Вениамин Каверин
Двамата капитани (24) (Роман в два тома)

Пета глава
Има ли сол в снега?

Нищо не се беше променило в училището тая година. Както по-рано, бившите лядовци се караха с бившите пестовци, както по-рано докарваха на шейна увитата като бабичка каша. Както по-рано в десет часа̀ сутринта Корабльов се явяваше в училището.

Той идваше в дълго пардесю, с широкопола шапка, без да бърза, вчесваше мустаците си пред огледалото и отиваше на урок.

Сега обаче не биха могли вече да го лишат от дажба, както предлагаше Кавичката миналата година; сега на уроците му имаше повече от пет души. Той не изпитваше никого. Не даваше уроци за вкъщи. Той просто разказваше нещо или четеше. Оказа се, че бил пътешественик и пропътувал целия свят. В Индия бил виждал йоги фокусници, които прекарвали заровени в земята по цяла година, а след това оживявали, като че ли нищо не е било; в Китай бил ял най-вкусното китайско ястие — развалени яйца; в Персия бил виждал кървавия мюсюлмански празник — шахсей-вахсей.

Едва след няколко години узнах, че никога не бил излизал вън от Русия. Той всичко измислял, но как интересно беше това! Макар мнозина все още и да твърдяха, че бил глупак, но сега вече не можеше да се каже, че нищо не знаел…

Както по-рано, първо лице в четвъртата школа си оставаше нашият заместник-директор Николай Антонич. Той решаваше всичко, участвуваше във всичко, присъствуваше на всички събрания. Учениците от горните класове ходеха у дома му „да си изясняват отношенията“. Споровете между лядовци и пестовци той решаваше за десет минути и най-отчаяните се подчиняваха без възражения. Всеки ученик — от първия до последния — можеше да се яви при него, да поприказва по своите работи. „Ще кажа на Николай Антонич“, „Николай Антонич ми заръча“, „Изпрати ме Николай Антонич“ — чуваше се на всяка стъпка в нашето училище.

Най-сетне и на мен се падна да произнеса тия четири думи.

Малко преди това бях станал вече ученик. Детският дом беше „подложен на изпит“ и мене ме изпратиха във втори клас. Като мислех как да отпразнувам това събитие — дали да се разкарам до реката, или да отида на Врабчеви Гори, — аз се шляех из салона, когато вратата на учителската стая се отвори и Николай Антонич ме извика с пръст.

— Григориев — каза той, като си спомняше името ми (той се славеше с това, че знае имената на всички ученици). — Ти знаеш ли къде живея?

Отговорих, че знам.

— Ами знаеш ли какво е това лактомер?

Отговорих, че не знам.

— Това е един прибор, който показва много ли вода има в млякото. Известно е — тук Николай Антонич вдигна пръст, — че млекарките наливат вода в млякото. Турнете в такова разредено мляко лактомера и вие ще видите колко мляко и колко вода има в него. Разбра ли?

— Разбрах.

— Хайде тогава върви да ми го донесеш.

Той написа една бележка.

— Само гледай да не го счупиш. Стъклен е.

— Няма да го счупя — отговорих аз разпалено.

Бележката трябваше да предам на Нина Капитоновна.

Аз и не подозирах, че тъй се казва бабичката от Енск. Но вратата ми отвори не бабичката, а една непозната слаба жена в черни дрехи.

— Какво искаш, миличък?

— Изпрати ме Николай Антонич.

Тая жена беше, разбира се, Катината майка, дъщерята на бабичката. И трите имаха еднакви решителни носове, еднакви очи — тъмни и живи. Но внучката и бабата гледаха по-весело. Дъщерята имаше печален, загрижен вид.

— Лактомера ли? — учуди се тя, като прочете бележката. — Ах, да!

Тя влезе в кухнята и се върна с лактомера в ръка. Аз бях разочарован. Просто термометър, само че по-голям.

— Да не го счупиш?

