Вениамин Каверин
Двамата капитани (29) (Роман в два тома)

Десета глава
„Отговор с отказ“

Дежурният по детски дом, куцият Яфет, вече на два пъти идва да види спим ли или не мируваме и всички ли са легнали.

Нощната лампичка светна в коридора. Клепките на Валка Жуков трепваха насън като на куче — дали не сънува своите кучета? Ромашка хъркаше. Само аз не спях, все мислех.

Една от друга по-смели мисли ми идваха. Ту че държа реч пред училищния колектив против Николай Антонич и разкривам пред всички подлия план за изгонването на Корабльов от училището. Ту че пиша на Корабльов писмо… Аз почнах да съчинявам писмото и заспах…

Много странно, но когато се събудих преди всички други, аз продължавах да съчинявам писмото тъкмо от онова място, на което се бях спрял вечерта. Ето кога би ми помогнал писмовникът на Петя. Почнах да си спомням писмата, които бяхме чели. „Отговор с отказ“. „Изразените от вас чувства са извънредно ласкателни за мене…“ Не подхожда!

„Благодарственото писмо за благосклонен прием“ също не подхожда, както и „Писмото за искане на дължима сума“. „Писмо от вдовец към девойка“ съм забравил. Впрочем и то не подхожда — толкоз повече че аз не бях вдовец, а Корабльов не беше девойка.

Най-сетне се реших.

Беше още много рано — седем часът и нещо, по улиците тъмно като нощ. Разбира се, това не ме спря. Опита се да ме спре куцият Яфет, но аз се изскубнах и избягах през черния вход.

Корабльов живееше на Воротниковската уличка, в една дървена едноетажна къща с капаци на прозорците и веранда, подобна на вила. Кой знае защо, бях уверен, че той не спи. Ясно е, не можеше да спи човек, който е получил вчера от Мария Василиевна „отговор с отказ“. И наистина той не спеше. В стаята светеше, той стоеше до прозореца и гледаше към двора тъй втренчено и с такова внимание, като че ли на двора ставаха бог знае какви необикновени работи. Така втренчено и с такова внимание, че дълго време не ме забелязваше, макар че стоях под самия прозорец и му правех знаци с ръце.

— Иван Павлич!

Но Иван Павлич зажумя, тръсна глава и се отдалечи.

— Иван Павлич, отворете, аз съм!

След няколко минути той се върна, наметнал палто, и излезе на верандата.

— Аз съм, Григориев — повторих аз, изплашен, че може да ме е забравил. Той гледаше някак си учудено. — Дойдох при вас и ей сега ще ви разкажа едно нещо. Искат да затворят театъра, а вас да ви… — Струва ми се, не казах „изгонят“. А може би съм казал, защото той изведнъж се опомни.

— Влез — продума той ниско.

У него винаги беше чисто, книгите — по полѝците, креватът — покрит с бяла покривка, възглавницата — в бял калъф. Всичко беше в ред. Само стопанинът изглежда не беше в ред. Той ту примижаваше, ту широко отваряше очи — сякаш всичко беше мъгляво пред него. Без съмнение тая нощ не си беше лягал. Така уморен никога още не бях го виждал.

— А, Саня — каза неуверено той. — Какво има?

— Иван Павлич, исках да ви пиша писмо — отговорих разпалено. — Изобщо въпросът е за училищния театър. За вас приказват, че сте уморили жена си.

— Почакай! — засмя се той. — Кой казва, че съм уморил жена си?

— Че всички. „Ние няма какво да се интересуваме от причините за гибелта на неговата покойна жена. Вулгаризацията на идеите — ето кое ни възмущава.“

— Нищо не разбирам — каза сериозно Корабльов.

— Да, вулгаризацията — повторих уверено.

Още от вечерта аз си повтарях тия думи: „вулгаризация“, „популярност“ и „лоялен дълг“. Вулгаризацията казах, сега оставаше популярността и лоялният дълг.

— „На събранията той пролива «крокодилски сълзи»“ — продължих бързешком. — „Това крайно хрумване той го е измислил, за да си завоюва популярност.“ Да, „популярност“. „Той се е подмазвал на съветската власт.“ „Ние трябва да изпълним своя лоялен дълг.“

Може би нещо бях сбъркал. Но мен ми беше по-леко да повторя наизуст всичко, което бях чул снощи, отколкото да разказвам със свои думи. Във всеки случай Корабльов ме разбра. Той ме разбра отлично. Очите му изведнъж изгубиха мъглявината си, лека червенина се показа на бузите му и той започна бързо да се разхожда по стаята.

