Вениамин Каверин
Двамата капитани (77) (Роман в два тома)

Четвърта глава
Много нови работи

Когато влязох, Иван Павлович беше клекнал и палеше печката. Бях така привикнал към тая картина — Иван Павлович в своя стар, дебел, мъхнат френч, клекнал да пали печката, — че дори ми се стори, че всички тия години не са минали и както по-рано съм ученик и ей сегичка ще тресне страшен „гръм“, както в девети клас, когато бях заминал за Енск подир Катя. Но той се обърна. „Колко е остарял“ — помислих си аз и всичко се върна мигновено на мястото си.

— Най-сетне! — каза Корабльов доста сърдито. — Ами защо не отседна у дома?

— Благодаря, Иван Павлич.

— Нали ми писа, че ще отседнеш у дома?

— Все пак бих ви стеснявал.

Той ме изгледа, дори затвори едното си око, за да прецени всички подробности. Това беше поглед на стопанин — изгледа ме като дело на своите ръце. Навярно все пак съм му харесал, защото с удоволствие разчеса мустаците си и ме покани да седна.

— Вчера не можах да те разгледам, както трябва — каза той, — нямаше време.

Постла масата, извади из стенния шкаф бутилка ракия, наряза хляб, след туй измъкна иззад прозореца студено телешко и наряза и него. Както и по-рано, той живееше сам, но в старата влажна квартира беше станало по-уютно и като че ли не тъй влажно. Не ми хареса само, че докато аз разказвах, той изпи бутилката и почти не хапна — това ме огорчи…

Казах, че сега ще му разкажа само най-главното, но нима може да си спомниш кое е най-главното, когато подир толкова години се срещнеш с близък човек? Иван Павлич ме разпитваше за Север, за работата ми като летец и все оставаше недоволен, че отговарям така накъсо.

— Драги Иван Павлич, как да ви разкажа за това? Ами че аз не съм още много летял. Е, веднъж насмалко щях да замръзна! Помните ли доктора, който ме лекува, когато бях избягал от училището? Тогава вие идвахте при мене в болницата.

— Помня.

— Той също живее в Заполярие. Намерих го и това е единствената къща, където ходя. Впрочем забелязал съм, Иван Павлич, че през целия си живот съм се прилепвал към чужди семейства. Когато бях малък — към Сковородников — помните ли, аз съм ви разказвал. По-сетне — към Татаринови. А сега — към докторовото семейство.

— Време е, братко, да помислиш за свое — каза Корабльов сериозно.

— Не, Иван Павлич.

— Защо тъй?

— Не ми върви в тази работа.

Корабльов замълча. Той си наля, чукнахме се, пихме и той пак наля. После разкопча френча си — приготви се за дълъг разговор.

— Слушай, Саня, помниш ли какво ми каза ти, когато заминаваше от Москва? Ти каза: „Сега ми остава да умра, но да докажа, че съм прав“. Е, как? Доказа ли?

Това беше неочакван въпрос и не отговорих изведнъж. Разбира се, аз помнех разговора. Помнех как Корабльов крещеше: „Какво си направил, Саня? Боже мой, какво си направил!“ И как плачеше и казваше, че съм бил виновен за всичко, защото съм настоявал, че в писмото на капитана става дума за Николай Антонич, а в действителност ставало дума за някакъв си фон Вишимирски.

На мястото на Корабльов аз не бих напомнил тоя разговор. Но, както се вижда, нему му се искаше много да си спомня за него. Той ме гледаше сериозно и като че ли беше тайно доволен от нещо.

— Аз не зная кому е притрябвало да доказвам това — възразих аз мрачно. — Не виждам това да е много нужно някому.

— Ето тук именно грешиш, Саня — каза Корабльов. — То е много нужно — и за тебе, и за мене, и за още един човек. Толкова повече че ти излезе прав.

Гледах го с опулени очи. Бяха минали пет години от нашия разговор. За експедицията на капитан Татаринов знаех сега повече от всеки друг в света. Бях намерил дневниците на щурмана и ги бях прочел — и това беше най-трудната работа в живота ми. Беше ми потръгнало: срещнал се бях със стария ненец, последния човек, който е видял с очите си шейната, принадлежаща на експедицията, и върху тая шейна — мъртвец — може би самият капитан. И не бях намерил нито едно-едничко доказателство за своята правота.

И ето че сега, когато съм се върнал в Москва и съм се отбил при стария си учител, който, струваше ми се, отдавна е забравил тая история — сега ми се казва: „Ти излезе прав!“

— Иван Павлич — почнах аз с не особено твърд глас. — Все пак вие не трябва да твърдите такива неща, ако нямате…

Исках да кажа „неопровержими доказателства“, но той ме спря. Като че ли някой бе позвънил. Корабльов захапа загрижено устната си, огледа се наоколо си и ме хвана за рамото.

