Вениамин Каверин
Двамата капитани (60) (Роман в два тома)

Втора глава
Санината сватба

Ходех у Саня всеки свободен ден и трябва да кажа — макар че е може би странно да говоря тъй за сестра си — тя ми харесваше все повече и повече. Тя беше някак си весела, лека и заедно с това делова.

Едва записала се в академията, тя си намери работа в едно детско издателство. Взе под наем чудесна стая и фотографът художник, за когото тя също работеше нещо, просто трепереше над нея със семейството си. Тя беше постоянно в течение на всичките ни работи — на Петка и моите — и редовно пишеше вместо нас на старите. При това тя много работеше в академията и макар че дарбата и не беше така силна и смела, както на Петя, но и тя рисуваше прекрасно. Имаше любов към миниатюрата — изкуство, с което нашите художници днес почти не се занимават — и тънкостта, с която тя рисуваше всичките малки подробности в лицето и облеклото, беше просто необикновена. Както и в детските години, тя обичаше да си поприказва и когато някой я засегнеше или се увлечеше по нещо, започваше да говори бързо и някак тъй, че в края на краищата нищо не разбирах. С една дума, тя беше чудесна сестра и ето че сега се омъжваше.

Разбира се, не е трудно да се сети човек за кого се омъжваше, макар че от всичките момци, които се бяха събрали тая вечер в ателието на художника фотограф, Петя най-малко приличаше на младоженец. Замислен, той седеше до някакво остроносо момче и мълчеше, а момчето все налиташе върху му, сякаш искаше да го продупчи с носа си. Попитах Саня шепнешком кой е остроносият и тя отговори с уважение:

— Изя.

Но кой знае защо, тоя Изя не ми хареса.

Изобщо това беше странна сватба. Цялата вечер гостите спореха за някаква си крава — правилно ли е, дето художникът Филипов вече две години и половина рисува една крава. Той я бил разделил на малки квадратчета и рисувал всяко квадратче отделно. Исках да кажа, че това е просто болен човек, но Изя вече беше успял да построи върху тая крава цяла теория и дори й беше измислил название с окончание на „изъм“. Впрочем на младоженците изобщо никой не обръщаше внимание.

Отидох на Санината сватба с тържествено чувство. Родната ми сестра се омъжва — все пак това не се случва всеки ден! Сутринта получихме голяма телеграма от съдията и леля Даша на два адреса — до младоженеца и до младоженката с копие до мене. Цял месец аз сглобявах за тях един малък радиоприемник. Но тия художници не обръщаха никакво внимание на нищо. Цяла вечер те спориха за кравата.

Впрочем на младоженците като че ли беше весело, особено на Петя, който казваше от време на време „Смешно!“ и се оглеждаше с доволен вид. Саня беше много заета: чиниите не стигаха и трябваше да се гощават гостите на две смени.

Седна само за минута, зачервена, измъчена от щастие, в нова рокля с дантели, които, кой знае защо, ми напомняха за Енск и за леля Даша. Възползувах се от тая минута и се изправих.

— Внимание, наздравица! — каза Изя, като ме погледна с любопитство.

Всички млъкнаха.

— Другари, предлагам да пием за младоженката — казах аз, — макар че тя ми е сестра, но тъй като никой от гостите не се сеща, че все пак трябва да се вдигне наздравица за нея, трябваше да предложа тоя тост.

Всички викнаха „ура“ и почнаха да се чукат със Саня.

— Второ, предлагам да пием за младоженеца — продължих аз, — макар собствено казано, той би трябвало преди това да пие наздравица за мене. Защо? Защото именно аз му доказах, че трябва да стане художник, а не летец. Може би разкривам тайна, но това е факт, той искаше да стане летец. Веднъж ние спорихме с него по това цял ден и той ме уверяваше, че съвсем не обичал да рисува. Той се боеше, че като художник нямало да успее да прояви всичките си душевни сили.

Всички се засмяха и аз чукнах с лъжичката по чашата.

— А защо реших, че той трябва да стане художник? Много просто: защото той ми показа картините си. Мога да ви уверя, че тогава го интересуваше само един сюжет. Именно сюжетът, за който току-що пихме.

И аз посочих Саня.

— Честна дума, всичко това е лъжа — избърбори Петя.

— Тоя сюжет беше изобразен в най-разнообразни пози: в лодка, до готварската печка, на пейката до вратата, на пейка в градината, в палто, без палто, в украинска блузка и в син халат. Още тогава не беше трудно да се предскаже: първо, че някога Петя ще стане художник, и второ, че някога ние ще се съберем около тая трапеза и ще пием за нашите младоженци, което аз и предлагам да направим.

