Вениамин Каверин
Двамата капитани (69) (Роман в два тома)

Единадесета глава
Полетът

Ето кой беше в самолета сутринта на пети март, когато отлетяхме от Заполярие и взехме курс на североизток: докторът, много загрижен, с тъмни очила, които го бяха чудно изменили, моят борттехник Лури, един от най-популярните хора в Заполярие или в което и да било друго място, където би се появил поне за три-четири дни, и аз.

Това беше петнадесетият ми полет на Север, но аз летях за пръв път в район, където още не бяха виждали самолет. Селището Ванокан е едно много затънтено място в района на един от притоците на Пясина. Впрочем докторът е бил по Пясина и казваше, че не било трудно да се намери Ванокан.

Един член от Окръжния изпълком бил ранен. Това станало на лов, а може би и не на лов. Във всеки случай пълномощникът на НКВД ни помоли, мене и доктора, да разберем при какви обстоятелства е станало това. Във Ванокан трябваше да стигнем в два часа и нещо, още по светло. Но за всеки случай ние взехме със себе си: храна за трима души за цял месец, примус, ракетница с ракети, пушка с патрони, лопати, палатка, брадва.

Относно времето знаех само едно: че в Заполярие времето е прекрасно. Но какво е то нататък по пътя, това не знаех. Нямаше кога и кого да питам за това.

И тъй всичко беше в ред, когато се вдигнахме във въздуха в град Заполярие и взехме курс на североизток. Всичко беше наред — и аз вече не мислех за чутото през нощта от Валя. Долу се виждаше Енисей — широка бяла лента между бели брегове и гора, която ту се приближаваше, ту се отдалечаваше от тях. Главата ме понаболяваше след безсънната нощ и понякога ушите ми почваха да пищят, но именно ушите, а моторът работеше отлично.

После се отдалечих от реката и започна тундрата — равна, безкрайна, снежна, с ни една черна точка из нея, на която окото би могло да се спре…

Не мислех вече за това, макар че от време на време ми се искаше да направя онуй движение на ума, което се прави, когато ти се е присънило нещо лошо и искаш да се събудиш. Защо ли съм бил така уверен, че такова нещо не може да се случи? Трябваше да й пиша, когато тя ми бе изпратила поздрав чрез Саня. Но аз не исках да й отстъпя в нищо, докато не докажа, че абсолютно никак не съм виновен пред нея. Никога обаче не бива да бъдеш прекалено уверен, че те обичат. Че те обичат въпреки всичко. Че могат да минат още пет или десет години и не ще те разлюбят.

Сняг, сняг, сняг — където и да погледнеш. Пред нас имаше облаци и аз взех височина и влязох в тях: по-добре е да се лети слепешката, отколкото над тоя безкраен, печален бял фон, който изопачава перспективата…

У мене нямаше никаква особена злоба спрямо Ромашка, макар че сигурно бих го убил, ако беше сега тук. Не чувствувах злоба към него, защото беше невъзможно да си представя тоя човек с котешки косми на главата, с червени уши, тоя човек, който на тринадесетгодишна възраст беше решил да забогатее и все пестеше и броеше парите си, да си го представя редом до Катя! Че той дръзва да желае това, беше така безсмислено, както ако би пожелал да стане друг човек — не като себе си, а като Катя, с нейната искреност и красота.

Изминахме тая облачност и влязохме в друга, из която валеше сняг, и едва някъде долу започваше да блести под слънцето, което облаците скриваха от нас.

Започнаха да измръзват краката ми и съжалявах, че съм обул тия вълнести ботуши, които ми бяха тесни, а не другите, по-широките.

Значи, решено е, заминаваме за Москва. Трябва само да предупредя Катя за пристигането си. Трябва да й пиша писмо — такова писмо, че като го прочете, да не го забрави.

Излязохме от слоя тъмни облаци и слънцето както винаги, когато се излиза от облаци, ми се стори особено ярко — а аз все още не можех да реша да започна ли писмото просто с „Катя“ или със „Скъпа Катя“.

