Вениамин Каверин
Двамата капитани (46) (Роман в два тома)

Тринадесета глава
Старите писма

Събудих се, защото някой открехна вратата към трапезарията и тихо каза: „Спи“. Чу се как зад стената звънна лъжичка по чайна чаша и разбрах, че за да не ме събуди, Саня закусва в кухнята. Реших веднага да стана и като че ли станах. Но не знам колко време е минало и се оказа, че не съм станал, а спя и сам се гълча насън поради това, че не съм станал.

С една дума, спах до единадесет часа. Саня отдавна вече беше на училище, старецът — в съда, а леля Даша успяла вече да „сложи обеда“, както тя ми съобщи.

На закуската тя все изпадаше в ужас, че нищо не ям.

— Ето как ви хранят вас — каза тя с негодуване. — Циганинът по-добре хранеше коня си и пак псикяса.

— Лельо Дашо, ами че аз преядох вчера! Честна дума, и досега ме боли корем. Лельо Дашо, знаеш ли, че аз ви търсих на старото място. Съборили са къщите, нали?

— Събориха ги — каза леля Даша и въздъхна.

Ние поприказвахме за съседите. Излезе, че Минка, който някога бе поразил въображението ми, бил сега капитан на парахода „Тургенев“, бившия „Нептун“. Чичо Миша, старейшината на преносваческата задруга, умрял миналата година, а син му бил председател на градския съвет. Разказах на леля Даша за Смешника Кулий. Тя ахкаше и се ужасяваше.

— Лельо Дашо, ами ти познаваш ли Бубенчикови?

Бубенчикови бяха роднини на Нина Капитоновна и не се съмнявах, че Катя е отишла при тях.

— Бесните ли? Че кой не ги знае тях.

— Защо бесни?

— Попът ги беше кръстил така — каза леля Даша. — Те прогонили попа и той ги обявил за бесни. Това беше отдавна, преди революцията. Ти беше още малък. А на тебе защо ти са потрябвали?

— Трябва да им предам поздрав от Москва — излъгах аз.

Леля Даша заклати глава със съмнение.

— Наистина ли поздрав…

Знаех адреса: собствен дом, до еврейската синагога. Но синагога сега нямаше и изобщо всичко се беше променило в града, така че се оказа доста трудно да се намерят Бубенчикови. Най-сетне се спрях пред един висок сляп стобор, на който висеше дъска с надпис: „Дом на М. Г., Л.Г. и О.Г. Бубенчикови. Ул. «Лапутина» 8.“

Вратичката беше затворена отвътре, но лесно я отворих и се намерих в една широка градина, в дъното на която се намираше мъничка старинна къщичка, с дървени колони и гипсов орнамент на фронтона. Само една пътечка водеше от вратичката — обикновена, скоро утъпкана пътека, по която се разхождаше една коза — и без да му мисля много, аз тръгнах по тая пътека към къщата.

Това беше тъкмо тъй, тоест много просто: влязох в градината — дори помня, зачудих се, че е тъй красива, цяла в сняг, ярко осветена от слънцето, — влязох и тръгнах по пътеката към козата. Козата заврещя. И изведнъж, също като в приказка, всичко се преобрази! Нейде хлопна врата. Чу се вик и аз видях, че от къщата излезе тичешком една баба с тояга в ръката. Може би това не беше тояга, а маша.

— Машенка! Машенка! — викаше тя. — Свой! Свой!

Приятно беше да чуя, че съм бил свой. Но радостта ми се оказа преждевременна. Една втора баба излезе от къщата и, озъбена, се затече към мене. В ръцете си държеше четка с дълга дръжка. Няма съмнение, че тя искаше да ме натупа с тая четка, защото физиономията й беше извънредно мрачна.

— Машенка! — крещеше първата бабичка. — Това е свой!

Но изглежда, че козата не й вярваше, защото заврещя още по-високо. Исках да се представя на Бубенчикови, бях си дори приготвил първата фраза, но при тия обстоятелства това ми се стори невъзможно. Постоях малко и бавно, за да не изгубя достойнството си, тръгнах назад към вратата.

Като мърмореше нещо злобно, мрачната баба направи след мене няколко крачки и се върна.

Ама че история! На улицата ме досмеша и навярно те чуха смеха ми. Беше поразително, че не ме дори попитаха кой съм и какво търся. Сигурно си бяха помислили, че съм се вмъкнал в градината им по погрешка. Странно беше също, че въпреки цялата тая суматоха Катя не излезе от къщата. Впрочем всичко беше странно!

