Вениамин Каверин
Двамата капитани (3) (Роман в два тома)

Втора глава
Баща ми

Две огорчения ме очакваха на другата сутрин. Първо, майка ми беше намерила раците и ги беше сварила. По такъв начин пропадаше моята печалба, а с нея и надеждата за нови специални въдици за лов на щуки. Второ, изгубило се беше джобното ми ножче. Собствено казано, това беше нож на баща ми, но тъй като острието му беше счупено, татко ми го беше подарил. Претърсих всичко и вкъщи, и на двора — ножът сякаш беше потънал в земята.

Тъй прекарах времето до дванадесет часа, когато трябваше да отида на пристанището, за да занеса на татко обед. Това беше моя длъжност и аз се гордеех много с нея.

Пристанището сега е на оттатъшния бряг, а на отсамния има булевард, засаден с липи, които са и до днес любимите дървета на нашия град. Но в деня, когато занесох на баща си в бохчичка гърненце чорба и картофи, на мястото на тоя булевард имаше бараки, построени за работниците: край крепостната стена бяха натрупани на пирамиди торби и чували с жито; широки дъски бяха прехвърлени от шлеповете до брега и пристанищните работници с викове „ей, варда!“ караха по тях колички, препълнени със стоки. Помня водата край пристанището, покрита с мазни многоцветни петна, олющените колове, за които се привързваха въжета, смесената миризма на риба, смола и рогозки.

Още работеха, когато пристигнах. Една количка се беше заклещила между дъските и цялото движение от борда до брега беше спряло. Задните викаха и псуваха, двама работника бяха налегнали един лост, като се стараеха да повдигнат и да поставят на коловоза изплъзналата се количка. Баща ми бавно мина покрай тях. Той каза нещо, наведе се… Такъв съм го запомнил — едър, мустакат, с кръгло лице, широкоплещест — да вдига като перце тежко натоварената количка. Такъв повече не го видях.

Той ядеше и току ме поглеждаше: „Как е, Саня?“, когато един дебел пристав и трима стражари се появиха на пристанището. Един извика „чичото“ — тъй наричаха старейшината на разтовараческата задруга — и му каза нещо. „Чичото“ ахна, прекръсти се и всички тръгнаха към нас.

— Ти ли си Иван Григориев? — попита приставът, като се хвана за шашката.

— Аз.

— Хванете го! — извика приставът и цял почервеня. — Арестуван е!

Всички зашумяха. Баща ми стана и всички млъкнаха.

— За какво?

— Ти там ще кажеш! Хванете го!

Стражарите се приближиха до баща ми и го хванаха под мишците. Баща ми разкърши плещи — те отхвръкнаха, а един от тях извади шашка.

— Ама как така, бе ваше благородие? — каза баща ми. — Защо ме арестувате? Аз не съм кой да е, всички ме познават.

— Не, брат, още не те познават — възрази приставът. — Ти си разбойник. Хванете го!

Отново стражарите се приближиха до баща ми.

— Ти, глупако, недей размахва своя чироз — тихо, през зъби, каза баща ми на онзи, който беше извадил шашката. — Ваше благородие, аз съм семеен човек, двайсет години работя на това пристанище. Какво съм направил? Вие кажете на всички, та всички да знаят защо ме арестувате. Инак, току-виж, хората наистина помислили, че съм разбойник.

— Де-де, преструвай се, светецо! — викна приставът. — Знам ви аз вас. Хайде!

Стражарите сякаш се колебаеха.

— Хайде!

— Почакайте, ваше благородие, аз сам ще тръгна — каза баща ми. — Саня… — той се наведе към мене — Саня, тичай при майка си, кажи й… Ах, да, ами че ти не можеш, ти си…

Той искаше да каже, че съм ням, но се сдържа. Той никога не произнасяше тая дума, сякаш се надяваше, че все някога ще почна да говоря. Той млъкна и се огледа.

— Аз ще отида с него, Иване — каза старейшината, — ти не се безпокой.

— Иди, чичо Миша. И ето това… — Баща ми извади три рубли и ги подаде на старейшината. — Предай й ги. Па прощавайте!

Всички му отговориха в хор.

Той ме погали по главата и каза:

— Недей плака, Саня.

А аз и не знаех, че плача.

И сега ме хваща страх, като си спомня какво стана с майка ми, когато узна, че баща ми е арестуван. Тя не заплака, но затова пък щом „чичото“ си отиде, седна на кревата и като си стисна зъбите, силно си блъсна главата в стената. Ние със сестра ми писнахме, но тя даже не ни погледна, като мърмореше нещо, блъскаше си главата в стената. След това стана, наметна си шала и излезе.

Леля Даша шета у нас целия ден. Ние спяхме, т.е. сестра ми спеше, а аз лежах с отворени очи и мислех: най-напред за татко, как той се прощаваше с всички, след това за дебелия пристав, след това за мъничкия му син в матроска, когото бях виждал в губернаторската градина, после за велосипеда на три колела, на който се возеше това момче — ех, да имах аз такъв велосипед! — и най-сетне за нищо — когато се върна майка ми. Тя влезе отслабнала, потъмняла, и леля Даша се спусна към нея…

Не знам защо, но изведнъж ми мина през ума, че стражарите са съсекли баща ми, и няколко минути лежах неподвижен, без да се помня от скръб и да чувам ни дума. След това разбрах, че не, той е жив, но не пускат майка ми при него. Три пъти тя каза, че бил арестуван за убийство — нощес убили пазача на понтонния мост, — и едва тогава се сетих, че нощес — това значи миналата нощ, че пазачът — това е същият оня пазач, че понтонният мост е същият оня понтонен мост, на който пазачът лежеше с протегнати ръце. Аз скочих, спуснах се към майка ми и завиках. Тя ме прегърна: навярно си помисли, че съм се уплашил. Но аз вече „приказвах“…

Де да умеех тогава да приказвам!

Искаше ми се да разкажа всичко, решително всичко: и как тайно бях избягал да ловя раци в Песчинка, и как черният човек с тояжката се появи в пролуката на крепостната стена, и как той псуваше, скърцаше със зъби, а след това плюна в огъня и си отиде. Много трудна задача за едно осемгодишно момче, което можеше да произнесе с голяма мъка две-три неясни думи.

— И децата се разстроиха — рече леля Даша с въздишка, когато аз замълчах и въобразявайки си, че всичко е ясно, погледнах към мама.

— Не, той иска да каже нещо. Да не би да знаеш нещо, Саня?

О, защо не можех да говоря. Отново се опитах да разкажа, да изобразя… Мама ме разбираше най-добре, но тоя път с отчаяние видях, че тя не разбира ни думица. И чудно ли е! Колко не приличаше сцената на понтонния мост на онова, което се опитваше да изобрази слабичкото черно момченце, което се мяташе по стаята само по риза! То ту се хвърляше на кревата, за да покаже как дълбоко спял баща му през тая нощ, ту се качваше на стола и вдигаше здраво свитите си пестници над нищо недоумяващата леля Даша.

Тя ме прекръсти най-сетне.

— Децата са го набили навярно.

Аз заклатих отрицателно глава.

— Той разказва как арестували баща му — каза мама, — как стражарят поискал да го удари. Нали, Саня?

Заплаках, като мушнах глава в коленете й. Тя ме отнесе на кревата и аз дълго лежах, като слушах как те си говорят, и мислех как да предам своята необикновена тайна.