— Виж какво, Саня… Аз трябва да поприказвам с един човек — каза той. — А ти поседи тук.

И той ме заведе в съседната стая, която напомняше някакъв голям, отрупан с книги шкаф, с окъсана зелена завеса вместо врата.

— И послушай — това ще ти бъде полезно.

Забравих да кажа, че тая вечер Иван Павлич ми се беше сторил още веднага някак си странен. Няколко пъти той започваше тихо да си подсвирква. Разхождаше се, сложил ръце на главата си, и в края на краищата изяде дръжката от круша, с която чоплеше зъбите си. Сега, като ме настани в „шкафа“, той бързо прибра ракията от масата, после извади нещо от чекмеджето на масата си, изяде го и подиша с широко отворена уста. След това отиде да отвори вратата.

Как мислите, с кого се върна той? С Нина Капитоновна. Това беше Нина Капитоновна, прегърбена, още по-отслабнала, със старчески сенки около очите, облечена в своята неизменна кадифена жилетка.

Тя приказваше нещо, но аз не слушах, загледан как грижливо Иван Павлич настанява гостенката си. Той почна да й налива чай, но тя го спря.

— Не искам. Току-що пих. Е, как си?

— Не особено добре, Нина Капитоновна — каза Корабльов. — Гърбът ме понаболява.

— Хайде де! Остарял! Измисли го и ти! Гърбът го понаболявал. Трябва да се разтриеш с бомбанге. И ще ти мине.

— Как, как казахте? Бомбанге ли?

— Бомбанге. Една такава мас. А ракия пиете ли?

— Честна дума, не пия, Нина Капитоновна — каза Корабльов. — Съвсем я оставих. Само понякога една чашка преди обед. Но това дори и лекарите го препоръчват.

— Не, пиете. Когато бях млада, живеех на село. Нали баща ми беше казак. Случваше се, дойде си, едва се държи на краката и казва: „Това не е нищо, а опасно е, ако пиеш всеки ден по една чашка преди обед.“

Корабльов се засмя. Нина Капитоновна го погледна и почна също да се смее.

След това тя разказа за някаква пияница — графиня, която, „още като се събуди сутрин, гаврътне чаша ракия! И ходи. Такава една жълта, подпухнала, гологлава. Походи, походи и пак пие. Сутрин е все още нормална, а към обед вече залита. А вечер — къщата й пълна с гости. Облечена прекрасно, свири на пианото и пее. И добра! Всички отиваха при нея. Случи ли им се нещо, веднага при графинята! Прекрасен човек беше! А пък пиеше!“

Като че ли на Корабльов не хареса много тоя пример, защото той се помъчи да заговори за друго. Той попита как е Катя.

Нина Капитоновна махна полекичка ръка.

— Все се караме с нея — каза тя с въздишка. — Много е самолюбива. Една работа не свършила, за друга се захваща. Зарад туй е така нервна.

— Нервна ли?

— Нервна. И горда. И все мълчи — каза Нина Капитоновна. — А пък от такива, които мълчат, дотук ми е дошло. Ужасно не ми харесва, че тя все мълчи. Не разбирам защо трябва да се мълчи. Кажи какво ти тегне. А тя — не.

— Да бяхте я попитали, Нина Капитоновна.

— Няма да каже. Самата аз съм такава. Никога не ще каже.

— Срещнах я наскоро случайно и ми се стори, че е добре — каза Корабльов. — На театър отиваше — сама наистина, и това ми се стори странно. Но тя беше доста весела и между другото ми каза, че й предлагали две стаи при Геоложкия институт.

— Предлагаха й. А тя не се пренесе.

— Защо?

— Съжалява го.

— Съжалява ли го? — попита още веднъж Корабльов.

— Съжалява го. И зарад майка си, и тъй. А той без нея не може да мръдне: дойде ли си, веднага пита: „А Катя къде е? Обади ли се?“

Аз веднага разбрах, че „той“ е Николай Антонич.

— И не се пренесе. Все чака нещо.

Нина Капитоновна се премести в друго кресло, по-близо.

— Веднъж прочетох едно писмо — зашепна тя лукаво и се огледа, като че ли Катя би могла да я види. — Навярно в Енск са се сближили, когато Катя ходи там през ваканцията. Сестра му, и тя пише: „Във всяко писмо мира ми не дава: къде е Катя, какво става с нея, бих дал всичко само за да я видя. Той не може да живее без тебе и аз не разбирам вашето безпричинно скарване.“

— Извинете, Нина Капитоновна, не разбрах чия сестра.