Леля Даша се зачуди, че така скоро се връщам вкъщи.

— Лельо Дашо, ами Саня дойде ли си?

— Тя ще си дойде след два часа. Днес има шест часа.

Поисках от леля Даша плик и хартия и се залових да пиша писмо. „Ще напиша на Катка, а Саня ще го отнесе. Може би нея ще я посрещнат не тъй сурово.“

„Катя“ — написах аз и се замислих. Както винаги в такива случаи, спомних си живо за писмовника на Петка: „Като срещнах във вас, уважаема госпожо, всички добродетели на оная, която тъй дълго оплаквах, считам за свой дълг да стана ваш съпруг и да дам една нежна майка на моите малки дечица.“

Закисках се внезапно и изплаших много леля Даша.

„Катя — написах аз, — опитах да си пробия път до тебе, но отстъпих, като срещнах непреодолима преграда в лицето на една коза и две бабички. Както виждаш, аз съм в Енск и много ми се иска да те видя. Ела в четири часа в Катедралната градина. Тая записка ще ги предаде — можеш ли да се сетиш кой? — моята сестра. А. Григориев.“

— Лельо Дашо, Петка имаше някога интересни книги. Къде са те, а? Въобще къде са книгите ви?

Книгите на Петка се оказаха в Санината стая на етажерката. Навярно те не бяха на особена чест, защото стояха на най-долната полѝца сред всевъзможни вехтории. Стана ми тъжно, когато взех в ръцете си „Страшната нощ или необикновено чудесните приключения на един донски казак в Кавказките планини“. Дявол знае какъв съм бил тогава мъничък и нещастен!

Един пакет, увит в пожълтял от слънцето вестник, падна на пода, когато, увлечен в търсенето на писмовника, енергично блъснах книгите. Това бяха старите писма! Веднага ги познах. Това бяха писмата, които някога беше донесла в нашия двор водата в една пощенска чанта. Спомних си дългите зимни вечери, когато леля Даша ги четеше на глас — и как чудесни, как необикновени ми се струваха тия четения!

Чужди писма! Кой знае где са сега хората, които са ги писали? Ето например това писмо в дебел пожълтял плик — може би някой цели нощи не е спал в очакване на пристигането му.

Отворих машинално плика и прочетох няколко реда:

„Дълбокоуважаема Мария Василиевна, Бързам да ви съобщя, че Иван Лвович е жив и здрав. Преди четири месеца, съгласно с неговата заповед, аз напуснах шхуната заедно с тринадесет души от командата…“

Четях и не вярвах на очите си. Това беше писмото на щурмана, което знаех някога наизуст, което бях декламирал в треновете между Енск и Москва! Но нещо съвсем друго ме порази.

„“Св. Мария" — прочетох по-нататък — замръзна още в Карско море и от октомври 1913 година се движи непрекъснато на север заедно с полярните ледове."

„Света Мария“! Така се е наричала шхуната на капитан Татаринов! Обърнах писмото и почнах отново:

„Дълбокоуважаема Мария Василиевна!“ — Мария Василиевна! — „Бързам да Ви съобщя, че Иван Лвович…“ Иван Лвович! Катя се вика Катерина Ивановна!

Леля Даша си помисли, че съм се побъркал, защото изведнъж почнах да викам и с дяволска бързина да се ровя в старите писма.

Но аз знаех какво правя: някога леля Даша ми беше чела и друго едно писмо, в което се разказваше за живота сред ледовете, за някакъв матрос, който паднал и се пребил, за леда, който разбивали в каютите.

— Лельо Дашо, ама всичките ли писма са тук?

— Господи, да не се е случило нещо?

— Нищо, лельо Дашо! Тук трябва да има едно такова писмо.

Бях вън от себе си. Ето го:

„Приятелко, мила моя, скъпа Машенка!

Ето вече две години минаха, откакто ти изпратих писмо чрез телеграфната експедиция на Югорски Шар. Но колко много се промениха нещата оттогава, просто не мога да ти разкажа! Да почна с това, че тогава ние вървяхме свободно по набелязания курс, а от октомври 1913 година се движим бавно на север заедно с полярните ледове. По такъв начин ние трябваше по неволя да се откажем от първоначалното си намерение да стигнем до Владивосток край бреговете на Сибир. Но всяко зло за добро! Сега съвсем друга мисъл ме занимава. Надявам се, че тя не ще ти се стори — както на някои мои спътници — «детска» или «безразсъдна»…“

Тук свършваше първият лист. Обърнах го, но на другата страна не можеше нищо да се прочете освен няколко несвързани думи, едва оцелели сред разните петна.

