Вениамин Каверин
Двамата капитани (68) (Роман в два тома)

Десета глава
Лека нощ

Беше почнало вече да се стъмва, когато Володя се върна от „джунглите“ — оказа се, че тъй се наричал в совхоза един ограден участък от гората, където животните живеели на свобода. Най-много го бяха поразили къщичките, в които живееха лисиците.

— Да, бива си го — каза Володя, като се стараеше да не се издава много, че е просто във възторг. — И изобщо те живеят също като хора. Закусват, после имат почивка, след това малките играят, а някои от възрастните си ходят на гости.

Валя ме предума да остана за нощуване и ние телефонирахме на доктора, че Володя ще се върне сам…

Заполярие е шумен град. Разбира се, там няма голямо движение, макар и да се случва по една и съща улица да се движат в надпревара автомобили, елени, коне и впрегнати кучета. Шумят трионите в бичкиджийниците — и тоя нарастващ, виещ звук кънти в ушите ти и ден, и нощ. В края на краищата преставаш да го забелязваш, но все пак нейде далеч в главата ти звънти ли, звънти трионът.

А тук, в совхоза, беше много тихо. Ние се разхождахме дълго из гората и срещнахме Павел Петрович, който беше ходил да слага примки за ловене на патици, и дълго разговаряхме с него за гората, за Карската експедиция, за времето.

— Валентин Николаевич, как смятате, тая вечер ще вземете ли при себе си Дон Карлос? — попита той и беше много смешно и приятно, че такъв стар, почтен мъж с двоен нос нарича Валя Валентин Николаевич и говори с него почтително, като с действителен старши учен-специалист. Дон Карлос се наричаше едно лисиче, което се плашеше от студа.

След това ние се върнахме в квартирата на Валя, изпихме по чаша ракия и той ми обясни, че действително през последните шест месеца почти не бил излизал от совхоза. Имал интересна работа: разрязвал стомаси на самури, за да изучи от какво се състои храната им. Няколко стомаха имал сам той, а около двеста парчета оставил любезно на негово разположение някакъв разплодник. И той открил една много интересна работа: че при лова на дребни животни с ценна кожа трябва да се щади шарената катеричка, с която главно се хранел самурът.

Слушах го мълчаливо. Бяхме съвсем сами в празната къща и стаята беше съвсем празна — голяма, неуютна стая на ерген.

— Да, интересно — казах аз, когато Валя свърши. — Значи самурът се храни с шарени катерици. Бива си го! А на тебе знаеш ли какво ти е най-много нужно? Знаеш ли какво ти е просто дяволски нужно? — Да се ожениш!

Валя запримига, след това се засмя.

— Защо мислиш така? — нерешително каза той.

— Защото живееш като куче. И знаеш ли каква жена ти е нужна? Такава, която би ти мъкнела сандвичи в лабораторията и не би се старала много да й обръщаш внимание.

— Е, да, каза го — измърмори Валя. — Че какво пък! Ще се оженя след време. Трябва първо да защитя дисертацията си, а после ще бъда съвсем свободен. Скоро ще се върна вече в Москва. Ами ти?

— Какво аз?

— Защо не се жениш ти?

Аз замълчах.

— Е, моята работа е особена. Моят живот е по-друг. Виждаш ли, днес съм тук, а утре — зад тридесет планини и морета. Аз не бива да се женя.

— Не, и ти трябва да се ожениш — възрази Валя. — Слушай — каза той с ненадейно вдъхновение, — ами помниш ли, вие идвахте при мене в Зоологическата градина и Катя беше с една своя другарка? Как се казваше тя? Една такава висока, със заплетени на плитки коси.

Лицето му стана така добро, детинско, че аз го погледнах и неволно почнах да се смея.

— Как да не помня! Кирен. Хубава е, нали?

— Много — каза Валя. — Много.

Той искаше да ми отстъпи своя креват, но не позволих и легнах на пода. Кревати имаше колкото щеш, но аз винаги обичах да спя на пода. Високият, пълен със сено сламеник потъна, аз казах: „Охо!“ и Валя започна да се безпокои да не би да ми е неудобно. Но мене ми беше много удобно — отдолу се виждаше небето, така тихо, като че ли и там имаше наоколо гора и беше пълно със сняг, и беше много хубаво да гледаш това небе и да приказваш. Не ми се спеше.

Че за какво ли не приказвахме тая вечер! Спомнихме си дори за таралежа, който Валя беше продал на университета за двадесет копейки. След това пак се върнахме към Корабльов.

— Ти знаеш ли какво? — каза изведнъж Валя. — Разбира се, може би се лъжа, но мен ми се струва, че той беше малко влюбен в Мария Василиевна. Как мислиш ти?

— Може би.

— Защото — много странно нещо. Веднъж се отбих у дома му и гледам: на масата стои нейният портрет. Попитах го за нещо, защото тъкмо на следния ден се канех да отивам у Татаринови, и изведнъж той почна да говори за нея. След това изведнъж млъкна и лицето му беше едно такова… Реших, че има нещо нередно.

— Валка, върви по дяволите! — казах аз ядосан. — Не разбирам къде живееш, честна дума. Малко влюбен! Че той без нея не можеше да живее! Ами че цялата тая история стана пред очите ти. Да, но ти тогава се занимаваше с усойниците — разбира се!

— Какво говориш! Бедният!

— Да, бедният!

Млъкнахме. След това попитах:

— Често ли си ходил у Татаринови?

— Не много често. Бях два-три пъти.

