верен на паметта й — ето защо се интересувал така много през всичките тия години за Катиния живот.

После той се сепна и каза, че е по-добре да си вървя.

— Без тебе ще ми бъде по-удобно да й говоря.

Той ме изпрати и ние се разделихме до следния ден.

Беше още съвсем светло, когато излязох на улицата, слънцето още залязваше, като се отразяваше в прозорците от другата страна на улица „Садовая“.

Стоях пред входа и гледах по улицата, отдето трябваше да дойде Катя. Навярно доста дълго съм чакал, защото прозорците почнаха да потъмняват подред — отляво надясно. След това я съгледах — и съвсем не там, отдето очаквах: тя излезе от улица „Оръжейна“ и стоеше на тротоара, като чакаше да минат колите. Кой знае защо, стана ми страшно, като видях как тя минава през улицата, замислена, със същата рокля, с която беше пред Болшой театър, и много тъжна. Сега тя беше съвсем близко, но тя вървеше с наведена глава и не ме видя. Но аз и не исках да ме види. Пожелах й мислено бодрост и всичко най-хубаво, каквото можех да й пожелая в тая минута, и я изпратих с поглед до самия вход. Тя потъна във входа, но аз мислено вървях подир нея — видях как Иван Павлич я посрещна, като се вълнуваше и се мъчеше да се покаже съвсем спокоен, и как дълго, нервно слага папиросата си в дългото цигаре, преди да започне разговора…

Сега прозорците започнаха бързо да потъмняват и червеникавият отблясък се задържа само на двата крайни прозореца на къщата, която излизаше на улица „Оръжейна“; когато се учех, в тая къща беше художественият подотдел на Московския съвет.

Беше едва осем часът и не ми се искаше да се прибирам вкъщи. Дълго седях в градинката на някаква къща; от тая градинка се виждаше входът на нашето училище. Няколко пъти се отбивах в двора, за да погледам не светят ли вече прозорците в квартирата на Корабльов. Но те приказваха в здрач — приказваше Иван Павлич, а Катя слушаше и мълчеше.

Спомних си за другия разговор, като гледах тия тъмни прозорци: Корабльов пак така ставаше да се разхожда из стаята със скръстени ръце на гърдите, не свъртайки се на едно място. И Мария Василиевна седеше изправена, с неподвижно лице, и понякога поправяше косата си с малката си ръка: „Монтигомо Ястребовия нокът, така го наричах някога аз.“ Вече не бледа, а някак си бяла, тя седеше пред нас и все пушеше, навсякъде беше поръсено с пепел — и по коленете й. Тя беше неподвижна, спокойна, само от време на време подръпваше кораловата огърлица на шията си, сякаш тая огърлица душеше. Тя се боеше от истината, защото не беше в състояние да я понесе. А Катя не се бои от истината и всичко ще тръгне добре, когато я узнае.

… Отдавна вече прозорците светеха и аз виждах на пердето дългия силует на Корабльов. След това Катя се появи до него, но веднага си отиде, сякаш беше казала само една дълга фраза.

Сега на улицата беше съвсем тъмно и това беше чудесно, защото ми беше станало най-сетне неудобно, че така дълго седя в тая градинка и от време на време отивам да гледам прозорците. И изведнъж Катя излезе от входа сама и тръгна бавно по „Садовая“.

Без съмнение тя си отиваше вкъщи. Но, види се, не бързаше много да се прибере, имаше за какво да мисли, преди да се върне вкъщи. Тя вървеше и мислеше и аз вървях подире й и като че ли ние вървяхме сами в огромния град, съвсем сами — Катя и аз подире й, но тя не ме забелязваше. Трамваите оглушително звъняха, като се приближаваха до площада, колите ревяха пред червения сигнал на светофара и мене ми се струваше, че е много трудно да се мисли, когато наоколо ти е така дяволски шумно — току-виж, че си намислил не онова, което трябва! Не онова, което е така нужно и за мене, и за нея, и за капитана, ако беше жив, и за Мария Василиевна, ако беше жива — за всички живи и мъртви.