Вениамин Каверин
Двамата капитани (49) (Роман в два тома)

Шестнадесета глава
Какво ме очаква в Москва

Представете си, че се връщате в родния си дом, където сте прекарали половината от живота си — и изведнъж започват да ви гледат с учудване, като че ли сте сбъркали къщата. Такова чувство изпитах, когато се върнах в училището от Енск.

Първият, когото срещнах още в гардеробната, беше Ромашка. Той ме изгледа накриво, като ме съзря, а след туй се усмихна.

— Добре дошли! — каза злорадо той. — Апчхи! За ваше здраве!

Тоя подлец беше доволен от нещо.

От децата нямаше никого — беше последният ден преди започването на занятията — аз отидох в кухнята, за да поздравя чичо Петя. И чичо Петя ме посрещна доста странно.

— Нищо, братле, случва се — пошепна той.

— Чичо Петя, ама какво се е случило?

Сякаш не чул, чичо Петя пусна в котела шепа сол и замря. Той миришеше парата.

Корабльов се мярна в коридора и аз се спуснах подире му.

— Здравейте, Иван Павлич!

— А, ти ли си? — сериозно отвърна той. — Намини у дома. Трябва да поприказвам с тебе.

 

 

Портрет на млада жена стоеше на масата на Корабльов и след малко познах Мария Василиевна — като че ли беше прекалено много красива! Но аз се вгледах: на шията й имаше коралов гердан, същият, с който Катя беше на нашия бал. Стана ми по-весело, когато съгледах тоя гердан. Това беше сякаш привет от Катя…

Корабльов дойде и почнахме да говорим.

— Иван Павлич, какво има?

— Има това — отговори, без да бърза, Корабльов, че се канят да те изключат от училището.

— За какво?

— Ами ти не знаеш ли?

— Не.

Корабльов ме погледна сурово.

— Е, това вече не ми харесва.

— Иван Павлич! Честна дума!

— За своеволно отсъствие в продължение на девет дни — каза Корабльов, като сви единия пръст. — За обида на Лихо. За побой.

— Ах, тъй ли! Прекрасно — възразих му спокойно. — Но преди да ме изключат, бъдете любезни да изслушате моите обяснения.

— Моля.

— Иван Павлич — започнах аз тържествено, — вие искате да знаете за какво съм ударил Ромашка по мутрата ли?

— Без „мутри“ каза Корабльов.

— Добре, без „мутри“. Ударих го по мутрата, защото е подлец. Първо, той е разказал на Татаринови за мене и Катя. Второ, той подслушва какво приказват децата за Николай Антонич, а след това му доносничи. Трето, без да ме е попитал, той бъркаше в моето сандъче. Това беше обиск. Децата видяха как го сварих и вярно е, че го ударих. Съзнавам, че това е неправилно, особено с крак, но нали и аз съм човек, а не камък. Сърцето ми не издържа. Това може да се случи с всекиго.

— Тъй. По-нататък.

— Относно Лихо вие вече знаете. Нека той най-напред докаже, че аз съм идеалист. Вие прочетохте ли съчинението?

— Прочетох. Лошо.

— Е, нека бъде лошо, но от идеализъм там и помен няма; за това мога да гарантирам.

— Да допуснем. По-нататък?

— А по-нататък какво? Това е всичко.

— Не, не е всичко. Ами ти знаеш ли, че те търсиха чрез милицията?

— Иван Павлич… Е, това е вярно. Наистина, аз казах на Валка, но нека това не се смята, съгласен съм. Нима ще ме изключат от училище за това, че съм заминал през ваканцията — и то къде? В родното си място, където не съм бил цели осем години!

Още когато Корабльов спомена за милицията, аз разбрах, че няма да мине без „гръм“. И не съм се излъгал.

Веднъж той беше вече крещял срещу ми в четвърти клас, когато Исак Грумант, като се къпел, си беше ожулил крака о камъните, и аз бях почнал да го лекувам със слънчеви бани, и трябваше след това да му се отрежат два пръста. Това беше страшен „гръм“. Сега той се повтори. С изблещени очи Корабльов ме хокаше, а аз само продумвах страхливо от време на време:

— Иван Павлич!

— Мълчи!

И сам той млъкваше за миг — просто за да си поеме дъх…

По такъв начин постепенно разбрах, че действително съм виновен за много неща. Но нима ще ме изключат? Тогава сбогом, всичко на света! Сбогом, въздухоплавателно училище! Сбогом, живот!

Корабльов млъкна най-сетне.

