Вениамин Каверин
Двамата капитани (51) (Роман в два тома)

Осемнадесета глава
Връщане назад няма

Това беше най-обикновено заседание в нашата тясна учителска стая, около масата, покрита със синя платнена покривка с изпокъсани ресни. Но мене ми се струваше, че всички ме гледат с някакъв тайнствен, многозначителен вид. Серафима беше във високи дамски галоши и дори това смътно ми се струваше като някаква загадка. Корабльов се смееше, когато влизах, и аз си помислих: „Нарочно!“

— Е, Григориев — почна меко Николай Антонич. — Ти, разбира се, знаеш по какъв повод сме те повикали на това заседание. Ти ни огорчи, и не само нас, но може да се каже — цялото училище. Огорчи ни с дивите постъпки, недостойни за човешкото общество, в което живеем и за чието развитие трябва да съдействуваме според силите и възможностите си.

Аз казах:

— Моля да ми се задават въпроси.

— Николай Антонич, позволете — каза живо Корабльов. — Григориев, разкажи, моля, къде си прекарал деветте дни, след като избяга от детския дом.

— Не съм избягал, а заминах в Енск — отговорих аз хладнокръвно. — Там живее моята сестра, която не съм виждал близо осем години. Това може да потвърди съдията Сковородников, в дома на когото отседнах — ул. „Гогол“ № 13, бивш дом Маркузе.

Ако бих казал направо: тия девет дни прекарах заедно с Катя Татаринова, която бяха изпратили в Енск, та поне през ваканцията да не се срещаме, и тогава думите ми не биха произвели по-силно впечатление на Николай Антонич! Той пребледня, замига и кротко наклони глава настрани.

— Защо не си предупредил никого за заминаването си? — попита Корабльов.

Отговорих, че се смятам виновен за нарушение на дисциплината и давам обещание, че това вече няма да се повтори.

— Прекрасно, Григориев — каза Николай Антонич. — Ето това е прекрасен отговор. Остава да се пожелае също така задоволително да обясниш и другите си постъпки.

Той ме гледаше ласкаво. Имаше чудно самообладание.

— Сега ни разкажи какво се е случило между тебе и Иван Виталиевич Лихо.

И досега не мога да разбера защо, като разказвах историята на отношенията си с Лихо, не споменах ни дума за „идеализма“. Навярно съм смятал, че щом като Лихо е снел това обвинение, няма защо и да се приказва за него. Това беше страшна грешка. Освен това не трябваше да говоря, че пиша съчиненията си, без да прибягвам до „критиците“. Това не хареса никому. Корабльов се начумери и сложи ръка на масата.

— Значи ти не обичаш критиката? — каза кротко Николай Антонич. — Ами какво си казал на Иван Виталиевич? Повтори го дума по дума.

Да повторя пред целия учителски съвет какво съм казал на Лихо! Това беше невъзможно! Ако Лихо не беше такъв дръвник, той сам би отклонил тоя въпрос. Но той само ме гледаше с тържествуващ вид.

— Хайде! — подкани Николай Антонич.

— Николай Антонич, позволете — възрази Корабльов. — Ние знаем какво е казал той на Иван Виталиевич. Бих искал да зная как Григориев обяснява поведението си.

— Виновен е, виновен е — каза Лихо. — Аз искам настоятелно той да го повтори! Дори в училището „Достоевски“ от дефективните деца не съм чувал такива работи.

Аз мълчах. Ако умеех да чета мисли от разстояние, сигурно бих прочел в очите на Корабльов: „Саня, кажи, че си се обидил зарад «идеализма»“. Но аз не умеех.

— Е? — повтори снизходително Николай Антонич.

— Не помня — измърморих аз.

Това беше глупаво, защото всички веднага разбраха, че лъжа. Лихо запръхтя.

— Днеска ме хули зарад лошата бележка, а утре току-виж ме заклал — каза той. — Безобразник такъв!

Както тогава на стълбата, пак ми се поиска да го ритна, но се сдържах, разбира се. Стиснал зъби, мълчах и гледах ръката на Корабльов. Ръката се повдигна, тупна лекичко по масата и спокойно легна на предишното си място.

— Разбира се, съчинението е лошо — казах, като се мъчех да не се вълнувам, и мислех с омраза как да се измъкна от това глупаво положение. — Може би не за „извънредно слаб“, защото такава бележка изобщо няма, но аз съзнавам, че не е нещо особено. Изобщо ако съветът реши да се извиня, съгласен съм, ще се извиня.

Очевидно и това беше глупаво. Всички зашумяха, като че ли кой знае какво съм казал, и Корабльов ме погледна с откровен яд.