„Ние отдавна не сме си писали, Катя, и ти навярно ще се зачудиш, като зърнеш подписа. Как си ти? Не съм ти писал тъй дълго, защото мислех, че ми се сърдиш. Разбира се, ти имаш право, аз съм виновен, задето тъй дълго не сме се срещали. Трябваше да се отбия в Москва на връщане от Енск и да се срещна с тебе, а не да обикалям около къщата ти като осемнадесетгодишно момче…“

Бях вече забравил писмото. Трябва просто да я отведа със себе си — ами че аз знаех отлично, че тя не трябва да остане в тоя фалшив и нещастен дом, с тоя страшен и фалшив Николай Антонич, комуто тя вярва.

А ето и планини! Те стърчаха из облаците, осветени от слънцето, ту голи, ту покрити с ослепителен сняг. Зърнах в огледалото как Саша вдигна ръка, сякаш да ги поздрави, и викна нещо на доктора и докторът, смешен, приличен на някакъв кръгъл забавен звяр, кимна равнодушно глава.

В редките места, гдето облаците бяха разкъсани, се виждаха дълбоки речни долове — прекрасни, много дълги долове — сигурна смърт в случай на принудително кацане. Това ми мина неволно през ума, а след туй пак почнах да съчинявам писмото и го съчинявах, докато не стана нужда да се заема с друга, много по-бърза работа.

Като че ли нямаше още никакъв вятър, когато първите огромни облаци сняг започнаха да се откъсват от върховете и да се въртят, като се издигат все по-високо и по-високо.

Огледалото, в което току-що бях зърнал доктора и Саша, изведнъж потъмня, замръзна, а още след десет минути вече не можехме и да си представим, че току-що над нас е имало слънце и небе. Сега нямаше ни земя, ни слънце, ни небе. Всичко се беше смесило. Вятърът ни настигна и блъсна отначало отляво, след това отпред, после пак отляво, така че изведнъж бяхме отхвърлени някъде встрани, където също имаше мъгла и валеше сняг, дребен, твърд, като ни шибаше до болка в лицето и веднага се вмъкваше през всички дупки и илици на дрехите ни. След това изведнъж настана нощ — така че когато погледнах отново в огледалото, вече нищо не видях. Нищо не се виждаше наоколо и известно време карах самолета в пълна тъмнина, като че се блъсках в стени, защото навсякъде имаше същински стени от сняг, подпирани от вятъра от всички страни. Аз ту ги пробивах, ту отстъпвах назад, ту пак ги пробивах, ту — и това беше най-страшното — се отдалечавах от тях, защото самолетът изведнъж пропадаше на 150–200 метра. Най-страшното беше, че не знаех височината на тия проклети планини, кой знае защо, неотбелязани на моята карта. Всичко, каквото можех да сторя, беше да направя завой на сто и осемдесет градуса и да тръгна назад към Енисей. Ще съгледам бреговете, ще мина над високия бряг и ще избиколим снежната буря или в краен случай ще се върнем назад в Заполярие.

Лесно е да се каже — да се направи завой! Самолетът цял затрепери, когато натиснах левия педал и пак бяхме отхвърлени встрани, но аз продължавах да правя завой. Струва ми се, че продумах нещо на апарата. Тъкмо в тая минута почувствувах, че с мотора става нещо лошо — жалко, тъкмо в минутата, когато съгледах долу същите ония дълбоки долове, за които много се надявах, че са останали далеч зад нас. Те се мярнаха и се изгубиха, след това пак се мярнаха — дълги и съвсем безнадеждни, — в тях не биха могли да ни намерят и никой никога не би узнал какво се е случило с нас. Трябваше да се махнем от тях и аз започнах да се отдалечавам, макар че самолетът ту увисваше във въздуха, сякаш тая проклета буря се замисляше какво още да направи с нас, ту се клатушкаше и вървеше, както си иска. Започнах да се отдалечавам, но с мотора все пак ставаше нещо не хубаво и трябваше да се кацне. Трябваше да се кацне много бавно и да се следи за указателя на завоите и да не се допуска наклоняване и през всичкото време да се мисли за земята, която е нейде долу и не се знае къде точно каква е. Нещо хлопаше в главата ми като часовник и аз разговарях високо със себе си и с апарата. Но не се страхувах. Помня само, че за миг ми стана горещо, когато някаква маса се показа съвсем близо до самолета, аз се метнах настрана от нея и едва не закачих с крило земята.