Вениамин Каверин
Двамата капитани (36) (Роман в два тома)

Трета глава
На пързалката

Още в годините, когато се увличах от Амундсен, ми беше хрумнала една проста мисъл: със самолет Амундсен би стигнал до Южния полюс седем пъти по-бързо. С какъв труд се е движел той ден след ден по безкрайната снежна пустиня! Два месеца вървял подир кучетата, които в края на краищата се изяли едно друго. А със самолет би долетял до Южния полюс за едно денонощие. Не биха му стигнали приятелите и познатите, с чиито имена би могъл да нарече всички планински върхове, ледници и високи плата, които би видял под себе си.

Всеки ден правех големи извадки от писаното за полярните пътешествия. Изрязвах от вестниците съобщенията за първите полети на север и ги залепвах в един стар тефтер. На първата страница на тая книга беше написано: „“Напред" се нарича неговият кораб. „Напред“ — казва той и действително се стреми напред. Нансен за Амундсен". — Това беше моят девиз. Мислено летях със самолет подир Скот, Шекълтън, Роберт Пири. По всички маршрути. А щом като имах на разположение самолет, трябваше да се запозная с устройството му.

Съгласно с третата точка от моите правила — „решено — сторено“ — прочетох „Теория на самолетостроенето“. Ех, че мъчно беше! Но всичко, което не разбрах, за всеки случай го научих наизуст.

Всеки ден разглобявах въображаемия си самолет. Изучих мотора му и перката. Снабдих го с най-новите прибори. Познавах го като петте си пръста. Едно само още не знаех: как се лети с него. Но именно това исках и да науча.

Решението ми беше тайна за всички, дори за Корабльов. В училището смятаха, че се много разпилявам, а аз не исках да казвам за авиацията си: „Ново увлечение“. Това не беше увлечение. Мен ми се струваше, че отдавна бях решил да стана летец, още в Енск, в деня, когато лежахме с Петка в Катедралната градина, проснали ръце на кръст, и се мъчехме да видим денем луната и звездите, когато сивият, подобен на крилата риба самолет избиколи леко облаците и се изгуби оттатък Песчинка. Разбира се, само ми се струваше така. Но все пак не току-тъй бях запомнил тоя самолет. Може би тъкмо тогава да съм си бил помислил за пръв път за онова, което сега занимаваше всичките ми мисли.

И тъй, аз бях скрил тайната си от всички. И изведнъж я открих. И кому? На Катя.

Тоя ден ние се бяхме надумали още от сутринта да отидем на пързалката и все нещо ни пречеше. Ту Катя отлагаше, ту аз. Най-сетне се наканихме, отидохме — и пързалянето почна несполучливо. Първо, трябваше да чакаме на студа половин час. Затрупана със сняг, пързалката беше затворена и чистеха снега. Второ, още при първия кръг се счупи единият ток на Катините обувки и трябваше да пристягаме кънката с каишката, която бях взел със себе си за всеки случай. Но и това не беше всичко. Моята каишка се разкопчаваше през всичкото време. Трябваше да се върнем в гардеробната и да я дадем на сърдития червендалест шлосер, който с ужасно скърцане точеше кънките на едно кръгло мръсно точило. Едва поправи токата и самата каишка се скъса. А пък тя беше от свинска кожа и иди завързвай усукана свинска каишка на студа. Най-сетне всичко се нареди. Отново заваля сняг и ние дълго се пързаляхме, хванати за ръце, с големи полукръгове ту надясно, ту наляво. Тая фигура се нарича „холандска крачка“.

Снегът пречи на добрите кънкьори; но колко е приятно, когато на пързалката изведнъж почне да вали сняг! Никога на пързалката снежинките не падат направо върху леда. Те почват да се въртят — защото хората, които се въртят по леда, правят вятър — и дълго летят ту нагоре, ту надолу, докато паднат върху светлия лед. Това е много красиво и аз почувствувах, че всичко на тоя свят е хубаво. Знаех, че и Катя чувствува това въпреки коравата като желязо свинска каишка, която и беше вече претрила крака, и че тя също се радва, дето вали сняг и дето се пързаляме с широка холандска крачка.

