Вениамин Каверин
Двамата капитани (62) (Роман в два тома)

Четвърта глава
Получавам отговор

Мина месец, втори, трети. Ние свършихме теоретичните занятия и окончателно се преместихме на корпусното летище…

25 септември 1930 година — това беше „велик ден“ на аеродрума. И до днес ние си го спомняме под това название. Той започна както обикновено: в седем часа сутринта ние вече седяхме над нашето „старо желязо“, някой се вече опитваше да „зачуди“ Миша Голомба, който никога на нищо не се чудеше, Ваня Грибков вече питаше някого какво е хоризонт.

— Ей там, гдето небето се слива със земята. Разбра ли?

— А защо, когато летя, не се слива?

В края на краищата Ваня разбра какво е хоризонт. Но той го намираше винаги на едно и също място — зад Путиловския завод, в залива. Нататък и летеше. Щом се откъснеше от земята, започваше „да натиска към хоризонта“. Така „натиска“ той, докато не го преместиха за моторист.

В девет часа дойде инструкторът и започнаха събитията: първо, той доведе със себе си някакъв внушителен чичко в блуза и със златни очила — както бързо се разбра, секретар на районния комитет. Секретарят погледна самолетите, след това сандъците от самолетите, в които ние бяхме устроили работилница, и каза:

— Ето що, драги. Преди всичко вие трябва да си уредите охрана. Не бива да се шляят през всичкото време по летището разни подозрителни хора.

— Къде? — попита инструкторът. — Ах, това ли? Това са учениците ми летци.

Второ, едва изпратихме гостенина, инструкторът се нахвърли върху ни, че сме разливали бензина. Той почервеня като рак и придоби почти цвета на косите си. Това не беше за пръв път и ние мислехме, че ще покряска и ще престане.

Но той клекна и почна да бърка в трапчинките около варелите с бензин. В трапчинките имаше вода, но той заяви, че това било бензин.

— Не, вода е! — възрази Голомб.

— А пък аз казвам бензин!

— Вода!

— Бензин!

— Е, добре, бензин — съгласи се Голомб.

Инструкторът бръкна с пръст в друга трапчинка, помириса и стана. Той се страшно начумери и помириса още веднъж.

— Вода — промърмори той с умърлушен глас и ние просто се натъркаляхме по земята от смях.

Трето… Но за третото трябва да се разкаже по-подробно.

Тоя ден летях с него няколко пъти и той все се вглеждаше в мене — и не хокаше, както имаше обичай.

— Хайде — каза той най-сетне. — А сега летете сам.

Навярно съм изглеждал развълнуван, защото ме гледа цяла минута с внимателен добродушен израз. След това провери добре ли работят уредите и закрепи каишите в първата — сега празна — кабина.

— Нормален полет в кръг. Ще се откъснете от земята и ще вземете височина. По-ниско от сто и петдесет метра не правете завой. Завой, кутийка и кацайте.

Подкарах машината към старта и вдигнах ръка, като исках разрешение за полет с такова чувство, като че ли това върша не аз, а някой друг. Стартерът махна бяло знаме — значи може да се излети. Дадох газ и машината полетя по летището…

Отдавна беше забравено детското чувство на досада, когато, вдигнал се за пръв път във въздуха, разбрах какво значи полет. Дотогава дълбоко в душата си аз мислех, че ще полетя като птица, а аз си седях в креслото съвсем по същия начин, както на земята. Седях си в креслото и нямаше кога да мисля ни за земята, ни за небето. Едва при десетия или единадесетия полет забелязах, че земята е начертана като географска карта и че ние живеем в един много точен геометрически свят. Харесаха ми сенките от облаците, разхвърляни тук-таме по земята, и изобщо се досетих, че светът е необикновено красив…

И тъй за пръв път летя самичък. Кабината на инструктора е празна. Първи завой. Тя е празна, а самолетът лети. Втори завой. С прекрасното чувство на пълна свобода аз летя съвсем самичък. Трети завой. Трябва да се насочвам за кацане. Четвърти завой. Внимание! Издърпвам ръчката за газ. Земята все повече наближава. Ето я под самия самолет. Придърпвам ръчника. Изтъркулване. Стоп!