— Да, Григориев — каза Николай Антонич, като се усмихваше неестествено. — Значи ти си готов да се извиниш пред Иван Виталиевич само в случай, че това бъде решено от съвета. С други думи, ти не се считаш за виновен. Какво пък! Да вземем това предвид и да минем към друг въпрос.

„… Да рискуваш бъдещето си зарад дребнаво честолюбие“ — спомних си аз.

— Извинете — казах неловко, като се обърнах към Лихо. Но Николай Антонич вече беше отново заприказвал и Лихо се престори, че не чува.

— Кажи, Григориев: ето на, ти си набил дивашки Ромашов. Ритнал си го с крак по лицето, като си му причинил по тоя начин тежки осакатявания, които явно са се отразили върху здравето на твоя другар Ромашов. Как ще обясниш ти това нечувано в училището ни държание?

Струва ми се, най-много го мразех в тая минута заради това, дето говореше така дълго и гладко. Но ръката на Корабльов се повдигна над масата и аз престанах да се вълнувам.

— Първо, аз не смятам Ромашов за свой другар. Това би било позорно за мене — такъв другар! Второ, аз го ударих само веднъж. И, трето, май не се забелязва здравето му да е станало лошо.

Всички зашумяха с възмущение, но Корабльов едва забележимо кимна с глава.

— Моето поведение може да се обясни тъй — продължих аз все по-спокойно. — Смятам Ромашов за подлец и мога да докажа това, когато обичате. Трябваше не да го бия, а да бъде призован на обществен съд пред цялото училище.

Николай Антонич искаше да ме спре, но аз не позволих.

— Ромашов е типичен непман, който приказва само за пари и мисли за едно: как да забогатее! От кого могат да се вземат винаги пари срещу залог? — От Ромашов! От кого момичетата си купуват пудра и червило за устни? — От Ромашов! Той купи цяла кутия пудра, а после я продава на дребно. Това е обществено вреден тип, който разлага цялото училище.

По-нататък говорих все в същата форма, като че ли бях обществен обвинител пред съда. Понякога речта ми наподобяваше речите на Смешника Кулий, но нямаше кога да мисля за тая прилика.

— Но това не е още всичко! Аз твърдя, че Ромашов психологически влияе на по-слабите деца, за да ги държи в ръцете си. Ако е нужен пример — на драго сърце! Валя Жуков. Ромашов се е възползувал от това, че Валя е нервен, и го наплашил с всякакви дивотии. Какво прави той с него? Отначало взема от него честна дума, а след това му разказва за подлите си тайни. Бях просто поразен, когато узнах това. Комсомолец, който дава честна дума, че не ще каже никому — какво? Нещо, което сам още не е чул! Как се нарича това? Но и това още не е всичко!

Отдавна вече Корабльов потупваше с длан по масата. Но аз вече не мислех вълнувам ли се или не. Струваше ми се, че никак не се вълнувам.

— Това още не е всичко! Питам ви — казах аз високо и се обърнах към Николай Антонич: — би ли могъл да съществува в нашето училище такъв Ромашов, ако той нямаше свои покровители? Не би могъл! И той има покровители! Поне на мен ми е известен един от тях — Николай Антонич!

Това беше силно казано! Сам не очаквах, че ще ми се удаде така смело да го кажа! Всички мълчаха, целият учителски съвет, и чакаше какво ще стане! Николай Антонич се засмя и пребледня. Впрочем той винаги пребледняваше, когато се смееше.

— Как да се докаже това? Много просто. Николай Антонич винаги се е интересувал какво се говори за него в училището. Не знам защо му е нужно това! Но факт е, че за тая цел той е наел Ромашов. Казвам: именно наел, защото Ромашов нищо няма да извърши безплатно. Той го наел и Ромашов почнал да подслушва какво се говори в училището за Николай Антонич и му доносничи, а след това взема от Жуков честна дума и му разказва за доносите си. Вие можете да ме попитате: ами защо си мълчал? Узнах за това едва преди заминаването си и Жуков още тогава ми обеща да донесе писмено в ядката, но направи това едва днес.

Млъкнах. Корабльов сне ръката си от масата и заинтересуван се обърна към Николай Антонич. Впрочем само той се държеше така свободно. На останалите учители беше някак неловко.

— Свърши ли обясненията си, Григориев? — каза Николай Антонич с равен глас, като че ли нищо не бе се случило.

— Да, свърших.

— Може би има въпроси?

— Николай Антонич — каза любезно Корабльов, — предполагам, че Григориев може вече да си върви. Може би ще поканим сега Жуков или Ромашов?

Николай Антонич разкопча горното копче на жилетката си и сложи ръка на сърцето си. Побледня още повече и един рядък кичур коса, вчесана назад, изведнъж се отдели и падна на челото му. Той се опря на гърба на креслото и затвори очи. Всички се спуснаха към него. Тъй свърши заседанието.