Вторият лист започваше с описание на шхуната:

„… достигащи на места значителна дълбочина. Сред едно такова поле именно стои нашата «Св. Мария», засипана със сняг до самия планшир. От време на време гирлянди от скреж се откъсват от корабните въжа и падат с тих шум. Както виждаш, Машенка, по неволя съм станал поет. Впрочем ние си имаме и истински поет — нашия готвач Колпаков. Човек, който никога не пада духом! По цели дни той ни пее своята поема. Ето ти четири стихчета от нея за спомен:

Под знамето на майката Русия

ще тръгнем с капитана ни храбрец

и цял Сибир ще избиколим ние

с любимия ни кораб-хубавец.

Пиша и препрочитам безкрайното си писмо и отново пиша и виждам, че просто си бъбря с тебе, а трябва да ти кажа още тъй много важни неща. Изпращам с Климов един пакет, адресиран до началника на Хидрографското управление. Това са моите наблюдения, служебни писма и отчети, в които е изложена историята на нашето плаване в ледовете. Но за всеки случай пиша и на теб за нашето откритие: на север от Таймирския полуостров на картите не фигурират никакви земи. Между това, намирайки се на ширина 79°35′ между 86 и 87 меридиан източно от Гринуич, ние забелязахме една рязка сребриста ивица, малко изпъкнала, издигаща се от самия хоризонт. На 3 април ивицата се превърна в матов щит с лунен цвят, а на следния ден съгледахме едни много странни по форма облаци, прилични на мъгла, забулила далечни планини. Убеден съм, че това е земя. За съжаление не можех да оставя кораба в тежкото положение, в което се намираше, за да я изследвам. Но има време. Засега я нарекох на твоето име, така че на всяка географска карта ти ще намериш сега сърдечен привет от твоя…“

Тук свършваше обратната страна на втория лист. Аз го турнах настрана и се залових за третия. Първите редове бяха размити. След това:

„… Горчива е мисълта, че всичко можеше да бъде съвсем другояче. Знам, той ще се оправдава и може би ще съумее да те убеди, че сам съм си виновен. Моля те, не вярвай на тоя човек! Може смело да се каже, че всичките си несполуки дължим само на него. Достатъчно е, че от 60-те кучета, които той ни продаде в Архангелск, по-голямата част трябваше да застреляме още на Нова земя. Ето колко скъпо ни костува тая услуга! Не само аз, а цялата експедиция му изпраща проклятия. Ние се излагахме на риск, знаехме, че се излагаме на риск, но ние не очаквахме такъв удар. Не ни остава нищо друго, освен да направим, каквото можем. Колко много бих могъл да ти разказвам за нашето пътешествие! За Катка би имало истории за през цялата зима. Но с каква цена трябва да се разплащаме сега, боже мой! Аз не искам да си помислиш, че положението ни е безнадеждно. Но все пак недейте чака особено много…“

Както мълния осветява изведнъж местността в гората и тъмната картина внезапно се изменя и виждаш дори листата на дървото, което минута преди това ти се е струвало звяр или великан, тъй и аз разбрах всичко, като прочетох тия редове. И дори си припомних такива дреболии, които като че ли бяха завинаги забравени. Аз разбрах лицемерните речи на Николай Антонич за „покойния му братовчед“. Разбрах този фалшив, многозначителен израз на лицето му, когато разказваше за него; Николай Антонич сбираше строго вежди, като че ли за всичко, което се е случило, сте отчасти виновен и вие. Разбрах цялата дълбока низост на тоя човек, който се преструваше, че се гордее с благородството си. Името му не беше казано, но това беше той! Не се съмнявах в това.

От вълнение пресъхна гърлото ми и така високо приказвах със себе си, че леля Даша наистина се изплаши.

— Саня, какво ти е?

— Нищо, лельо Дашо. Ами има ли и другаде някъде от тези писма?

— Всички са тук!

— Не може да бъде! Помните ли, вие някога ми четяхте това писмо! То беше дълго, на осем страници.

— Не помня, гълъбчето ми.

Повече нищо не намерих в пакета — само три страници от осемте. Но това стигаше!

В записката до Катя преправих „ела в четири“ на „ела в три“. След това „в два“. Но вече беше два часът и аз отново го преправих на три.