— Това е весело — измърмори той, макар че съвсем не му беше весело. — А децата значи не искат да се затвори театърът?

— Ясно е, че не искат.

— И ти заради театъра си дошъл?

Замълчах. Може би заради театъра. А може би защото без Корабльов в училището щеше да стане отегчително. Може би защото не ми бе харесало, че те така подло се наддумват да го изчушкат от училището…

— О, глупци — каза ненадейно Корабльов, — най-отегчителни глупци в света!

Той стисна силно ръката ми и пак почна да се разхожда замислено от единия ъгъл до другия. Като се разхождаше, той отиде навярно в кухнята, донесе вряла вода, свари чай, извади чаши от стенния долап.

— Исках да се махна, но сега реших да остана — заяви той. — Ще воюваме. Нали, Саня? А сега да пийнем чай.

 

 

Не знам състоя ли се заседанието на училищния съвет, на което Корабльов трябваше да си изпати сурово заради „вулгаризацията на идеята за трудовото възпитание“. Очевидно не беше се състояло, защото той не си изпати. Всяка сутрин, като че нищо не е било. Мустаците си разчесваха мустаците пред огледалото и отиваха на урок…

След няколко дни театърът обяви нова своя постановка; „И най-мъдрият си е малко прост“, и ролята на мъдреца играеше Гришка Фабер. Според ролята трябваше да бъде на двадесет и пет години, но той предпочете да играе човек на средна възраст, плешив и със златни зъби. През всичкото време той тропаше с пръст по масата като Николай Антонич и въобще би играл много хубаво, ако не крещеше толкова много.

От районния комитет на Комсомола бяха дошли две мургави къдрокоси момчета и предложиха да организираме младежка група в нашето училище. Валка попита от мястото си могат ли и децата от детския дом да се запишат и те отговориха, че могат, но само от четиринадесет години нагоре. Сам не знаех на колко години съм. По моята сметка излизаше, че скоро ще стана на тринадесет. За всеки случай казах, че съм на четиринадесет години. Но все пак не ми повярваха. Може би защото тогава бях много дребничък на ръст.

От учителите на това събрание бяха само Корабльов и Николай Антонич. Корабльов произнесе много тържествена реч, отначало ни поздрави накъсо за групата, а след това дълго ни хока, задето се учим лошо и вършим безобразия. Николай Антонич също произнесе реч. Това беше прекрасна реч — той приветствува представителите на районния комитет като младо поколение и накрая издекламира стихотворението на Некрасов „Идва, бучи зеленият шум“. Чудно беше само това, че като произнасяше речта си, той изведнъж започна да пука пръстите си, сякаш си чупеше ръцете. При това лицето му беше много весело и той дори се усмихваше.

След събранието го срещнах в коридора и казах: „Здравейте, Николай Антонич!“ Но, кой знае защо, той не отговори.

С една дума, всичко беше наред и сам не знаех защо, като се канех да ида у Татаринови, изведнъж реших да не отивам, а по-добре да срещна утре Катя на улицата и да й дам стека^[1] и глината, за която тя ме бе помолила. Но не мина и половин час, и аз се отметнах от решението си. И, честна дума, и до ден-днешен съжалявам за това.

Отвори ми бабичката и като че ли попридържа вратата, когато поисках да вляза. Тя сякаш се колебаеше да ме пусне ли или не. След това отвори вратата и бързо ми пошепна: „Върви в кухнята“. И ме блъсна леко отзад.

Аз се позабавих — просто от учудване. В тая минута Николай Антонич излезе в антрето и като ме видя, запали лампата.

— А-а! — каза той с някакъв глух глас. — Яви ли се!

Той ме стисна силно, до болка, за рамото.

— Неблагодарен доносник, негодник, шпионин! Да не ти е стъпвал кракът тук! Чуваш ли?

Той разтвори злобно устните си и аз съгледах как в устата му ярко заблестя златен зъб. Но това беше последното, което видях в дома на Татаринови. С едната си ръка Николай Антонич отвори вратата, а с другата ме изхвърли на стълбата като коте.