Вениамин Каверин
Двамата капитани (72) (Роман в два тома)

Четиринадесета глава
Старата пиринчена канджа

Най-сетне суровият елен беше изяден с главата, ушите и очите и ненците ни домъкнаха всичките си дървени вещи. Една издълбана от дърво чиния, кука за окачване на котел, някакво тъкачно оръдие — дъска с кръгли дупки отстрани, плаз от шейна, ски.

— Не ги ли бива?

Те се чудеха.

— Ама дървото е здраво, сто години ще трае.

Те домъкнаха дори едно облегало от стол, кой знае как попаднало в тундрата от Голямата земя. Нашият бъдещ щурман донесе един бог — истински идол, украсен с разноцветни платнени парцалчета, с остра глава и с гвоздей на мястото, където се намира пъпът у човека.

— Не го ли бива? Ами дървото е здраво, сто години ще трае.

Да си призная, досрамя ме за моя примус, когато видях как тоя ненец строго каза нещо на бедната си разплакана жена и изнесе един сандък, обкован с тенекия, без съмнение единствената украса на своя чум. Той дойде при мене много доволен и постави сандъка на снега.

— Вземи сандъка — преведе докторът. — Четири здрави дъски има. Аз съм комсомолец, нищо не ми трябва. А на твоя примус плюя.

Не знам, може би докторът не съвсем точно беше превел последната фраза. Във всеки случай това си го биваше и аз от все сърце стиснах ръката на комсомолеца.

Случвало ли ви се е да чувствувате как вие сте обзет от една мисъл, така че дори ви се струва странно, че може да има в света някакви други желания и мисли, и изведнъж сякаш буря се втурва в живота ви и за миг вие забравяте онова, към което току-що сте се стремили с цялата си душа.

Именно това се случи с мене, когато зърнах една стара пиринчена канджа, която скромно лежеше на снега сред върлините, от които се строят чумовете.

Разбира се, всичко беше някак си необикновено, като се почне от „ай-бурданя“ (събранието), на което четох лекцията за примуса и ненците ме слушаха много сериозно, а между нас като в сън се издигаше правият стълб дим, съставен сякаш от дълги сиви ленти.

Странни бяха тия домашни дървени неща, които лежаха на снега около самолета. Странен ми се стори шестдесетгодишният ненец с лула в зъбите, който каза заповеднически нещо на бабичката, понесла ни парче моржова кост.

Но най-странна беше тая канджа. Струва ми се, че в целия свят едва ли ще се намери вещ по-странна от нея.

В тая минута Лури надзърна из кабината на самолета и ме извика и аз му отговорих нещо много издалеч, от оня далечен свят, в който ненадейно ме беше пренесла тая вещ.

Ще попитате: какво странно имаше в тоя прът с кука? Нищо особено! Стара пиринчена канджа. Но на тоя стар, позеленял пиринч бяха изрязани съвсем ясно думите: „Шхуна «Св. Мария».“

Огледах се наоколо: Лури още надничаше от кабината и това беше несъмнено Лури, с брадата си, на която всеки ден се подигравах, защото той си я беше пуснал по подражание на известния полярен летец Ф. и тя съвсем не отиваше на младото му подвижно лице.

Надалеч, до крайния чум, стоеше, наобиколен от ненците, доктор Иван Иванич.

Всичко си беше на мястото — също както преди минута. Но пред мене лежеше канджа с надпис: „Шхуна «Св. Мария».“

— Лури — казах аз съвсем спокойно, — ела тук.

— Става ли? — извика Лури от кабината.

Той изскочи, дойде при мене и с недоумение втренчи очи в пръта с куката.

— Чети!

Лури прочете.

— От някакъв си кораб — каза той. — От шхуната „Св. Мария“.

— Не може да бъде! Не може да бъде, Лури!

Вдигнах канджата и я взех на ръце като дете и Лури навярно си помисли, че съм се побъркал, защото избърбори нещо и се затече с всички сили към доктора. Докторът дойде разтревожен, хвана ме за главата с малко разтреперани ръце и дълго ме гледа в очите.

— Другари, вървете по дяволите! — казах ядосан аз. — Вие мислите, че съм се побъркал ли? Нищо подобно! Докторе, тая канджа е от „Света Мария“.

Докторът свали очилата си и почна да изучава канджата.