И аз се чукнах със Саня и Петя и изпих чашата си до дъно.

След това пиха за мене, а след това за Изя и това беше грешка, защото в отговор Изя произнесе дълга реч с някакви остроумни нападки срещу художника Филипов, на които сам си се смееше. Петка го слушаше с доволен вид и все приказваше: „Смешно!“, а след това изведнъж почервеня от яд и каза, че Изя е „типичен ахровски простак“. „И при това бездарен простак“ — добави той, като помисли малко.

Но Изя не се съгласи, че е бездарен простак и не знам как би завършил спорът, ако тая минута не беше дошъл Саниният професор, твърде почтен, с прекрасна черна брада. Всички се затекоха насреща му и спорът се прекрати.

Да си кажа правото, аз за пръв път в живота си виждах истински професор. Хареса ми много. За две минути той се напи и ми каза, че винаги бил искал да стане летец, още през войната в 1914 година. След това той прегърна Саня и я целува, малко по-дълго, отколкото се полагаше на професор с такава прекрасна почтена брада. След това легна на дивана и заспа.

С една дума, на Санината сватба беше много весело, но в дълбочината на душата си аз чувствувах тъга, която сам на себе си не исках да си призная. Художниците ми се струваха някак си странни — и то се разбира лесно, защото аз си имах друг живот и други интереси. Впрочем като че ли те мислеха същото за мен — това почувствувах през време на речта си.

Но имаше и друга причина, която ме караше да тъгувам. И Саня се досети за нея, защото когато професорът, събудил се, заяви високо пред всички, че забранява на Саня да се омъжва, преди да защити дипломата си, и всички смеешком го наобиколиха, тя ме повика тихо и ние отидохме в кухнята.

— Имаш поздрав… Знаеш ли от кого?

Разбрах веднага от кого, но казах спокойно:

— Не зная.

— От Катя.

— Наистина ли? Благодаря.

Саня ме погледна с огорчение. Тя дори побледня малко от огорчение и ми се разсърди — разбира се, тя прекрасно виждаше, че се преструвам.

— Ти все лъжеш — каза тя бързо. — Виж го ти какъв Чайлд Харолд се е извъдил! Моля ти се да не смееш да ме лъжеш, особено днес, когато е сватбата ми. Ще й пиша, че цял ден си ме молил за това писмо, но не съм ти го дала.

— За нищо не те моля.

— Ти ме молиш в душата си — каза убедително Саня, — а външно се преструваш, че ти е безразлично. Впрочем мога да ти го дам, само че последната страница няма да четеш, нали?

Тя пъхна писмото в ръцете ми и избяга. Разбира се, аз прочетох писмото, а последната страница — три пъти, защото там ставаше дума за мене. Катя съвсем не молеше да ми се предаде поздрав, а просто питаше как вървят работите ми и кога свършвам училището. На пръв поглед това беше обикновено писмо, а в действителност — много тъжно. В него имаше например едно такова място:

„Сега е четири часът, а у нас е вече тъмно и аз неочаквано съм заспала, а когато се събудих, не можах да разбера какво хубаво се е случило. Оказа се, сънувала съм Енск и че уж лелите ме гиздят за път…“

Прочетох няколко пъти това място и си представих живо нашето заминаване от Енск, което ще помня цял живот. Спомних си как лелите викаха наставленията си подир потеглилия влак и как след това се преместих в Катиния вагон и почнахме да разглеждаме какво са сложили старците в кошниците ни. Дребничкият небръснат съсед гадаеше какви сме и Катя стоеше до мене в коридора. Тя стоеше до мене и аз я гледах и й приказвах — колко трудно беше да си представи човек това сега, когато тя беше тъй далеч.

Не чух кога се върна Саня.

— Прочете ли го?

— Саня, пиши й, моля ти се, че работите ми вървят много добре, че училището свършвам през октомври, а след това… още не зная къде ще вървя. Ще искам да ме пратят на Север.

— Още сега сядай и сам й напиши всичко това.

— Не, аз няма да пиша.

— А пък аз няма да те пусна, докато не пишеш.

— Саня!

— Ей сега ще извикам Петя — каза със сериозен глас Саня — и изобщо всички и ще ти се молим на колене да пишеш, защото смятаме, че ти постъпваш жестоко.

— Саня, върви по дяволите! Ти си просто пияна. Аз си отивам.

— Къде? Полудял ли си?

— Не, отивам си. Късно е, а утре трябва да се става рано. И изобщо… Аз не казах какво „изобщо“, но тя разбра и на раздяла ме целуна съчувствено по бузата.