— Дума да не става — казах аз с презрение, — ще го счупя…

Помня отлично, че смелата мисъл — да проверя с лактомера има ли в снега сол — се яви близо две минути след като предполагаемата Катина майка затвори вратата подире ми.

Току-що бях слязъл по стълбите и стоях, като държех здраво прибора в ръка, а ръката — в джоба. Още Петка ми беше казвал, че в снега имало сол. Може ли лактомерът да покаже тая сол или Петка ме е излъгал? Ето въпроса. Трябваше да се провери.

Избрах тихо място — зад бараката, до помийната яма. Една къщичка от тухли беше направена на утъпкания сняг; един черен конец на колчета водеше от къщичката към бараката — наляво деца са играли на полски телефон. Кой знае защо, аз дъхнах на лактомера и с разтуптяно сърце го пъхнах в снега до къщичката. Съдете сами каква каша е имало в главата ми, щом след известно време извадих лактомера и като не намерих никаква промяна в него, го пъхнах пак в снега, тоя път надолу с главата.

Някой ахна наблизо. Обърнах се.

— Бягай, ще бъдеш вдигнат във въздуха! — извика някой от бараката.

Това стана само за две секунди. Едно момиче с разкопчано палто изхвръква от бараката и тича с все сила към мене. „Катка“ — мисля си аз и за всеки случай протягам ръка към прибора. Но Катка ме хваща за ръката и ме повлича след себе си. Аз я блъскам, дърпам се и ние падаме в снега. Бум! Парчета от тухли летят във въздуха, зад нас се вдига бял облак от снежен прах и пада върху ни.

Бил съм вече веднъж под обстрел, когато погребвах мама. Но тук беше нещо по-страшно! Нещо дълго гърмя и избухва до помийната яма и всеки път, когато вдигнех глава, Катка трепваше и питаше: „Чудесно, а?“

Най-сетне скочих.

— Лактомерът! — викнах и се спуснах с всички сили към помийната яма. — Къде е той?

На мястото, където стърчеше моят лактомер, зееше дълбока яма.

— Пръснал се е!

Катка още седеше на снега. Тя беше бледа, очите и блестяха.

— Глупости, избухна гърмящият газ — каза тя с презрение. — А сега по-добре се махай, защото ей сегичка ще довтаса милиционерът — веднъж вече той идва — и тебе ще те пипне, а аз бездруго ще избягам.

— Лактомерът — повторих аз с отчаяние, като чувствувах, че устните ми не ме слушат и лицето започва да трепери. — Николай Антонич ме изпрати за него. Аз го турнах в снега. Къде е той?

Катка стана. Вън беше студено, тя беше без шапка, тъмните й коси с път по средата, едната плитка пъхната в устата. Аз тогава не я гледах, после си спомних.

— Аз те спасих — каза тя и замислено подсмъркваше с нос, — иначе ти би загинал, смъртно ранен в гърба. Ти ми дължиш живота си. Какво си търсил тук около моя гърмящ газ?

Не отговорих нищо. Гърлото ми се беше свило от яд.

— Впрочем знай — добави тържествено Катка, — че дори ако някоя котка се беше доближила до газа, аз пак бих я спасила. Мене ми е безразлично.

Тръгнах си мълчаливо. Но къде да вървя? Ясно е, че в училище сега не може да се отиде.

Катка ме настигна при вратата.

— Ей ти, Александър Григориев! — викна тя. — Къде си тръгнал? Да се оплакваш ли?

Обърнах се. Ох, с каква наслада я плеснах по врата! За всичко наведнъж — и за загиналия лактомер, и за вирнатия нос, и за това, че не можех вече да се върна в училището, и за това, че тя ме беше спасила, когато никой не беше я молил.

Впрочем и тя не си поплюваше. Като се дръпна на една крачка, тя ме блъсна по гръкляна. Трябваше да я хвана за косите и да й пъхна носа в снега. Тя скочи.

