Вениамин Каверин
Двамата капитани (31) (Роман в два тома)

Дванадесета глава
Три болести. Сериозни разговори

Вие мислите може би, че веднъж дошъл на себе си, аз почнах да се поправям? Нищо подобно. Едва се бях оправил от испанската, заболях от менингит. И пак Иван Иванич не се съгласи, че моята карта е бита.

Той седеше цели часове край леглото ми, като изучаваше странните движения, които съм правил с очи и ръце. В края на краищата отново дойдох на себе си и макар че още дълго лежах с подбелени очи, бях вече вън от опасност.

„Вън от опасност да умреш — както каза Иван Иванич, — но затуй в опасност да останеш идиот за през цял живот.“

Имал съм късмет. Не станах идиот и след боледуването почувствувах дори, че съм станал някак си по-умен, отколкото по-рано. Така си и беше. Но болестта, разбира се, не е причина за това.

Както и да е, прекарах в болницата почти половин година. През това време ние с Иван Иванич се срещахме много често, едва ли не през ден. Но от тези срещи имаше малко полза. А когато почнах да се поправям, той вече почти не идваше в болницата. Скоро той напусна Москва. Къде отиде и защо — за това по-долу.

Чудно как малко се беше променил той през тия години. Както по-рано, той обичаше да си мърмори стихове. Чух как веднъж, след като ме прислуша, той измърмори с недоволен глас:

Барон фон Гринвалдус,

доблестният този рицар,

все на същата позиция

на един камък седи.

В нашата болнична стая идваха студенти; той ги оглеждаше със светлите си живи очи, хващаше един за ръкава и като четеше лекцията, ту го пущаше, ту отново го хващаше. Ние си спомнихме с него за „старото време“ и той се зачуди, че още помня как правеше от среда на хляб и от нещо друго котка и мишка, и котката ловеше мишката и мяукаше като истинска котка.

— Иван Иванич, ами знаете ли, че след като си отидохте — казах аз, — ние със сестра ми цяла зима печахме картофи, набодени на клечка?

Той се засмя, после се замисли.

— На това, братко, аз се научих като заточеник.

Значи той бил заточеник. В 1914 година, като член на Болшевишката партия, той бил изпратен на каторга, и след това на вечно поселение. Не знам къде е прекарал каторгата, но на поселение бил нейде много далеч, към Баренцово море.

— А пък оттам — каза той смеешком — избягах право при вас на село и насмалко щях да замръзна по пътя.

Сега се разбра защо той не спеше нощем. Черната тръбичка — стетоскопа — ни бил оставил за спомен на мене и сестра ми. Трябваше да му разкажа дума по дума как и защо съм избягал от детския дом.

Той ме слушаше много внимателно и, кой знае защо, през всичкото време ме гледаше право в устата.

— Да, чудесно — каза той замислено. — Рядко се случват такива неща.

Реших, че той мисли за рядко нещо бягството от детския дом и исках да му възразя, че съвсем не е рядко, но той отново каза:

— Не глухонемота, а слухонемота, т.е. немота без глухота. Stummheit ohne Taubheit. А пък не можеше да каже дори „мама“. А я го виж сега! Оратор!

И той почна да разказва за мене на другите лекари.

Бях малко огорчен, че не каза нито дума за историята, която ме беше накарала да избягам от детския дом, и дори като че ли му беше влязла в едното ухо и излязла от другото. Но аз се бях излъгал, защото един прекрасен ден вратата на нашата болнична стая се отвори и сестрата каза:

— Гости идват на Григориев.

И влезе Корабльов.

— Здравей, Саня!

— Здравейте, Иван Павлич!

Цялата стая ни гледаше с любопитство. Навярно поради това той отначало говореше само за здравето ми. Но когато всички почнаха да си работят, той взе да ме хока. О, как ме нахока! Сякаш четеше по книга, той ми разказа какво съм мислил за него и заяви, че съм бил длъжен да отида при него и да му кажа: „Иван Павлич, вие сте подлец“, щом съм мислил, че е подлец. А аз не съм направил това, защото съм бил типичен индивидуалист. Той поомекна малко, когато попитах съвсем съкрушен:

— Иван Павлич, а какво е това индивидуалист?

С една дума, той ме гълча, докато не се свърши приемният час. Когато се сбогуваше обаче, стисна ми здраво ръката и каза, че пак ще намине.

— Кога?

— Тия дни. Трябва сериозно да поговоря с тебе. А сега си помисли.

За съжаление той не каза за какво да си помисля и аз трябваше да мисля, за каквото се случеше. Спомнях си за Енск, за Сковородников, леля Даша и реших, че щом като се поправя, ще пиша в Енск. Дали не се е върнал Петка? За Петка си мислех много често. Прозорците на нашата стая гледаха към градината и се виждаха върховете на дърветата, клатени от вятъра. Вечер, когато всички заспиваха, чувах как те шумолят и ми се струваше, че Петка също като мене лежи някъде на бял креват, мисли, слуша как шумолят дърветата. Къде ли е той сега? Може би Туркестан не му е харесал и той е избягал я в Перу, я другаде някъде. Ами ако Петка е наистина в Перу? Като Васко Нунес Балбоа той стои на брега на Тихия океан в ризница, с меч в ръка. Едва ли. Но във всеки случай кой знае какви места е видял, докато аз, като някой мамин син, си живеех в детския дом…

На следния приемен ден при мен дойде Валка Жуков и разказа за таралежа си. Той бил намерил отнякъде един таралеж и му построил цяла къща под леглото си. Зиме таралежите спят, а тоя, кой знае защо, не спял. Изобщо това било чуден таралеж. Валка харесваше дори как таралежът се чешел.

— Като куче — каза той с възторг. — И дори потропва с лапата си по пода като куче.

Така цели два часа Валка говорѝ за таралежа и едва като се сбогуваше, се сети и каза, че Корабльов ми пращал много здраве и щял да намине тия дни.

Веднага разбрах, че именно това ще бъде сериозният разговор. Много интересно! Аз бях уверен, че пак ще ме хока. И не съм се излъгал.

Разговорът започна с това, че Корабльов ме попита какъв искам да стана.

— Не зная — отговорих аз. — Може би художник.

Той повдигна вежди и възрази:

— Няма да го бъде.

Да си кажа правото, още не бях мислил какво искам да стана. В дълбочината на душата си исках да стана нещо като Васко Нунес Балбоа. Но Иван Павлович каза с такава увереност „Няма да го бъде“, че аз се възмутих.

— Защо?

— По много причини — твърдо каза Корабльов. — Преди всичко, защото имаш слаба воля.

Бях поразен. Мене и през ум не ми минаваше, че съм имал слаба воля.

— Нищо подобно — възразих мрачно. — Силна е.

— Не, слаба. Каква воля може да има един човек, който не знае какво ще направи след един час? Ако имаше силна воля, ти би се учил добре. А ти се учиш лошо.

— Иван Павлич — казах с отчаяние. — Аз имам само една двойка.

— Да, лошо. А между това ти би могъл да се учиш отлично.

Той почака няма ли да кажа още нещо. Но аз мълчах.

— Ти по-добре можеш да си въобразяваш, отколкото да съобразяваш.

Той почака още малко.

— И изобщо време е да си помислиш кой си ти и защо съществуваш на белия свят! Ето, ти казваш: искам да стана художник. За това, мили ми приятелю, ти трябва да станеш съвсем друг човек.