— Е, просто съвсем си се отпуснал! — каза той.

— Иван Павлич — почнах не с треперещ, а по-скоро с някакъв ситно треперлив глас, — няма да ви възразявам, макар че в много работи вие не сте прав. Но все едно. А нали вие не искате да бъда изключен?

Корабльов мълчеше.

— Да допуснем.

— Тогава кажете сам, какво трябва да правя?

— Ти трябва да се извиниш на Лихо.

— Добре. Само че нека най-напред той…

— Ами че аз му говорих! — възрази с досада Корабльов. — Той зачерта „идеализма“. Но оценката си остана предишната.

— Оценката — нека. Макар и да е неправилно, че съм написал за „извънредно слабо“. Такава бележка въобще няма. Двойка с минус, така ли?

— Второ — продължи Корабльов, — ти трябва да се извиниш пред Ромашка.

— Никога!

— Но ти сам каза: „Съзнавам, че това е неправилно“.

— Да, казах. Можете да ме изключите. На него няма да се извинявам.

— Слушай, Саня! — каза Корабльов сериозно. — С голяма мъка успях да издействувам да те извикат в заседанието на учителския съвет. Но сега започвам да съжалявам, че съм си блъскал главата за това. Ако ти се явиш и почнеш да приказваш: „Никога! Можете да ме изключите!“ — сигурно ще те изключат, в това можеш да бъдеш напълно уверен.

Той изрече тия думи с особен израз и аз разбрах веднага за кого намеква той. Представих си за миг Николай Антонич, учтив, логичен, кръгъл. Ето кой ще направи всичко да ме изключат!

— Струва ми се, че ти нямаш право да рискуваш бъдещето си зарад някакво дребнаво самолюбие.

— Това не е дребнаво самолюбие, а чест, Иван Павлич! — продължих аз разпалено. — Вие какво искате? Да премълча историята с Ромашка ли, защото се отнася до Николай Антонич, от когото зависи да бъда изключен или не? Вие искате да се съглася на такава страшна подлост? Никога! Разбирам сега защо ще настоява той за моето изключване! Той иска да се отърве от мене, за да се махна някъде и да не се виждам повече с Катя. Как не! Аз ще разкажа всичко пред учителския съвет. Ще докажа, че Ромашка е подлец и че само подлец ще седне да му се извинява.

Корабльов се замисли.

— Почакай — каза той. — Ти казваш, че Ромашка подслушва какво приказват децата за Николай Антонич и след това му доносничи. Но как ще докажеш това?

— Имам свидетели — Валка.

— Кой Валка?

— Жуков. Той ми каза буквално следното: „Ромашка си записва, а след това донася на Николай Антонич какво приказват за него. Ще донесе, а след това ми разказва. Запушвам си ушите, а той разказва.“ Аз ви предавам това буквално.

— Хм, интересно — живо каза Корабльов. — Ами защо Валка е мълчал? Струва ми се, че ти е другар, нали?

— Иван Павлич, Ромашка му влияе. Гледал го нощно време, а Валка не може да понася това. После, той му е разказвал всичко не току-тъй, а срещу честна дума. Разбира се, Валка е глупак, дето му е давал честна дума, но щом като му е давал, трябвало да мълчи. Нали?

Корабльов стана. Той се заразхожда насам-нататък, извади гребенче и почна да разчесва мустаците си, после веждите, след това пак мустаците. Той мислеше. Сърцето му туптеше силно, но не казах повече ни дума. Нека мисли! Дори почнах да дишам по-тихо — толкоз се боях да не му попреча.

— Е, какво, Саня, все едно, ти не умееш да хитруваш — каза най-сетне Корабльов. — Както ми разказа сега всичко това, тъй ще го разкажеш и пред учителския съвет. Но с условие…

— С какво, Иван Павлич?

— Да не се вълнуваш. Ти например каза ей сега, че Николай Антонич искал да те изключи зарад Катя. За това не бива да се говори пред съвета.

— Иван Павлич! Нима аз не разбирам?

— Ти разбираш, но много се вълнуваш… Ето що, Саня, хайде да се споразумеем. Аз ще си турна ръката на масата — ей тъй надолу с дланта, а ти приказвай и поглеждай към нея. Ако почна да потропвам по масата, значи вълнуваш се. Ако не — не.

— Съгласен, Иван Павлич. Благодаря. А кога ще бъде заседанието?

— Днес в три. Но теб ще те повикат по-късно.

Той помоли да му изпратя Валка и ние се разделихме.