— Ти неправилно ми тури крак — каза тя оживено. — Ако не ми беше турил крак, щях хубавичко да те цапна. В нашия клас аз тупам всички момчета. Ти в кой клас си? Ти ли беше донесъл мрежата на баба? Във втори клас ли си?

— Във втори — казах аз тъжно. Тя ме погледна.

— Голяма работа, счупил един термометър — каза тя с презрение. — Искаш ли да кажа, че аз съм го счупила? На мене нищо няма да ми направят. Почакай малко.

Тя припна и след няколко минути се върна с шапка, вече по-друга — важна, с панделки на косата.

— Аз казах на баба, че си идвал. Тя спи. Пита: защо не си се отбил? Тя каза: добре, че се е счупил лактомерът, а то цяла мъка било всеки път да се пъха в млякото. И без това неправилно показвал. Това са измислици на Николай Антонич, а баба винаги на вкус ще ти каже добро ли е млякото или не…

Колкото повече приближавахме към училището, толкова по-важна ставаше Катка. Тя се изкачи по стълбите с вирната глава, като присвиваше гордо очи.

Николай Антонич беше в учителската стая, там, гдето го бях оставил.

— Ти недей приказва, аз сам ще се разправям — промърморих аз на Катка.

Тя изпръхтя презрително; едната й плитка стърчеше като дъга изпод шапката.

Именно от тоя разговор започнаха загадките, за които ще разкажа в следната глава.

Работата е там, че Николай Антонич, когото ние бяхме свикнали да считаме за неограничен заповедник в четвъртото училище, се изгуби някъде, щом като Катка прескочи прага. Новият Николай Антонич се усмихваше неестествено, като приказваше, навеждаше се през масата, отваряше широко очите си, вдигаше вежди, като че ли Катка разправяше бог знае какви необикновени работи. Дали не се боеше той от нея?

— Николай Антонич, вие сте го изпратили за лактомера, нали? — попита небрежно Катка, като ме посочи с очи.

— Да, Катюша.

— Така. А пък аз го счупих.

Лицето на Николай Антонич стана сериозно.

— Лъже — казах мрачно аз, — той се пръсна.

— Нищо не разбирам. Мълчи, Григориев! Обясни каква е работата, Катюша.

— Работата не е никаква — отговори Катка, като вирна гордо глава. — Аз счупих лактомера, това е то.

— Тъй, тъй, тъй. Но чини ми се, аз бях изпратил това момче, нали?

— А пък то не го донесе, защото аз го счупих.

— Лъже — казах отново аз.

Катка ме стрелна свирепо с очи.

— Добре, Катюша, нека допуснем, че е така. — Николай Антонич се усмихна мило. — Само че, виждаш ли, в училището са докарали мляко и аз забавих закуската, за да определя качеството на тоя продукт и в зависимост от това качество да реша ще вземаме ли и по-нататък мляко от нашите доставчици или не. Излиза, че съм чакал напразно. Нещо повече, излиза, че ценният прибор е счупен, и то при неясни още обстоятелства. Сега ти обясни, Григориев, каква е тая работа.

— Ех, че досадно! Аз ще си вървя, Николай Антонич — заяви Катка.

Николай Антонич я погледна. Не знам защо, но ми се стори в тая минута, че той я мрази.

— Добре, Катюша, върви си — каза ласкаво той. — А с това момче ние още ще си поприказваме.

— Тогава ще почакам.

Тя седна и през всичкото време, докато ние разговаряхме, гризеше нетърпеливо плитката си. Може би ако тя си беше отишла, разговорът нямаше да свърши тъй мирно. Лактомерът бе простен. Николай Антонич дори припомни, че съм бил изпратен в училището му като бъдещ скулптор. Катка слушаше с интерес.

От тоя ден ние се сприятелихме с нея. На нея й бе харесало, дето не я оставих да вземе вината върху себе си, а когато разказвах, аз извъртях някак си работата и не казах нищо за гърмящия газ.

— Ти мислеше, че ще си изпатя, а? — попита тя, когато излязохме от училището.

— Аха!

— Как не! Идвай, баба те кани.