— Как чия? На тоя, вашия.

Корабльов неволно погледна към мене и през една дупка на завесата аз срещнах погледа му. Моята сестра ли? Саня?

— Че какво пък, сигурно е така — каза Корабльов, — сигурно не може да живее. Много просто.

— „Не ми дава мира“ — повтори Нина Капитоновна изразително. — „И не може без тебе да живее.“ Видиш ли! А пък тя без него не може.

Корабльов пак погледна към мене.

Стори ми се, че се усмихва под мустак.

— Не може, пък се кани да се омъжи за друг.

— Тя не се кани. Тоя избор не е неин. Не иска тя тоя Ромашов. И аз не го искам. Попски син.

— Как попски син?

— Попски син е. И е голям лъжльо. Каквото му кажеш, веднага ще притури нещо. Аз мразя такива. И крадлив.

— Що думате, Нина Капитоновна! Как е възможно!

— Крадлив е. Взе от мене четиридесет рубли, уж за подарък, и не ми ги върна. Разбира се, не съм му напомняла. И все тича насам-нататък. Боже мой! Ако да не беше старостта ми!

И тя горчиво махна ръка.

Представете си сега с какво чувство съм слушал тоя разговор! Гледах бабичката през дупката на завесата и тая дупка беше като че ли обектив, в който всичко, произлязло между мене и Катя, ставаше всяка минута по-ясно, сякаш попадаше във фокус. Всичко се приближи и застана на мястото си и това всичко беше тъй много и тъй хубаво, че сърцето ми почна някак си да трепти и аз разбрах, че страшно се вълнувам. Само едно ми беше съвсем неясно: никога не бях „не давал мира“ на сестра си и никога не бях и писал, че „не мога да живея без Катя“.

„Санка е измислила това, разбира се — си казах аз. — Тя все е лъгала. И все пак това е било истина.“

Нина Капитоновна разказа още нещо, но аз вече не я слушах. Така се бях забравил, че почнах да се разхождам в своя „шкаф“ и се опомних едва когато чух строгото покашлюване на Корабльов.

Тъй си и останах в „шкафа“, докато Нина Капитоновна не си отиде. Не знам защо беше идвала — навярно просто за да й олекне. На прощаване Корабльов й целуна ръка, а тя него — по челото — и по-рано те винаги тъй се сбогуваха.

Бях се замислил и не чух как той се върна от антрето и изведнъж съгледах над себе си, между двете половинки на завесата, носа и мустаците му.

— Жив ли си?

— Жив съм, Иван Павлич.

— Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че съм страшен, безнадежден глупак — отговорих аз, като се хванах за главата. — А как й приказвах аз! Ох, как й приказвах! Как нищо не съм разбрал! Как нищо не й казах, а пък тя е чакала! Какво ли е чувствувала тя, Иван Павлич? Какво ли мисли тя сега за мене?

— Нищо, ще си промени мислите.

— Не, никога! Вие знаете ли, че й казах: „Аз ще те държа в течение.“

Корабльов се засмя.

— Иван Павлич!

— Но нали ти си й писал, че не можеш да живееш без нея?

— Не съм й писал! — възразих аз с отчаяние. — Санка е измислила това. Но то е истина! Иван Павлич! То е абсолютна истина. Не мога да живея без нея и скарването ни е действително без причина, защото аз си мислех, че тя отдавна ме е разлюбила. Но какво да се прави сега! Какво да се прави!

— Виж какво, Саня, имам среща по работа в девет часа — каза той. — В един театър. Тъй че ти…

— Добре, ей сега ще си вървя. А може ли сега да се отбия у Катини?

— Тя ще те изгони — и с пълно право.

— Нека ме изгони, Иван Павлич — казах аз и изведнъж го целунах. — Дявол да го вземе, не разбирам какво да правя сега. Как мислите вие, а?

— Сега аз трябва да се преоблека — каза Корабльов и влезе в „шкафа“, — а що се отнася до тебе, според мене, ти трябва да дойдеш на себе си.

Видях как той съблече френча си и като вдигна яката на ризата си, почна да си връзва връзката.

— Иван Павлич — изведнъж извиках аз. — Чакайте! Съвсем забравих! Вие казахте, че аз съм бил прав, когато спорехме за кого става дума в писмото на капитана.

— Да.

— Иван Павлич!

Корабльов излезе от „шкафа“ вчесан, в нов сив костюм, още млад и представителен.

— Сега ще отидем в театъра — каза той сериозно — и ти ще разбереш всичко. Твоята задача ще бъде да седиш и да мълчиш. И да слушаш. Разбираш ли?

— Нищо не разбирам. Да вървим.