Изглежда, че не беше лошо, защото дори нашият сърдит инструктор одобрително кимна с глава, а зад гърба му Миша Голомб ми показа палеца си, т.е. отлично.

— Санка, ти си юнак — каза той, когато седнахме на могилката да запалим по една цигара, — честна дума! Между другото ти имаш писмо. Днес бях в Аеромузея и пазачът казва: „За Григориев, може би ще му го предадете“.

И той ми подаде писмото. Пишеше ми Иван Иванович.

„Драги Саня! Много ми е драго, че се чувствуваш добре. Обаче ти напразно пишеш, че съм те излекувал от «слухонемота». Такава болест, братко, няма. Това е «немота без глухота». Чакам те с твоя самолет, че все на кучета трябва да се пътува. А що се отнася до фотографията, нея ми я подари щурманът от «Св. Мария» Иван Дмитриевич Климов. В 1914 година го докарах в Архангелск със замръзнали крака и той умря в градската болница от отравяне на кръвта. След него останаха две тетрадки и писма — много, чини ми се, двадесетина. Разбира се, това беше пощата, която той беше донесъл от кораба, макар че е възможно някои писма той да е написал по пътя — беше го намерила някъде и прибрала експедицията на лейтенант Седов. Когато той умря, болницата разпрати писмата по адресите, а тетрадките и няколко снимки останаха у мен. Щом си познат със семейството на капитан Татаринов и имаш намерение да дадеш правилна картина за неговия (т.е. очевидно не на семейството, а на капитана) живот и смърт, ти навярно ще се интересуваш какви са тия тетрадки. Това са две обикновени ученически чернови тетрадки, изписани с молив, за съжаление съвсем нечетливо, така че няколко пъти се опитвах да ги прочета и най-сетне се отказах от тая мисъл. Това е, струва ми се, всичко, което зная. Това беше в края на 1914 година, току-що бе почнала войната и експедицията на капитан Татаринов никого не интересуваше. Тетрадките и фотографическите снимки пазя и до днес — ела, т.е. долети и чети колкото искаш. Моят адрес: гр. Заполярие, ул. «Киров», 24.

Моля, пиши, интересни болнико! Твой доктор Ив. Павлов.

… Как е сестра ти? Печете ли още картофи, забодени на клечка?“

Тъй си и мислех! Снимката беше останала от щурмана. Докторът го е видял със собствените си очи! Същият тоя щурман, който се беше подписал: „С най-голямо уважение щурман за далечно плаване И. Климов“! Същият, който ме беше поразил за цял живот с необикновените думи: „ширина“, „шхуна“, „фрам“ и необикновената си учтивост: „Бързам да Ви уверя“… „надявайки се да се видя скоро с Вас…“ Същият щурман, от писмото на когото узнах, че експедицията, това не е само мръсното сутеренно помещение в пощата, а далечно плаване, капитани, плаващи ледове.

Реших веднага, след като свърша училището, да замина за Заполярие и да прочета тетрадките му. Докторът се беше „отказал от тая мисъл“. Той не би се отказал, ако се надяваше да намери в тях поне думица, която би потвърдила правотата му, ако и нему бяха плюли в лицето, ако Катя мислеше, че той е убил майка й…

Навярно съм почнал да говоря гласно, защото Миша Голомб, който седеше на могилката, имаше такъв вид, сякаш се канеше най-сетне да се зачуди.

— Мишка — казах му аз. — Да свършим училището и хайде на Север!

— Хайде. А защо?

— Трябва.

— Щом трябва, хайде!

— Значи решено?

— Решено.

Впрочем това беше отдавна решено. Но на Север аз попаднах едва след три години.