След това стоях до въжето, с което беше оградена площадката за фигурно пързаляне, и гледах как Катя прави двойна осморка. Отначало нищо не излизаше, тя се сърдеше и казваше, че за всичко е виновен счупеният ток, после отведнъж се получи тъй хубаво, че някакъв шишко, който старателно описваше кръгове, цъкна дори от удоволствие и й викна:

— Хубаво!

И чух как тя се оплака и нему за счупения си ток.

Да, хубаво. Бях замръзнал като куче, махнах с ръка на Катя и направих два големи кръга, за да се стопля.

След туй отново се пързаляхме с холандска крачка, а после седнахме до самия оркестър и изведнъж Катя доближи към мене разгорещеното си, зачервено лице с черни живи очи. Помислих, че иска да ми каже нещо на ухото и попитах високо:

— А?

Тя се засмя.

— Нищо. Просто тъй. Горещо.

— Катка — казах аз. — Знаеш ли какво?… Никому ли няма да кажеш?

— Никому.

— Отивам във въздухоплавателното училище.

Тя премига, след това мълчаливо се втренчи в мен.

— Решил ли си?

— Аха.

— Окончателно?

Аз кимнах.

Изведнъж гръмна оркестърът и аз не чух какво каза тя, изтърсвайки снега от жакета и роклята си.

— Не чувам!

Тя ме хвана за ръката и ние тръгнахме към другата страна на пързалката, към детската площадка. Тук беше тъмно и тихо, площадката — затрупана със сняг. Край могилката за спускане — насадени ели и около площадката малки ели — сякаш бяхме някъде извън града, в гората.

— Ами ще те приемат ли?

— В училището ли?

— Да.

Това беше страшен въпрос. Всяка сутрин правех гимнастика по системата на Анохин и се изтривах със студена вода по Мюлеровата система. Пипах мускулите си и мислех: „Ами ако не ме приемат?“ Проверявах очите си, ушите, сърцето. Училищният лекар казваше, че съм здрав. Но има здраве и здраве — той не знаеше, че се каня да постъпвам във въздухоплавателното училище. Ами ако съм нервен? Ами ако има нещо друго? Ръстът! Проклетият ръст! През последната година бях порасъл само с половин сантиметър.

— Ще ме приемат — отговорих решително аз.

Катя ме погледна сякаш с уважение…

Напуснахме пързалката, когато вече бяха изгасили лампите и пазачът в плъстени ботуши, някак странен върху леда, страшно бавен, макар да вървеше с обикновена крачка, започна пронизително да свири и тръгна към нас с метлата.

В празната гардеробна ние свалихме кънките си. Бюфетът беше вече затворен, но Катя се завъртя около бюфетчицата, нарече я „леличка“, и тя се трогна и ни даде по една кифла и чаша студен чай. Пиехме и разговаряхме.

— Колко си щастлив, че вече си решил — каза с въздишка Катя, — а пък аз още не знам.

След като казах, че отивам във въздухоплавателното училище, ние говорехме само за сериозни работи, главно за литература. Много й се беше харесал „Цимент“ от Гладков и тя ми се караше, че още не съм го чел. Въобще Катя четеше много повече от мене, особено руска и чужда литература.

После заговорихме за любовта и се съгласихме и двамата, че това е празна работа. Отначало аз се бях усъмнил, но Катя каза много решително: „Разбира се, празна работа“ — и приведе някакъв пример от Гладков. И аз се съгласих.

Връщахме се по тъмните нощни улички, такива тъмни, тайнствени и тихи, като че ли това бяха не Скатертни и Ножови улички, а някакви необикновени лунни улици на Луната.