— Очевидно ненците са я намерили на Северна земя — продължих аз развълнувано. — Или не, разбира се, не на Северната земя, а нейде по брега. Докторе, вие разбирате ли какво значи това?

Ненците отдавна вече стояха около нас и видът им беше такъв, сякаш хиляди пъти са виждали как показвам на доктора канджата, викам и се вълнувам.

Докторът попита чия е тая канджа и един стар ненец с неподвижно лице, изрязано от такива дълбоки бръчки, каквито може да се видят само по някоя дървена скулптура, излезе напред и каза нещо по ненецки.

— Докторе, какво казва той? Откъде има тая канджа?

— Откъде имаш тая канджа? — попита докторът по ненецки.

Ненецът отговори.

— Казва, че я намерил.

— Къде я е намерил?

— В една лодка — преведе докторът.

— Как в лодка? А къде е намерил лодката?

— На брега — преведе докторът.

— На какъв бряг?

— Таймир.

— Докторе, Таймир! — извиках аз с такъв глас, че той отново неволно ме погледна с безпокойство. — Таймир! Най-близкият до Северната земя бряг! Ами лодката къде е?

— Няма я лодката — преведе докторът. — Има парче.

— Какво парче?

— От лодката парче.

— Покажи!

Лури дръпна доктора настрана и те приказваха нещо шепнешком, докато старецът отиде и донесе парчето от лодката. Като че ли Лури не можеше да се прости с мисълта, че все пак не съм с ума си.

Ненецът дойде след няколко минути и донесе един брезент — очевидно лодката, която той бе намерил на Таймирския полуостров, е била брезентова.

— Не се продава — преведе докторът.

— Иван Иванич, попитайте го имало ли е в лодката и други някакви вещи. И ако е имало, какво и къде са се дянали?

— Имало е вещи — преведе докторът. — Не знам къде са се дянали. Отдавна било. Може би десетина години минали. Отивам на лов, гледам — стои шейна. На шейната стои лодка, а в лодката лежат вещи. Имало една пушка, лоша, не можело да се стреля, патрони нямало. Ските били лоши. Имало и един човек.

— Човек ли?

— Почакай, може би не съм разбрал добре — каза бързо докторът и попита нещо по ненецки.

— Да, един човек — повтори той. — Разбира се, мъртъв; мечките били изяли лицето му. И той лежал в лодката. Всичко.

— Как всичко?

— Друго нищо не е имало.

— Иван Иванич, попитайте го претърсвал ли е той човека и не е ли имало нещо в джобовете му, може би книжа, документи?

— Имало.

— Къде са?

— Къде са те? — попита докторът.

Ненецът мълчаливо сви рамене. Сякаш самият въпрос му се видя много глупавичък.

— И от всички вещи само тая канджа ли е останала? Но нали той е бил облечен в нещо? Къде са се дянали дрехите?

— Дрехи няма.

— Как тъй няма?

— Много просто — каза сърдито докторът. — Или ти си мислиш, че той нарочно ще вземе да ги пази, като се надява, че след десет години ти ще му се изтърсиш на главата със своя самолет? Десет години са това! Пък навярно и още десет, откакто човекът е умрял!

— Драги Иван Иванич, не се сърдете. Всичко е ясно. Трябва само да се запише тоя разказ — да се запише и вие ще удостоверите, че сам, със собствените си уши, сте го чули. Попитайте го как се казва.

— Как се казваш? — попита докторът по ненецки.

— Вилка Иван.

— На колко си години?

— На сто години — отговори ненецът.

Ние млъкнахме, а Лури щеше да се пръсне от смях.

— На колко? — попита пак докторът.

— Сто години — повтори ненецът.

Докторът безпомощно се огледа наоколо си.

— Дявол знае как е сто по ненецки — избърбори той. — Може би аз бъркам.

— Сто години — повтори упорито Иван Вилка на чист руски език.

През всичкото време, докато в чума записвахме неговия разказ, той повтаряше, че е на сто години. Вероятно нямаше сто години — поне на вид. Но колкото повече се вглеждах в това дървено лице с бездушен поглед, толкоз повече се убеждавах, че той е много стар. Сто години — това беше неговата гордост и той упорито го повтаряше, докато не записахме в протокола: „Ловецът Иван Вилка на сто години.“