— Е, как са те?

Валка се приповдигна на лакътя си. Той като че ли искаше да ме разгледа в тъмнината, макар че аз казах това съвсем спокойно.

— Добре. Николай Антонич е сега професор.

— Тъй ли? По какво?

— По педология — каза Валя. — Уверявам те, много почтен професор. Миналата година го избраха дори в Московския съвет… И изобщо…

— Какво изобщо?

— Струва ми се, че ти си се излъгал в него.

— Наистина ли?

— Да, да — каза Валя с дълбоко убеждение. — Ти си се излъгал в него. Виж например как се отнесе той с учениците си. Той е просто готов да влезе в огън и вода за тях. Ромашов ми разказваше, че миналата година…

— Ромашов ли? Той пък отгде се взе?

— Как отгде? Та именно той ме заведе у тях.

— Значи и той ходи у Татаринови?

— Той ли? Ами че той е асистент на Николай Антонич. Той ходи там всеки ден. И изобщо той им е най-близкият човек на семейството.

— Почакай, какво приказваш? Не разбирам. Ромашка ли?

— Е, да — каза Валя. — Само че сега, разбира се, никой не го нарича така. Впрочем, според мен, той се кани да се жени за Катя.

Нещо ме блъсна право в сърцето и аз седнах, като свих крака под себе си. Валя също седна на кревата и се втренчи учудено в мене.

— Какво? — попита той. — Ах, да! Дявол! Съвсем бях забравил!

Той почна да бъбри нещо, след това се огледа наоколо си и слезе от кревата.

— Не че се е канил…

— Не, не го усуквай, а казвай всичко докрай — рекох съвсем спокойно аз.

— Тоест, как така казвай всичко докрай? — избърбори Валя. — Аз нищо не съм ти казал. Просто мисля така, но малко ли работи мога да мисля? Понякога ми хрумват в главата такива мисли, че и сам се чудя.

— Валя!

— Ами че нищо не знам — каза Валя с отчаяние. — Какво си се залепил за мене, говедо? Просто така ми се струва, но на мене понякога дявол знае какво ми се струва. Ти можеш да не ми вярваш — и свършено!

— Тебе ти се струва, че Ромашка иска да се жени за Катя ли?

— Не! Дявол! Казвам ти, че не! Нищо подобно! Той почна да се конти, това е то всичко!

— Валя!

— Кълна ти се, че повече нищо не знам.

— Той говорил ли ти е?

— Е да, говорил ми е. Той например разказваше, че от тринадесетгодишна възраст пестял пари, а сега всичко изхарчил за половин година — според тебе, и това ли има нещо общо с туй, а?

Повече не го слушах. Лежах на пода, гледах небето и ми се струваше, че лежа някъде в страшна дълбочина и над мене шуми и разговаря целият свят, а аз лежа сам-самичък и няма кому дума да продумам. Небето беше още тъмно и звездите се виждаха, но неизвестно откъде вече се мяркаше слаба далечна светлина и аз си помислих, че сме говорили цяла нощ — и ето най-сетне до какво стигнахме!

— Лека нощ!

— Лека нощ! — отвърнах машинално.

По-добре да си бях отишъл заедно с Володя! Нещо ме стисна за гърлото и ми се поиска да стана и да изляза на чист въздух, но останах да лежа, само се обърнах и легнах по корем, подпрял лице с ръцете си. Значи ето каква била работата! Това все още беше невероятно, но то вече не можеше да се забрави нито за минута. Невероятен беше само самият Ромашка, защото не можех да си го представя редом до Катя. Но от къде на къде съм си мислил, че тя ме помни и досега? Ами че толкова години не сме се срещали!

Лежах и мислех — мислех, за каквото ми падне, но само за това не. Спомних си, че Валя не обичаше да го гледат нощно време и че веднъж Корабльов го беше попитал на шега: „Ами ако те гледат с любов?“ След това се оказа, че мисля пак за Катя и с каква живост си спомних изведнъж — не за нея, а за това чудно състояние на душата, което изпитвах винаги, когато я виждах! В тая минута ми се искаше страшно много да заспя, но не можех не само да си затворя очите, но дори да ги откъсна от небето, което, макар и бавно, бе почнало вече да става по-светло.

Валя спеше и сигурно би се събудил, ако излезех. Но не ми се искаше повече да говоря с него и поради това лежах и лежах по корем, после по гръб, след това пак по корем, подпрял лицето си с ръце.

След това — навярно беше вече към седем часа сутринта — дрънна телефонът и Валя скочи сънлив и се затече в съседната стая, като влачеше след себе си одеялото.

— Слушам. Тебе те викат — каза той, като се върна след минута.

— Мене ли?

Наметнах шубата си и отидох при телефона.

— Саня! — обади се докторът. — Къде си се дянал? Звъня от окръжния изпълком. Предавам слушалката.

— Да, слушам — казах аз.

— Другарю Григориев — каза друг глас. Това беше пълномощникът на НКВД^[1] в Заполярие. — Една бърза работа. Ще трябва да отлетите с д-р Павлов до селището Ванокан. Познавате ли Ледников?

Има си хас! Той беше член на Окръжния изпълком — един от най-уважаваните хора на Север. Него всички го познаваха.

— Той е ранен. Нужна е бърза помощ. Кога ще можете да отлетите?

— Подир час — отговорих аз.

— Докторе, ами вие?

Не чух какво отговори докторът.

— Инструментите при вас ли са? Отлично, след един час ви чакаме на летището.